Balada del guardafrontera-año 1980

Unas nubes de polvo, en el alambre colgadas, se secan.
A las ocho estoy en mi puesto de guardia. Con mi metralleta,
cargada de muerte. Defenderé la alambrada entera
por el honor de mi pueblo. Por el honor de la charretera.
Al primer canto del gallo, al anochecer-a la vela,
no dejo a ninguna persona pasar por mi lado sin verla.
Si alguien quiere cruzar la frontera, le grito que pare,
si sigue corriendo hacía la tierra griega-disparo.
Es lo que decían el orden, la ley militar. Así era
si un “traidor” acercaba alguna de nuestras fronteras.

Por treinta inviernos estuve callado. Hoy ¿qué os diría?
Que era bisoño entonces, dieciocho años tenía.
Para mí no tenían sentido la alambrada, la arma,
la charretera fue una marca al hierro en mi alma.
Detrás del alambre estaba el mundo. Seguía mirando,
con la esperanza de ver por allí a mi chica pasando.
En vez de a mi chica, paseaba al perro, cada momento
y cada hora hacía el saludo a un teniente.
Contaba los días para ver cuanto tiempo aún me quedaba
para cumplir mi cadena en este resguardo cerrado.

Sabia de Chekhov que cada fusil al final disparaba,
y, cuando allí por las lomas acantiladas andaba,
apretaba los dientes, mas miraba en los ojos Fortuna
y rezaba por no ver a ningún transgresor inoportuno.

Al final mi fusil no disparó.¡Bendito sea el Dios!
Tuve la suerte de no apuntar a ningun corazón vivo
y con este alivio grande mi vida entera ha pasado.
Mas esa negrura, esos dos años míos de soldado
como una bandera salvaje, un himno de diablo, es cierto,
mi pesadilla serán en mi sueño, incluso en mi muerte.

Vladimir Videnov (vladun)

traducción en español:

Petia Bozhilova

ГРАНИЧАРСКА БАЛАДА – 1980

Връз бодливата тел съхнат облаци прашни.
В осем тръгвам наряд. Автоматът калашник
зареден е със смърт. Ще опазя ли кльона –
за честта на рода. За честта на пагона.
И по първи петли, и когато се мръкне,
няма даже и пиле през мен да прехвръкне.
Ако някой към гръцко оттука поел е,
първо викам му: стой! И побегне ли – стрелям.
Точно тъй бе по устав, такъв бе законът,
„диверсант” щом нагази в граничната зона.

Трийсет зими мълчах. И какво да напиша?
Аз, хлапак жълтоклюн, осемнайсетгодишен,
не разбирах защо ми е пушка с патрони.
Този кльон бе затвор, беше дамга пагонът.
Зад бодливата тел бе светът, все надничах
със надежда – да зърна там мойто момиче.
Но наместо с девойка – разхождах се с куче,
козирувах през час на един подпоручик
и броях ден след ден – колко още остава
от присъдата в тая каторжна застава.

Чел бях Чехов – че пушката трябва да гръмне...
И дордето катерех баирите стръмни,
стисках зъби, но гледах Фортуна в очите,
и се молех да няма пред мен нарушител.

Слава Богу, не пукна проклетата пушка.
Ни човек, нито звяр съм прихващал на мушка.
И със тази утеха животът ще мине,
но онези две черни войнишки години,
като дяволски химн, като варварско знаме,
ще са моят кошмар – и в съня, и в смъртта ми.

Владимир Виденов (Владун)

превод на испански език:

Петя Божилова