Весан (Ангел Веселинов) 27 октомври 2011 г., 21:43

Гарванът 

943 0 5

Нявга в късна нощ унило, горест и печал стаила,
над писания без сили клюмах уморено пак –
в този миг на сънна скука в стаята отекна звук и
осъзнах, че някой чука вън пред моя вход сред мрак.
„Някой пътник, няма как – рекох – чука вън сред мрак.
Само пътник – не и враг.”

Бе декември, помня, мрачен, но в камината сред здрача
въглен тлееше обаче призрачно със тъмен зрак.
О, как чаках да просветне, че напразно безответно
в книги лек за обич сетна търсех – за Ленора пак.
Ангел просиял, маяк в моя път – Ленора пак
в миналото светъл знак.

И червената коприна на завесата старинна
прошумя и с ужас силен ме изпълни – чувствах как
с ударите си сърцето ми нашепва в страх обзето;
„Само пътник чука, ето, чука вън на моя праг.
Пътник заблуден и драг чука вън на моя праг.
Само пътник – не и враг.”

Колебания едвам превъзмогнал, стреснат, сам
казах; „ Сър или мадам, извинете ме. Глупак
бях, че в дрямката ми лека, ваш`то хлопане полека
ме уплаши, ала нека сторя път през моя праг
за да влезе пътник драг.” – ала там, зад моя праг
беше пусто – само мрак.

Взрян дълбоко в мрака плътен дълго чаках. Спомен смътен
и мечти – за всеки смъртен таен блян – усетих как
в мен събуди се. „Ленора” сякаш чух, но не от хора
произнесено. Повтори само ехо като знак
името й в този мрак. Да, „Ленора” като знак,
ехото и само мрак.

С чувство тягостно в душата влязох в стаята позната,
но по-силно на вратата някой вън почука пак.
”Нещо странно си играе с мен. Сега ще разгадая
тази тайнственост.Това е вятър в стария клонак.
Спри сърце, не трепкай пак, шушне вятърът в клонак.
Само вятърът хлапак!”

Пак отворих и тогава влезе гордо, величаво
Гарван – гост. На древна слава черен пратеник и знак.
Без за миг да се забави и поклон да ми направи
с вид на лейди, лорд направо кацна там над моя праг.
Върху бюста на Палада кацна там над моя праг.
Кацна мълчалив, без грак.

При вида на този черен Гарван, тъй високомерен
моят поглед начумерен проясни се. „Драги, как
поразрошен и проскубан, ала не и в страх изгубен
си изминал пътя труден от Плутоновия бряг.
Как зовът те, гост мой драг, край Плутоновия бряг?”
„Нивга веч” отвърна грак.

Тази ясна реч възхита предизвика в мен, дори тя
да е с мисъл тайна, скрита и забулена във мрак.
Съгласете се, едва ли може друг да се похвали
с птица нощем над портала кацнала на нечий праг.
Птица или звяр двукрак спрял се върху нечий праг
„Нивга веч” изричащ с грак.

Ала Гарванът, при все че дума повече не рече
сякаш за душата вече каза всичко с този грак.
И дори с крилце не трепна сетне тази достолепна
птица, а пък аз си шепна; „ Сам съм, без приятел драг.
Утре знам, от моя праг ще си тръгнеш друже драг!”
„Нивга веч” отвърна с грак.

Този отговор последен ме докосна с полъх леден,
толкоз бе на място. „ Беден, изнурен страдалец пак
явно гонен от съдбата този припев тъй познат е
запечатал във главата птича, след което в мрак
меланхолен, чужд, недраг е потънал, да – във мрак
с нивга веч и пак, и пак!”

Тази птица многолика в мен усмивка предизвика
и креслото си изтиках там, пред бюста с нея чак.
И отпуснат в кадифето се отдадох, след което,
на фантазии, дордето мислех си; „ Какъв ли знак
скрит във минало и мрак тя вещае с този грак,
„Нивга веч” що значи пак?”

Тъй в догадки естеството търсех аз на съществото
впило огнен взор в ядрото на душата моя чак;
за съдбата на човека мислих, лоб обронил леко
на възглавницата мека, скрита в кобен полузрак.
Тя възглавницата мека скрита в кобен полузрак
„нивга веч” да милва пак.

И тогава сякаш стана плътен въздухът, уханен
от кандило разлюляно като по небесен знак.
И си казах аз тогава; „Питието на забрава
за Ленора Бог ми дава – на забравата коняк.
Пих, Ленора да забравя, но ще мога ли? И как!”
„Нивга веч” отвърна грак.

