Джъд стоеше в размисъл пред трите разклонения на тунела. Червеното парцалче този път сочеше средния тунел.

  – Кой ги мести? Гъделан ли? Но е прав – ако тръгна по десния, мога да се измъкна само с помощта на архангела, но това означава да освободя и емпуса, а той е зъл. Освен това вчера Джуджилейла не успя да убеди Куцулан да не активира вулкана, вероятно няма да може и днес. По-добре да се спусна по средния  и да видя как запалват езерото и събуждат вулкана – може да успея да го предотвратя. После ще се изкача на платото и ще сляза до езерото. Ако вулканът не изригне, ще имам цял ден да обезвредя Разнобрад, да взема инсигниите и да размагьосам останалите. Но как да се спусна в пропастта?

  Той се провря в тунела и стъпи на издатината, от която се виждаха изсечените в скалата стъпала – нагоре и надолу. Нещо закачи дрехата му и той посегна да се освободи от бодливото растение, което го беше „сграбчило“ за туниката. Дръпна го силно и то излезе заедно с корена, а отгоре му се посипа пръст, примесена със скални отломъци. Не бяха обаче отломъци, а десетина малки, кухи каменни тръбички със заострен край, които се пръснаха по издатината и се затъркаляха към него, сякаш нещо ги привличаше. Джъд впери невярващ поглед във фосилите, струпали се около него. Беше открил белемнитите!

  Бръкна в джоба си и напипа разковничето. Заради него ли е? След като ще слиза в преизподнята, може би е най-добре да стане невидим? Щом си сложи тънката зелена гривна, белемнитите се раздвижиха, част от тях се издигнаха във въздуха и се надянаха на пръстите на ръцете му, а останалите се подпъхнаха под ботите му и залепнаха за подметките като алпинистки котки. Той пробва да се закрепи за скалата и „дяволските нокти“ се забиха в грапавата повърхност, а когато дръпна ръка, излязоха лесно и безпроблемно.

  Бавно и внимателно започна да се спуска надолу по изронените, стръмни стъпала. Слиза в продължение на половин час и накрая излезе на обширно сводесто пространство, замрежено от капещи сталактити, които се спускаха от ниския таван като зъби на гигантско чудовище с разтворена паст. Пещерата продължаваше хоризонтално, а стъпалата продължаваха надолу и сякаш нямаха край. Факлата в ръката му започна да примигва и се канеше да угасне. Момчето потрепери.

  „Влажно и студено“, си каза то. „Наоколо – само камънаци. Няма трева, няма растения, защото няма светлина. А без светлина сме нищо. Подземният свят не принадлежи на хората. Както и подводният. На човека е дадено място за обитаване и не му е работа да си пъха носа там, където не може да живее. Същото се отнася и за безвъздушното пространство. Особено за него. Там винаги ще сме чужди.“

  Прииска му се да е в двореца, да седи в топлата кухня на Додона, да пие горещ шоколад и да слуша бърборенето на старата дойка. Без грижи, без спасяване на света от горящи вулкани, без титанична и неравна борба с могъщи и злонамерени противници.

  „Искам си детството!“, почти проплака малкият пътешественик. „Нека големите да решават проблемите на Мадара и на човешкия род! Моята работа е да уча и да играя с децата на футбол и на жмичка. И на ашици също! А не да разгадавам загадки за инсигнии и да драпам из тунелите под земята като някоя сляпа къртица!“

  Той изтри с ръкав избликналите сълзи и с все още премрежен поглед зърна нещо да се белее по протежение на стената. Тръгна по тесния ръб, като внимаваше да не се подхлъзне  и да се срине в бездънната пропаст под краката си. Стигна до мястото и не можа да повярва на очите си. Малко над главата му, забодена с карфица, пъхната в една пукнатина, се мъдреше най-прозаична бележка, написана на откъснат лист от тетрадка с тесни и широки редове. А дори и той вече не ползваше подобни! Беше голям и можеше да пише равно и на обикновен лист, и дори на чисто бял. Но явно същото не можеше да се каже за автора на бележката. Буквите бяха едри, разкривени и неравни – въпреки ограничителните редове! Текстът, написан с червен химикал, повтарян и потретван отгоре, сякаш някой е бързал много, но химикалът е прекъсвал, а той не е бил сигурен в правописа и му е било ужасно неудобно да пише на неравната стена, гласеше:

                                             Частен имот. Не влизай!!!  

  Малко по-нататък скалата беше опасана от жълта ограничителна лента – като тия, които слагат около строежите и на местопроизшествията, със същия, повтарящ се в безкрайността на мрака, надпис.

