Беше зима навънка, валеше,
 с този истински ангелски цвят,
над града той тихо се сипеше,
вълшебният нежен бял сняг.
Беше зима, а той си валеше
 и застиваше морският браг,
беше вечер, градът вече спеше
с песентта на вълшебния сняг.
Защо остави самотно сърцето?
Защо замина, напусна го ти?
Защо остави тъй празни ръцете
и сълзите в моите очи?
Защо ли огъня в мене бушува,
защо изгаря той мойта душа?
Защо ли болката в сърцето не стихва?
Защо погуби ти любовта?

Защо ли вятъра в нощта
не чувства болката в моята душа?
Защо морето синьо мълчи,
сълзи невиждани в моите очи?

А беше лятна, приказна вечер,
звезди обсипваха небесния свод.
А ние двама с теб под небето мечтаехме
за вечна любов.
Защо тъй кратка бе за нас нощта?
Защо погълна мрака и  любовта?
Защо остави нашите мечти и
оганя в мен да гори?
Защо ли вятъра в нощта
не чувства болката в моита душа?
Защо морето синьо мълчи,
сълзи невиждани в моите очи?

Но ще дойде пак лято,
ще ме върне в нощта,
в която се роди любовта.
Ще погълне морето тез последни сълзи
и огънят в мен ще спре да гори.
Знам щом погледнеш звездите си спомняш
очите, но спомен за мен ще си ти,
споменът които гасне в моите мечти!

Защо ли вятъра в нощта
не чувства болката в моята душа?
Защо морето синьо мълчи,
сълзи невиждани в моите очи?