Пленен от стиха

Възславя Бог покрова тих.
Светът възможен е и лесен,
и ти седиш край своя стих,
мой фин, приятелю, унесен.

Със себе си говориш сам,
гласа ти слушам, без да искам:

как част от своята съдба
разхождаш във полето чисто.

И знаеш! Нищичко за теб
съдбата ти не обещава.
Бог има, ако пък ли не -
теб тази мисъл те смущава.

Разбити мебели, ти сам,
между стените си скиталец.
Не може грешната душа
със себе си да си остане.

Разпръсна вятърът веднъж
мъглата между теб и Бога
и звънна, засия надлъж
земя, вода, в лъчи простора.

Възславя Бог покрова тих.
Свободен поглед ти отправи,
духът напусна твоя стих,
но свойта сянка там остави.

Пленение стихом

Во славу Бога ночь тиха.            
Я вижу: мир стоит возможный, 
И ты сидишь в углу стиха,         
Мой чуткий друг неосторожный.

Ты говоришь с самим собой,    
Я слышу голос поневоле:         
Частенько с собственной судьбой
Ты расходился в чистом поле.     

Как знать! Быть может, ничего 
Тебе судьба не обещала.         
Бог есть и как бы нет его –       
Вот что за мысль тебя смущала.

Остатки мебели круша,               
Ты между стен устал скитаться. 
Не может грешная душа              
Наедине с собой остаться.          

Однажды ветер разорвал          
Туман меж Богом и тобою,        
И зазвенел, и засиял                  
Свет над землёю и водою.        

Во славу Божью ночь тиха.   
Ты на свободу взор направил,
Ты вышел духом из стиха,      
Но тень свою ты в нём оставил.