Рецепта за добра журналистика
1.7K
0
5
1 мин за четене
Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна
Тя седеше скрита в сянката на ъгъла - удобно местенце, хем си невидим, хем всичко, що става по две барем улици, чуваш - къде клюка, къде разправия, къде седенкарско мероприятие... пикантии разни. А с тях изпълваше същността на живота си - сол и захар, и ако може черен пиперец, колкото по-люто, толкоз по-добре... долнопробно, вмирисано... супер. Очите й жадно проблясваха на лунната светлина - ех, да беше тукашна, как би я омаскарила само... и думички, дето си напасваха, би и турила... ех, ама нейсе, далече е луната, далече... Пръстите й потръпваха в очакване, чак езикът я сърбеше.
Трак... трак... трак... неясен (засега) силует се зададе по уличката на живота. Поредната жертва. Скулите й се изопнаха, предвкусвайки развръзката. Споменът за мириса на мастило и топла вестникарска хартия я влудяваше, а хонорарите...
При вида на жертвата оголи зъби, изви тяло, а косъмчетата по гърба й настръхнаха. "Да... това е. Сега".
Щракване на ключ. Отсреща светна лампа. Тя се покатери и заби нос в стъклото. Ммм... облиза доволно устни. Ровенето в кофата за отпадъци вчера не даде резултат, но виж днес?! Спокойно можеше да се любува на чуждото пране, нищо, че някои го наричат фетишизъм, брей, че научна дума, нямаше я в речника й, а и „там, откъдето сме произлезли" нямаше да одобрят подобна постъпка. Но пък... старейшините и градоначалникът да го... знаят какво, много пъти им го бе казвала. Очите й ровеха през пердето в стаята. Попиваха всяка дума, всеки жест...
Трак... трак... трак... нова жертва. Отново дебнеше в душите на хората... там, в тъмния ъгъл на улицата, наречена живот...
Съмваше се. Онези, дето снощи се прибираха по тъмно, кротко спяха със съня на невинните в леглата си. Някъде в безкрайността на тишината, яростно загледана в екрана на компютъра, една всекиму неизвестна журналистка, забъркваше поредната си псевдожурналистическа, повече махленска помия...
Тя седеше скрита в сянката на ъгъла - удобно местенце, хем си невидим, хем всичко, що става по две барем улици, чуваш - къде клюка, къде разправия, къде седенкарско мероприятие... пикантии разни. А с тях изпълваше същността на живота си - сол и захар, и ако може черен пиперец, колкото по-люто, толкоз по-добре... долнопробно, вмирисано... супер. Очите й жадно проблясваха на лунната светлина - ех, да беше тукашна, как би я омаскарила само... и думички, дето си напасваха, би и турила... ех, ама нейсе, далече е луната, далече... Пръстите й потръпваха в очакване, чак езикът я сърбеше.
Трак... трак... трак... неясен (засега) силует се зададе по уличката на живота. Поредната жертва. Скулите й се изопнаха, предвкусвайки развръзката. Споменът за мириса на мастило и топла вестникарска хартия я влудяваше, а хонорарите...
При вида на жертвата оголи зъби, изви тяло, а косъмчетата по гърба й настръхнаха. "Да... това е. Сега".
Щракване на ключ. Отсреща светна лампа. Тя се покатери и заби нос в стъклото. Ммм... облиза доволно устни. Ровенето в кофата за отпадъци вчера не даде резултат, но виж днес?! Спокойно можеше да се любува на чуждото пране, нищо, че някои го наричат фетишизъм, брей, че научна дума, нямаше я в речника й, а и „там, откъдето сме произлезли" нямаше да одобрят подобна постъпка. Но пък... старейшините и градоначалникът да го... знаят какво, много пъти им го бе казвала. Очите й ровеха през пердето в стаята. Попиваха всяка дума, всеки жест...
Трак... трак... трак... нова жертва. Отново дебнеше в душите на хората... там, в тъмния ъгъл на улицата, наречена живот...
Съмваше се. Онези, дето снощи се прибираха по тъмно, кротко спяха със съня на невинните в леглата си. Някъде в безкрайността на тишината, яростно загледана в екрана на компютъра, една всекиму неизвестна журналистка, забъркваше поредната си псевдожурналистическа, повече махленска помия...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мери Добрева Всички права запазени
Надявам се в някой от горните курсове да ни я кажат