Казах; „Демон чернокрили и пророк на тъмни сили
долетял от Ада, ти ли, дух си в този час на мрак.
Безнадежден. Неуплашен. Омагьосан в пустош страшен –
в дом на потрес, ужас страшен – моля те, кажи ми как
за забвение балсам да намеря. Моля… Как!
„Нивга веч” отвърна грак.

„Вещ си – казах – ти пророк, птица или адски бог!
Този свод над нас висок, Бог навеки скрил е в мрак.
Моля те, заклинам аз, отвърни ми в този час,
в Рая има ли за нас бъдеще с Ленора пак.
Сред сияйните простори бъдеще с Ленора пак!”
„Нивга веч” отвърна грак.

Аз възкликнах; „Птицо мрачна, връщай се обратно в здрача
на света де буря плаче – на Плутоновия бряг!
Твоите лъжи злокобни, на перата ти подобни,
не желая птицо злобна! Вън, далеч от моя праг!
Не кълви сърцето пак с клюна! Вън от моя праг!
„Нивга веч” отвърна грак.

От тогава без пощада той седи, седи, не пада
върху бюста на Палада кацнал – там над моя праг.
Гледа замечтано в мене, точно като сънен демон,
а на пода, отразена, ляга сянката му в мрак.
И на този черен знак в плен, душата тъне в мрак,
„нивга веч” свободна пак.


THE RAVEN.

Once upon a midnight dreary, while I pondered, weak and weary,
Over many a quaint and curious volume of forgotten lore —
While I nodded, nearly napping, suddenly there came a tapping,
As of some one gently rapping, rapping at my chamber door.
“ ’Tis some visiter,” I muttered, “tapping at my chamber door —
Only this and nothing more.”

Ah, distinctly I remember it was in the bleak December;
And each separate dying ember wrought its ghost upon the floor.
Eagerly I wished the morrow; — vainly I had sought to borrow
From my books surcease of sorrow — sorrow for the lost Lenore —
For the rare and radiant maiden whom the angels name Lenore —
Nameless here for evermore.

And the silken, sad, uncertain rustling of each purple curtain
Thrilled me — filled me with fantastic terrors never felt before;
So that now, to still the beating of my heart, I stood repeating
“ ’Tis some visiter entreating entrance at my chamber door —
Some late visiter entreating entrance at my chamber door; —
This it is and nothing more.”

Presently my soul grew stronger; hesitating then no longer,
“Sir,” said I, “or Madam, truly your forgiveness I implore;
But the fact is I was napping, and so gently you came rapping,
And so faintly you came tapping, tapping at my chamber door,
That I scarce was sure I heard you” — here I opened wide the door; ——
Darkness there and nothing more.

Deep into that darkness peering, long I stood there wondering, fearing,
Doubting, dreaming dreams no mortal ever dared to dream before;
But the silence was unbroken, and the stillness gave no token,
And the only word there spoken was the whispered word, “Lenore?”
This I whispered, and an echo murmured back the word, “Lenore!” —
Merely this and nothing more.

Back into the chamber turning, all my soul within me burning,
Soon again I heard a tapping somewhat louder than before.
“Surely,” said I, “surely that is something at my window lattice;
Let me see, then, what thereat is, and this mystery explore —
Let my heart be still a moment and this mystery explore;—
‘Tis the wind and nothing more!”

Open here I flung the shutter, when, with many a flirt and flutter,
In there stepped a stately Raven of the saintly days of yore;
Not the least obeisance made he; not a minute stopped or stayed he;
But, with mien of lord or lady, perched above my chamber door —
Perched upon a bust of Pallas just above my chamber door —
Perched, and sat, and nothing more. [column 5:]

Then this ebony bird beguiling my sad fancy into smiling,
By the grave and stern decorum of the countenance it wore,
“Though thy crest be shorn and shaven, thou,” I said, “art sure no craven,
Ghastly grim and ancient Raven wandering from the Nightly shore —
Tell me what thy lordly name is on the Night’s Plutonian shore!”
Quoth the Raven “Nevermore.”

Much I marvelled this ungainly fowl to hear discourse so plainly,
Though its answer little meaning — little relevancy bore;
For we cannot help agreeing that no living human being
Ever yet was blessed with seeing bird above his chamber door —
Bird or beast upon the sculptured bust above his chamber door,
With such name as “Nevermore.”

