Пленен от стиха
Възславя Бог покрова тих.
Светът възможен е и лесен,
и ти седиш край своя стих,
мой фин, приятелю, унесен.
Със себе си говориш сам,
гласа ти слушам, без да искам:
как част от своята съдба
разхождаш във полето чисто.
И знаеш! Нищичко за теб
съдбата ти не обещава.
Бог има, ако пък ли не -
теб тази мисъл те смущава.
Разбити мебели, ти сам,
между стените си скиталец.
Не може грешната душа
със себе си да си остане.
Разпръсна вятърът веднъж
мъглата между теб и Бога
и звънна, засия надлъж
земя, вода, в лъчи простора.
Възславя Бог покрова тих.
Свободен поглед ти отправи,
духът напусна твоя стих,
но свойта сянка там остави.
Пленение стихом
Во славу Бога ночь тиха.
Я вижу: мир стоит возможный,
И ты сидишь в углу стиха,
Мой чуткий друг неосторожный.
Ты говоришь с самим собой,
Я слышу голос поневоле:
Частенько с собственной судьбой
Ты расходился в чистом поле.
Как знать! Быть может, ничего
Тебе судьба не обещала.
Бог есть и как бы нет его –
Вот что за мысль тебя смущала.
Остатки мебели круша,
Ты между стен устал скитаться.
Не может грешная душа
Наедине с собой остаться.
Однажды ветер разорвал
Туман меж Богом и тобою,
И зазвенел, и засиял
Свет над землёю и водою.
Во славу Божью ночь тиха.
Ты на свободу взор направил,
Ты вышел духом из стиха,
Но тень свою ты в нём оставил.
© Мария Шандуркова Всички права запазени