Нанисано от: Казушиге Ноджима
Превод от японски на английски: Xcomp /http://ff7ac.net//
Превод от английски на български: Маринела Георгиева (_menti_)



All the adults were gone now and only around twenty children remained in the Seventh Sector Search Team.
They knew about the new town that was known as Edge and how it was developing very well. They also knew that there was a facility there for orphans. But in the town they built, they didn't need to rely on adults to survive. There was no reason for them to leave. They also thought how bad it would look being treated as orphans who needed protection. But that didn't stop the town from reaching a new level. Large machinery was transported there from different areas and they soon concentrated on manufacturing. The work that could be achieved was much greater than what Denzel and the children could do working together. Members were started leaving the Search Team in ones and twos. Before long, only six members remained. They were all going hungry. Eventually even the last girl in the team also said she would go to Edge.
Denzel laughed with a smile.
"What's wrong?", Reeve asked looking at him puzzled.
"I hated that girl. I let her join even though all the boys said girls would just be a burden. Work was hard since only around ten or less people were left."
Reeve laughed.
"But I know now. About why I, how should I put it... Why I could get frustrated or angry about normal things."
"You should be grateful to her."
"She's not around anymore."
When I woke up, all that remained of the search team was only I and a boy named Rix.
"Now there's plenty of bulbs and screws for us," Denzel said and laughed.
"Not much profit in those you know," Rick grinned.
"I'll go buy us some breakfast and look for some jobs."
"Hey, wait a sec."
Rix went over to where they hid their safe and opened it.
"Hey, Denzel! We're in trouble!"
Inside the safe was money that wasn't even enough to buy a slice of bread. The two of them sat silently for a while. It was Rix who was the first to say something.
"We don't have any choice but to live in Edge. We'll get free food."
"Yeah, we've lost. I don't want to starve to death."
Suddenly, Denzel remembered something his father said.
"Shall we catch rats to eat?"
"Rats?"
"Yeah. I heard that in the slums everyone was so poor they ate rats. Dirty grey rats. This is the slums after all and we're poor."
"You serious?"
"Yeah, I'm going to eat rats. I'm going to become a real kid in the slums."
Rix slowly stood up and dusted of his trousers. Denzel stood up too and looked around them.
"We'll catch them with spears."
"Do it yourself. I was a slum kid from the moment I was born."
Denzel realized his mistake and was going to try smoothing things out again.
"...I didn't know."
"And what if you did know? We wouldn't have become friends?"
"No way!"
"Who knows. You were a kid who lived on the wealthy Plate after all."
"Rix..."
"Remember this. All the rats around here are all contaminated by horrible bacteria thanks to the polluted waters you all ditched out. There is no one here who would be stupid enough to eat them."
Saying that, Rix left Denzel behind.
Denzel sighed.
"I didn't go after him. I thought he couldn't have forgiven me..."
"And why was that?"
"I really was a kid from the upper levels after all. I was fine being used to the surroundings of the station and all the rubble in the Seventh Sector but, I never thought I would go to other slums. I didn't go to Edge because I thought it would be another place like the slums. A poor and filthy place."
"And Rix?"
"He's fine. But I still haven't heard anything from him."
"That's good. You still have a chance to makeup with him."
Denzel sharpened the ends of the steel rods he gathered and using them as spears, he went looking for rats. He was planning to eat them once he catched them. Dad. The people in the slums never did eat rats. But I plan to eat them. I have no money and I have no job. This is worst than the slums. I'm a Seventh Sector kid and I can't grow up.
Loneliness took away Denzel's will to live. He was now like the way he was when the Seventh Sector was no more. But what was different this time was he remembered of all the people that he met and who had supported him - his parents, Arkham, Ruvi, Gaskin and the search team. Nothing else could ever happen.
He felt that he couldn't smile anymore. There was no meaning to life without smiles. Isn't that right, mum. I'm sure I saved a lot of rats that had horrible bacteria in them.
