Мислех да публикувам този превод към 1 април т.г. по случай три години от смъртта на поета. Не зная как точно стана, че пропуснах датата, за което съжалявам, но ще се опитам да поправя грешката с един месец закъснение. Кой съм аз, че да давам оценки, но за мен той беше може би един от най-великите и със сигурност един от най-честните поети на Русия.

In memoriam:

Он был в России больше чем поэт – *
Бунтарь и совести рупОр и вдохновение.
И с ним ушел весь наш двадцатый век,
Исчезли мифы в порохе смятений…
За ним осталось тысьчи строчек свет.

Д.Г.

ЗАШУМИТ ЛИ КЛЕВЕРНОЕ ПОЛЕ
Евгений Евтушенко                              

Зашумит ли клеверное поле,                                  
заскрипят ли сосны на ветру,                                 
я замру, прислушаюсь и вспомню,             
что и я когда–нибудь умру.                        

Но на крыше возле водостока                                
встанет мальчик с голубем тугим,             
и пойму, что умереть — жестоко               
и к себе, и, главное, к другим.                                

Чувства жизни нет без чувства смерти.     
Мы уйдём не как в песок вода,                   
но живые, те, что мёртвых сменят,            
не заменят мёртвых никогда.                                 

Кое–что я в жизни этой понял,—               
значит, я недаром битым был.                               
Я забыл, казалось, всё, что помнил,                      
но запомнил всё, что я забыл.                                

Понял я, что в детстве снег пушистей,      
зеленее в юности холмы,                            
Понял я, что в жизни столько жизней,                    
сколько раз любили в жизни мы.                

Понял я, что тайно был причастен             
к стольким людям сразу всех времён.                   
Понял я, что человек несчастен,                
потому что счастья ищет он.                                 

В счастье есть порой такая тупость.                      
Счастье смотрит пусто и легко.                 
Горе смотрит, горестно потупясь,             
потому и видит глубоко.                             

Счастье — словно взгляд из самолёта.      
Горе видит землю без прикрас.                  
В счастье есть предательское что–то —   
горе человека не предаст.                           

Счастлив был и я неосторожно,                 
слава богу — счастье не сбылось.             
Я хотел того, что невозможно.                   
Хорошо, что мне не удалось.                                 

Я люблю вас, люди–человеки,                    
и стремленье к счастью вам прощу.                      
Я теперь счастливым стал навеки,             
потому что счастья не ищу.                       

Мне бы — только клевера сладинку                      
на губах застывших уберечь.                                 
Мне бы — только малую слабинку — 
все таки совсем не умереть    

РАЗЛЮШКАТ ЛИ СЕ ЕЛДЕНИТЕ НИВИ**

Разлюшкат ли се елдените ниви
и боровете с вятър заскриптят,
притихнал в смут, започвам да разбирам –
все някога ще трябва да умра.

Ала на покрива край водоскока
момчета с гълъби клечат без страх,  
и виждаш – да умираш, е жестоко,
за себе си, но най вече – за тях.

В живота чувстваме ний свойта тленност,
макар не чезнем в пръст като вода,
но живите, които мъртви сменят,
не могат в цялом да ги заменят.

А туй-онуй в живота аз научих,
и значи не напразно бой съм ял.
Аз съм забравил вече много случки,
ала запомних, туй що съм видял.

Разбрах, че детският сняг по-бял е,
полето – по-зелено в младостта,
и можеш толкоз пъти да живееш,
любов в живота колкото си дал.

Разбрах, че бил съм аз причастен
към много хора в разни времена.
Разбрах и че човекът е нещастен
и щастие все търси по света.

Във щастието има мерзка тъпост –
то гледа всичко в празнични цветя,
а мъката със болка ни настъпва,
затуй по-надълбоко вижда тя.

Щастието е снимка отвисоко,
а мъката – земя без камуфлаж.
В щастието предателство подклоква,
а в мъката я няма подлостта.

Аз щастиe вред търсех разнородно,                      
и Слава Богу не се сбъдна то,
аз исках все туй, що е невъзможно,
и по-добре е май, че не успях.

Прощавам ви аз, хора и човеци,
че подир щастието тичате в захлас. 
Сега щастлив съм, може би навеки,
че щастие не диря вече аз.

На мен ми стига елдената сладост,
по устните си миг да съхраня.
Мен стига ми човешката ми слабост –
че може би съвсем не ще умра.

Превод: Д. Ганев

* Заемка от стихотоворението на Евтушенко „Поэт в России больше чем поэт”

**Правилният превод е: „Зашуми ли полето с детелина”.
Тук детелината е заменена с елда не без умисъл. Елдата, поради краткия си вегетационен период от 70-90 дни, се сее като втора култура, обикновено в средата на юли, т.е. елдените ниви зашумяват в ранната есен, което съответства и на появата на ветровете. Есента е предвестник на зимата, когато голяма част от природата умира. Наесен се прави равносметка доколко годината е била успешна, което кореспондира с общата идея на стихотворението.