   „И през ум нямаше да ми мине, че тук има някакъв имот, ако не беше бележката!“, си каза развеселен Джъд. „Има само двама в Двореца, на които не им се удават кирилските букви – на Трайчо, който е по-малък и от мен и сега се учи, и на Джуджилейла, която е свикнала с йероглифите и вече толкова години все не може да се пренастрои, въпреки че кирилските букви са много по-прости и се изучават във всички китайски училища. Но нищо чудно да се появи още някой, скаран с правописа – от поданиците на Куцулан, например. Тук е скрита някаква тайна. Може би все пак да надзърна!“

  Той опря разковничето до влажната повърхност на скалата и тя изчезна. Джъд прекрачи назъбения праг и ахна от изумление. Пещерата беше огромна, с правоъгълна форма и приличаше повече на концертна зала, отколкото на скално образувание. Течащата по стените вода беше изваяла чудни скулптурни форми навсякъде, а подът и таванът бяха раздалечени на стотици метри един от друг: таванът беше изграден от бляскав червеникав метал, вероятно мед, а подът – от трапецовидни, запоени с едър шев метални листове, от които стърчаха арматурни железа и гредите на някакво скеле. В средата на това скеле, забил нос в пода, подобен на гигантска, дълга почти километър пура, с множество по-малки, прикрепени в кръг около основата, сегменти, се извисяваше апарат, който не беше нищо друго, освен огромен, невиждан космически кораб!

  Отстрани на корпуса му имаше задраскан с червена боя надпис, чиито сребристочерни букви все пак личаха отдолу:

П с и х е я* – Джъ Гуо Пигмей Груп

  Отстрани – с още по-големи, електриковочервени букви беше написано:

Л е т л à – междузвездна колесница на Джуджилейла

  „Бива си я Джуджилейла! Хич не си поплюва – ако ще е гарга, да е космически кораб! Защо да си губи времето с дреболии?“, си каза момчето, зяпнало мащабното съоръжение, което заемаше почти цялото свободно пространство в „залата“. „И Трайчо се оказа пророк – плочите по пода са с форма като на рисунката му с вулканите. Но защо корабът е обърнат с главата надолу? Към какви звезди ще пътува под земята? “

  Джъд се огледа наоколо – това, което беше взел за скални образувания по стените на пещерата, се оказаха огромни, широки почти метър в диаметър сплетени корени, които идваха някъде от тавана и продължаваха под металния под. По тях пълзяха дребни, големоглави брадати същества с фригийски шапки и островърхи стъклени обувки, с брадви в ръце, с които усърдно сечаха жилавите корени и хвърляха остатъците им на купчинки по пода. Между тия купчини имаше прави, тесни проходи, които разделяха залата на еднакви правоъгълници, а централният се заемаше от скелето с носа на космическия кораб.

   „Наблизо, извън скалата, трябва да е полянката с Дървото на живота. Това сигурно са корените му. Защо ли пигмеите на Гъделан ги секат?“

  Две малки човечета се приближиха до мястото, където стоеше Джъд. Той все още носеше гривничката на ръката си и те не го забелязаха.

  – Изоставаме с графика! – каза угрижено едното – по-едро, с по-дълга и прошарена брада. – Ако вървим все така, няма да успеем до обръщането на Часовника.

  – Това е, защото получаваме противоречиви заповеди от три места. Гъделан иска да не казваме на Джуджилейла, Джуджилейла иска да не казваме на Куцулан, а Куцулан настоява да си мълчим пред двамата други. Ако слушаме всички, току виж сме получили разтрояване на личността.

  – Но ние слушаме само Гъделан. Той е нашият шеф – сега и завинаги. И му докладваме всичко за ония двамата. И муха да бръмне тук, Гъделан знае, защото ние му казваме.

  – Тук няма мухи. Защото е тъмно и те…

  – Все тая! Думата ми е, че Джуджилейла нищо не отбира от техника. Сви апарата от господин Гуо, който го проектира още в пещерата на Змийския остров. Ние му го построихме тук. Спазихме всички изисквания. Подготвихме установката за лазера и слънчевите платна. Остава само да се намерят инсигниите…

  – Без тях не може. Без тях корабът няма да излети. Затова онова хлапе трябва да ги донесе.

  –  А Джуджилейла си мисли, че корабът е с носеща ракета на течно гориво и ще я изведе в орбита, щом тук стане напечено. Че жилищният отсек е само на носа, а всичко друго са степени на ракетата. Кара ни да крадем варели с мазут от езерото долу, дето дяволите го получават от нефтения кладенец. А какво ще прави, след като излети, няма представа. Куцулан знае, но си мълчи и гледа сеир. Ако Мракът победи, той ще ѝ види сметката, ако победи Светлината, Джуджилейла ще трябва да се промени. А тя не иска. Иска да запази статуквото и да властва в него. Затова е толкова озлобена и използва цялата си магическа мощ. Корабът за нея е пожарен изход в случай на провал.