"Hey, now hold on a sec there!", Johnny interrupted. Without them noticing, he was standing next to them and listening to Denzel's story.
"That's what I thought at the time. But I was wrong. That's why I'm here now."
"Yeah, you're right."
"It was because of those great memories you had."
"But I was in the worst state I could be in."
There were no rats anywhere. Before long, he was looking in the areas of the Sector Five slums. There was a church in ruins. A bike was parked outside in front of the door. It was the first time Denzel saw something like that. But what really caught his attention was the mobile phone that hung on the handle.
A smile came to Denzel's face. I'll borrow it for a while. It would be fun it worked. He got near the bike and took the phone. As he dialed the number to his home in Sector Seven, he imagined the phone in the rubble ringing.
"All phones in Sector Seven are offline."
During the time he worked together with the search team, he also looked for his parents but they couldn't reunite. They must both be lying in the rubble he thought. He didn't think they were alive anywhere anymore.
"All phones in Sector Seven are offline."
With the phone still to his ear, he looked up. He could see the bottom of Sector Five's plate. He realized that on top of that place, Mrs. Ruvi was asleep. He was beneath a grave. That's why it was so lonely.
"All phones in Sector Seven are offline."
I hung up the phone and gave up the thought of stamping on the ground. Please let me borrow it again. He was going to dial Ruvi's number but he never knew it in the first place. He looked at the phones list of calls.
He called the first number on the list. The tone of the line ringing could be heard. Someone picked up immediately.
"Cloud, it's so rare for you to call me. Has something happened?"
Denzel listened to the woman's voice silently.
"Cloud?" the woman asked suspiciously.
"...No, I'm not."
"...Who are you? This is Cloud's phone isn't it?"
"I don't know. I don't know what I should do." His voice was trembled.
"...Are you crying?"
He felt the tears flowing down his face. He closed his eyes to clear them away but a moment of pain struck his forehead. The pain made his body stiffen as he dropped the phone. He crouched there as the pain throbbed in his forehead. He noticed some sticky substance in the palm of his hands. He felt like shouting out he didn't want to die. But the pain wasn't going to go away as he prayed in his heart with all this strength. Don't let it be black. Don't let it be black. As he endured the throbbing pain, he opened his eyes. It was pure black.
"I don't remember what happened next. When I came to, I was in a bed. Tifa and Marlene were looking at me. Then after that... You know what happened, sir."
"Sort of."
"I'm alive thanks to all sorts of people. My parents, Mrs. Ruvi, Mr. Gaskin and everyone from the search team. People that are alive, people that are now dead, Tifa, Cloud, Marlene and..."
Reeve understood and nodded.
"I want to become someone like them. This time, I will be the one on the lookout."
Reeve was silent.
"Come in please," Denzel said leaning out.
"No. No no!" said Johnny.
"You keep quiet!"
"You're still just a kid!"
"That has nothing to do with it!"
"No," Reeve began to say, "The truth is... WRO no longer lets children in."
"You see!"
"Then why didn't you let me know from the start?" Denzel blurted out.
"Well, I just decided that now. While I was listening to your story. There are things that only children can do. That's what I want you to do."
"...What do you mean?"
"Draw out the power in adults."
Denzel waited for him to continue but Reeve stood up like he was finished.
"Oh, and..."
Denzel looked at Reeve hopefully.
"And thank you for taking good care of my mum."
Reeve took a handkerchief out of his rear pocket and waved it about. It had a pattern full of flowers.
Once Reeve was gone, Johnny started clearing away the table. Denzel looked at his own handkerchief that was on the table.
"You know..." Johnny stopped and said, "You can fight whenever you feel like. There's no need to join WRO. What are you so concerned about?"
"Cloud he..."
"What about him?"
"Long ago when he was in the military, he was strong. I too want to be strong."
"Times... Have changed you know."
"In what way?"
"Well, those who can soothe someone's pain are popular in these times are more popular than those who yield weapons."
"It's not like they want to be popular, though." Denzel coldly said to Johnny as remembered everyone who gave him encouragement. All those men, women, adults and children who had supported him greatly.
Case of Denzel, End.