But the Raven, sitting lonely on the placid bust, spoke only
That one word, as if his soul in that one word he did outpour.
Nothing farther then he uttered — not a feather then he fluttered —
Till I scarcely more than muttered “Other friends have flown before —
On the morrow he will leave me, as my Hopes have flown before.”
Then the bird said “Nevermore.”

Startled at the stillness broken by reply so aptly spoken,
“Doubtless,” said I, “what it utters is its only stock and store
Caught from some unhappy master whom unmerciful Disaster
Followed fast and followed faster till his songs one burden bore —
Till the dirges of his Hope that melancholy burden bore
Of ‘Never — nevermore’.”

But the Raven still beguiling my sad fancy into smiling,
Straight I wheeled a cushioned seat in front of bird, and bust and door;
Then, upon the velvet sinking, I betook myself to linking
Fancy unto fancy, thinking what this ominous bird of yore —
What this grim, ungainly, ghastly, gaunt, and ominous bird of yore
Meant in croaking “Nevermore.”

This I sat engaged in guessing, but no syllable expressing
To the fowl whose fiery eyes now burned into my bosom’s core;
This and more I sat divining, with my head at ease reclining
On the cushion’s velvet lining that the lamp-light gloated o’er,
But whose velvet-violet lining with the lamp-light gloating o’er,
She shall press, ah, nevermore!

Then, methought, the air grew denser, perfumed from an unseen censer
Swung by seraphim whose foot-falls tinkled on the tufted floor.
“Wretch,” I cried, “thy God hath lent thee — by these angels he hath sent thee
Respite — respite and nepenthe, from thy memories of Lenore;
Quaff, oh quaff this kind nepenthe and forget this lost Lenore!”
Quoth the Raven “Nevermore.”

“Prophet!” said I, “thing of evil! — prophet still, if bird or devil! —
Whether Tempter sent, or whether tempest tossed thee here ashore,
Desolate yet all undaunted, on this desert land enchanted —
On this home by Horror haunted — tell me truly, I implore —
Is there — is there balm in Gilead? — tell me — tell me, I implore!”
Quoth the Raven “Nevermore.”

“Prophet!” said I, “thing of evil! — prophet still, if bird or devil!
By that Heaven that bends above us — by that God we both adore —
Tell this soul with sorrow laden if, within the distant Aidenn,
It shall clasp a sainted maiden whom the angels name Lenore —
Clasp a rare and radiant maiden whom the angels name Lenore.”
Quoth the Raven “Nevermore.”

“Be that word our sign of parting, bird or fiend!” I shrieked, upstarting —
“Get thee back into the tempest and the Night’s Plutonian shore!
Leave no black plume as a token of that lie thy soul hath spoken!
Leave my loneliness unbroken! — quit the bust above my door!
Take thy beak from out my heart, and take thy form from off my door!”
Quoth the Raven “Nevermore.”

And the Raven, never flitting, still is sitting, still is sitting
On the pallid bust of Pallas just above my chamber door;
And his eyes have all the seeming of a demon’s that is dreaming,
And the lamp-light o’er him streaming throws his shadow on the floor;
And my soul from out that shadow that lies floating on the floor
Shall be lifted — nevermore!

© Ангел Веселинов Всички права запазени

Коментари:

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • LeChevalier (Тошко) Съжалявам, че трябва да го кажа, но това е подигравка. От една страна с По, от друга -- с преводаческото изкуство. А тия дето адмирират съвсем са се чалнали.

    Накратко -- "преводът" ти е пълен с анжамбмани, криви хореи и всякакви подобни ужаси. Не схващам защо си сложил повече вътрешни рими, отколкото има в оригинала? Да не мислиш, че така преводът ти ще стане по-добър от оригинала?

    Жервите в името на римата са дивашки. Особено това "не и враг" в началото е толкова безсмислено.

    На определени места се вижда, че дори не си разбрал оригинала -- "a demon that is dreaming" хич не значи "сънен демон". Но твоят гарван е як -- спи му се, но не "пада". Тоя "коняк на забравата" също е по-скоро смехотворен, отколкото трагичен, както е в оригинала.

    Разбирам желанието ти да превеждаш, но все пак, захващай се с по-лесни текстове и най-вече увери си, че правилно си ги разбрал. В преводите ти от Шекспир също имаше много груби смислови грешки.
  • Rondissima (Соня Емануилова) Моите адмирации!!!
  • Mariq_Vergova (Мария Вергова) Иска се смелост и майсторство, за да се преведе "Гарванът". Моите почитания!
  • valia1771 (Ивон) С поздравления!
  • sisidara (Сиси) Прекланям се пред труда ви!!!

© 2003-2017, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.