Святая ночь на небосклон взошла,
И день отрадный, день любезный,
Как золотой покров, она свила,
Покров, накинутый над бездной.
И, как виденье, внешний мир ушел...
И человек, как сирота бездомный,
Стоит теперь и немощен и гол,
Лицом к лицу пред пропастью темной.
На небосклона свята нощ възлезе.
И ден във радост, ден любезен,
подобно покров златен слезе,
наметнат покровът, над бездна.
И тъй, видение, светът си тръгна,
И, както скитникът, бездомна твар,
сега стои и гол, и немощен, изтръгнат -
на пропаст тъмна пред лицето.
© Мери Попинз Всички права запазени