Рецепта за добра журналистика
1.7K
0
5
1 min reading
Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна
Тя седеше скрита в сянката на ъгъла - удобно местенце, хем си невидим, хем всичко, що става по две барем улици, чуваш - къде клюка, къде разправия, къде седенкарско мероприятие... пикантии разни. А с тях изпълваше същността на живота си - сол и захар, и ако може черен пиперец, колкото по-люто, толкоз по-добре... долнопробно, вмирисано... супер. Очите й жадно проблясваха на лунната светлина - ех, да беше тукашна, как би я омаскарила само... и думички, дето си напасваха, би и турила... ех, ама нейсе, далече е луната, далече... Пръстите й потръпваха в очакване, чак езикът я сърбеше.
Трак... трак... трак... неясен (засега) силует се зададе по уличката на живота. Поредната жертва. Скулите й се изопнаха, предвкусвайки развръзката. Споменът за мириса на мастило и топла вестникарска хартия я влудяваше, а хонорарите...
При вида на жертвата оголи зъби, изви тяло, а косъмчетата по гърба й настръхнаха. "Да... това е. Сега".
Щракване на ключ. Отсреща светна лампа. Тя се покатери и заби нос в стъклото. Ммм... облиза доволно устни. Ровенето в кофата за отпадъци вчера не даде резултат, но виж днес?! Спокойно можеше да се любува на чуждото пране, нищо, че някои го наричат фетишизъм, брей, че научна дума, нямаше я в речника й, а и „там, откъдето сме произлезли" нямаше да одобрят подобна постъпка. Но пък... старейшините и градоначалникът да го... знаят какво, много пъти им го бе казвала. Очите й ровеха през пердето в стаята. Попиваха всяка дума, всеки жест...
Трак... трак... трак... нова жертва. Отново дебнеше в душите на хората... там, в тъмния ъгъл на улицата, наречена живот...
Съмваше се. Онези, дето снощи се прибираха по тъмно, кротко спяха със съня на невинните в леглата си. Някъде в безкрайността на тишината, яростно загледана в екрана на компютъра, една всекиму неизвестна журналистка, забъркваше поредната си псевдожурналистическа, повече махленска помия...
Тя седеше скрита в сянката на ъгъла - удобно местенце, хем си невидим, хем всичко, що става по две барем улици, чуваш - къде клюка, къде разправия, къде седенкарско мероприятие... пикантии разни. А с тях изпълваше същността на живота си - сол и захар, и ако може черен пиперец, колкото по-люто, толкоз по-добре... долнопробно, вмирисано... супер. Очите й жадно проблясваха на лунната светлина - ех, да беше тукашна, как би я омаскарила само... и думички, дето си напасваха, би и турила... ех, ама нейсе, далече е луната, далече... Пръстите й потръпваха в очакване, чак езикът я сърбеше.
Трак... трак... трак... неясен (засега) силует се зададе по уличката на живота. Поредната жертва. Скулите й се изопнаха, предвкусвайки развръзката. Споменът за мириса на мастило и топла вестникарска хартия я влудяваше, а хонорарите...
При вида на жертвата оголи зъби, изви тяло, а косъмчетата по гърба й настръхнаха. "Да... това е. Сега".
Щракване на ключ. Отсреща светна лампа. Тя се покатери и заби нос в стъклото. Ммм... облиза доволно устни. Ровенето в кофата за отпадъци вчера не даде резултат, но виж днес?! Спокойно можеше да се любува на чуждото пране, нищо, че някои го наричат фетишизъм, брей, че научна дума, нямаше я в речника й, а и „там, откъдето сме произлезли" нямаше да одобрят подобна постъпка. Но пък... старейшините и градоначалникът да го... знаят какво, много пъти им го бе казвала. Очите й ровеха през пердето в стаята. Попиваха всяка дума, всеки жест...
Трак... трак... трак... нова жертва. Отново дебнеше в душите на хората... там, в тъмния ъгъл на улицата, наречена живот...
Съмваше се. Онези, дето снощи се прибираха по тъмно, кротко спяха със съня на невинните в леглата си. Някъде в безкрайността на тишината, яростно загледана в екрана на компютъра, една всекиму неизвестна журналистка, забъркваше поредната си псевдожурналистическа, повече махленска помия...
© Мери Добрева All rights reserved.
Надявам се в някой от горните курсове да ни я кажат 