Всички възрастни си заминаха, а в претърсващия екип на 7 сектор бяха останали само 20 деца.
Те знаеха за новия град, изветен като Едж, и колко добре се развива. Знаеха също, че там има сиропиталище. Но в града, който си бяха построили, нямаха нужда от възрастни, за да оцелеят. Нямаше причина да напускат. Също си мислеха колко зле ще се чувстват, ако бъдат третирани като сираци, нуждаещи се от защита. Но това не спря развитието на града да достигне по-високо ниво. Огромни машинарии бяха пренесени там от различни области и съвсем скоро се организираха в производство. Работата, която можеше да бъде постигната, беше много по-голяма от това, което Дензъл и децата правеха, работейки заедно. По единици и по двойки членовете на „Претърсващия екип” започнаха да напускат. Не след дълго останаха само 6 члена. Всички щяха да останат гладни. Накрая и последното момиче каза, че ще отиде в Едж.


Дензъл се засмя с усмивка.
„Какво има?”, попита го Рийв.
„Мразех това момиче. Оставих я да се присъедини към нас, въпреки че всички момчета мислеха, че момичетата ще бъдат само в тежест. Работата беше тежка, след като остонаха само 10 и по-малко души.”
Рийв се засмя.
„Но сега знам защо... как да го кажа... Защо и се ядосвах за обикновени неща.”
„Трябва да си и благодарен.”
„Тя вече не е наоколо.”


„Когато веднъж се събудих, единствените членове от екипа бяхме останали аз и едно момче на име Рикс.”
„Сега има тонове от резервоари и отверки само за нас”, каза Дензъл и се засмя.
„Знаеш ли, в тези няма много печалба”, каза Рик и се ухили.
„Ще отида да купя закуска и да потърся някаква работа като за нас.”
„Хей, чакай малко.”
Рикс отиде на мястото където криеха сейфа си и го отвори.
„Хей, Дензъл! В беда сме!”
В сейфа нямаше пари и за една филийка хляб. Двамата поседяха мълчаливо за известно време. Рикс първи проговори.
„Нямаме избор освен да заминем за Едж. Там ще получим безплатна храна.”
„Аха, ние загубихме. Не искам да умра от глад.”
Внезапно Дензъл си припомни нещо, което баща му беше казал.
„Защо не хванем плъхове да ядем?”
„Плъхове?”
„Аха. Бях чул, че в тези квартали всички са толкова бедни, че ядат плъхове. Ние сме тук и сме бедни. ”
„Ти сериозно ли?”
„Аха, ще ям плъхове. Ще стана истинско бедняшко хлапе.”
Рикс бавно се изправи и изтупа панталоните си. Дензъл също стана и се огледа наоколо.
„Ще ги хващаме с копия.”
„Хвощай си ги сам. Аз съм бедняшко хлапе от както съм се родил.”
Дензъл осъзна грешката си и се опита да изглади нещата.
„...Не знаех.”
„И какво ако знаеше? Щяхме да станем приятели ли?”
„Няма начин!”
„Кой знае. Ти си дете от богатите квартали все пак.”
„Рикс...”
„Запомни това. Всички плъхове наоколо са заразени с гадна бактерия, благодарение на замърсените води, които вие изпуснахте тук. Тук няма толкова тъп човек, който да ги яде.”
Казвайки това, Рикс остави Дензъл след себе си.


Дензъл въздъхна.
„Не тръгнах след него. Помислих си, че няма да ми прости.”
„И защо така?”
„Аз все пак наистина бях дете от горните нива. Добре си бях като използвах обкръжението на гарата и всичкия боклук на 7 сектор, но никога не съм си мислел, че ще отида в други бедняшки квартали. Не отидох в Едж, защото си мислех, че мястото ще е подобно на това, на което бях тогава. Гадно и бедно място.”
„А Рикс?”
„Той е добре. Но все още не ми е казал и думичка.”
„Това е добре. Все още имаш шанс да оправиш нещата с него.”


Дензъл подостри върховете на стоманените пръчки, които беше открил, и отиде да търси плъхове. Той смяташе да ги изяде щом ги хване. „Татко. Хората в бедните квартали никога не са яли плъхове. Но аз смятам да го направя. Нямам нито пари, нито работа. Това е по-зле и от това да си беден. Аз съм дете от 7 сектор и не мога да порастна.”
Самота отне волята за живот на Дензъл. Чувстваше се както когато 7 сектор бе унищожен. Разликата беше, че сего си спомняше за всички онези хора, които го подкрепяха – родителите му, Аркхъм, Руви, Гаскин и претърсващия екип. Нищо повече не можеше да се случи.
Чувстваше се сякаш никога повече няма да може да се усмихне. Нямаше смисъл от живота без усмивка. „Нали така, мамо? Сигурен съм, че спасих много от плъховете, които имаха ужасната бактерия в тях.”


„Хей, задръж малко.”, прекъсна го Джони. Без да го забелязват, той стоеше до тях и слушаше историята на Дензъл.
„Това е, което си мислех тогава. Но грешах. Затова съм тук сега.”
„Да, прав си.”
„Това е така, заради спомените, които си имал.”
„Но бях в най-лошото положение, в което можех някога да бъда.”


„Нямаше никъде плъхове.” Известно време той търсеше в бедните квартали на 5 сектор. Там имаше порутена църква. Пред вратата беше паркиран мотор. Дензъл за пръв път виждаше нещо подобно. Но това, което наистина привлече вниманието му беше мобилният телефон, закачен на дръжката на мотора.
Усмивка цъфна на лицето на Дензъл. „Ще го взема за малко. Ще е забавно ако работи.” Дензъл се приближи до мотора и взе телефона. Докато набираше номера на домът му в 7 сектор, той си представяше как телефонът в боклуците звъни.
„Всички телефони в 7 сектор са извън линия.”
По времето, когато работеше в претърсващия екип, той също търсеше и родителите си, но беше невъзможно да се съберат отново. Мислеше си как и двамата лежат в руините. Не смяташе, че вече са живи някъде.
„Всички телефони в 7 сектор са извън линия.”
С телефона на ухото, той погледна нагоре. Можеше да види дъното на чинията на 5 сектор. Той осъзна, че на върха на това място г-жа Руви спи. Намираше се под гроба и. Затова беше толкова самотно.
„Всички телефони в 7 сектор са извън линия.”
„Затворих телефона и се отказах от мислите да оставам на едно място. „Моля, позволете ми да го използвам още веднъж.”” Щеше да набере номера на Руви, но той така и не го знаеше. Погледна в списъка с обажданията.
Обади се на първият номер от списъка. Чуваше се сигналът за звънене. Някой вдигна веднага.
„Клауд, необичайно е за теб да ми се обаждаш. Да не се е случило нещо?”
Дензъл слушаше мълчаливо женския глас.
„Клауд?”, попита подозрително жената.
„...Не, не е той.”
„Кой си ти? Това е телефонът на Клауд, нали?”
„Не знам. Не знам както трябва да правя.” Гласът му трепереше.
„...Плачеш ли?”
Той усети сълзите да се стичат по лицето му. Затвори очи, за да изтрие сълзите, но изведнъж го заболя челото. Болката го вцепени и той изпусна телефона. Клекна и сякаш болката дълбаеше в глават му. Усети някаква лепкава течност по дланта на ръцете си. Искаше му се да изкрещи, че не иска да умре. Но болката явно нямаше да изчезне, въпреки че се молеше с всички сили в сърцето си. „Нека не е черна. Нека не е черна.” Успя да се противопостави на болката и отвори очи. Течността беше чисто черна.


«Не помня какво стана след това. Когато се съвзех, бях в легло. Тифа и Марлийн ме гледаха. След това... знаете какво стана, сър.”
„Горе-долу.”
„Жив съм благодарение на всички тези хора. Родителите ми, г-жа Руви, г-н Гаскин и всички от екипа за претърсване. Хора, които са живи и такива, които не са, Тифа, Клауд, Марлийн и... ”
Рийв разбра и кимна.
„Искам да стана като тях. Този път аз ще съм този, който ще наглежда.”
Рийв беше мълчалив.
„Приемете ме, моля ви.”
„Не, не, не”, каза Джони.
„Ти не се обаждай!”
„Все още си дете!”
„Това няма нищо общо!”
„Не”, започна Рийв, „Истината е, че WRO повече не приема деца.”
„Видя ли!”
„Тогава защо не ми го каза още в началото?”, изстреля Дензъл.
„Ами, защото това го реших сега. Докато слушах историята ти. Има неща, които само децата могат да правят. Това е, което искам и ти да правиш.”
„... Какво имаш предвид?”
„Да изваждате на повърхността силата на възрастните.”
Дензъл чакаше Рийв да продължи, но той седеше сякаш е свършил.
„О, и...”
Дензъл погледна Рийв с надежда.
„Благодаря, че си се погрижил за майка ми.”
Рийв извади от джоба си кърпичка и я развя. Имаше шарка на цветя.
Когато Рийв си замина, Джони започна да чисти масата. Дензъл гледаше своята кърпичка, която беше на масата.
„Знаеш ли...”, Джони спря и каза, „Можеш да се биеш когато пожелаеш. Няма нужда да се присъединяваш към WRO. За какво толкова си загрижен?”
„Клауд, той...”
„Какво за него?”
„Преди време, когато е бил в армията, е бил силен. И аз искам да съм силен.”
„Времената се промениха...”
„По какъв начин?”
„Ами, хората, които магат да отнемат нечия болка, са на по-голяма почест от тези, които носят оръжия.”
„Не е като да искат да е така...”, каза хладно Дензал на Джони, като си спомни за всички онези хора, които го окуражаваха. Всички тези мъже, жени, възрастни и деца, които силно го подкрепяха.