  – Мазутът няма да я изведе. Трябва ѝ керосин. Той също се получава от нефт…

  – Тя не го знае. Дяволите се нуждаят от мазут за казаните, а тя – от керосин. Няма откъде да го вземе. По-точно има, но не можеш да вземеш нещо, ако не знаеш, че ти трябва.

  – На Куцулан му е все тая. Дали хората ще загинат заедно със Земята, когато той и Мора подпалят фитила, или ще излетят с кораба и ще се махнат от Омагьосаната планината – за него пак е добре. А Гъделан иска да спаси хората.

  – Но защо? Щом Часовникът се обърне, те ще загубят магията си и ще станат слаби и уязвими. Няма да оцелеят дълго в космоса. Пък и къде ще отидат?

  – Именно. Ще търсят планета, годна за живот, а това може да продължи дълго. Може да не оцелеят, докато я намерят.

  – Джъ Гуо има разчети. С платното и лазера могат да развият скорост, близка до тази на светлината. Ще се скитат тук и там, а когато намерят планета с атмосфера, ще я използват, за да забавят движението си и да се приземят. Няма да изгорят в нея – имат подходяща многослойна обшивка от титан, керамичен термощит и охлаждащи радиатори. Имат и малко гориво, около тон, което ще им стигне, когато започнат да спират. То е в една от малките ракети ускорители. Там е и товарът с припаси, както и олекотената задвижваща система. Корабът има и два въртящи се слънчеви панела, които ще получават светлина от лазера, когато се отдалечат от Слънцето и ще осигуряват необходимата електрическа енергия. Освен основния двигател на течно гориво, има и няколко по-малки, които ще поддържат маневреността на кораба. Горивото е от хидразин и окислител – никакакъв мазут, никакъв керосин! Скрито е в свръхлеки резервоари от титан в товарния отсек. Гуо е предвидил всичко.

  – А вещицата мъкне злато и скъпоценности и ги трупа в кабината на носа. Принадлежали са на Разнобрад, а след като той изчезна, би трябвало да са на Лю Лю, но Джуджилейла прибрала всичко. Шефът никога няма да ѝ прости.

  – Ние ще му ги върнем. Малко по малко, кашон след кашон. Джуджилейла е заета с Церемонията сега и не ги брои. Тя краде варели, а ние крадем кашони. Циркът е пълен!

  – Куцулан не иска Дървото да обърне света. Досега то изтегляше огън от Долната земя и той покваряваше Небесата – превръщаше постепенно Деня в Нощ, а сега ще стане обратното – Денят ще подхранва Нощта и тя ще става все по-светла и накрая може съвсем да изчезне.

  – Няма. Кръговратът…

  – Знам. Но той се страхува. И не му се живее почти безкрайно с бели нощи. Иска да унищожи Земята, която е като буфер между Горе и Долу, още докато Часовникът не се е обърнал. Така огънят от Преизподнята ще стигне до Небесата и ще ги унищожи. Ако закъснее, Светлината ще надделее, защото Дървото ще я пренася в Ада и постепенно ще го унищожи. Адските изчадия не понасят небесната Светлина. Ще започне вторият етап от Еволюцията – доброта, разбирателство, „Не убивай!“, „Не кради!“ и т.н. Съществата ще се променят. Ще започнат да черпят енергия от Светлината и вместо да усвояват ресурси от околната среда и да я унищожават, ще променят себе си, без да накърняват никого.

  – Може да не им стигне тая светлина.

  – Ще им стигне. Ще имат предостатъчно, дори ще им остане излишна и ще я насочат в лазера, който ще движи кораба в междузвездното пространство. С помощта на платната, тласкани от насочените фотони, хората ще намерят новия си дом. Гуо е проектирал звездолета да ги отведе до Алфа Центавър – там има множество планети, годни за обитаване. Тук не им е мястото.

  – Ами ние?

  – Ние ще останем. Няма да се върнем в Книгата за Ян Бибиян. Вече сме със статут на цитат и можем да пребиваваме безпроблемно тук. Но трябва да направим всичко възможно Дървото да се обърне. За да живеем в Светлина, а не в Мрак. И да еволюираме заедно със Съществата.

  – Джуджилейла не знае за всичко това.

  – Знае, но само част. А хората не знаят нищо. Не знаят, че Дървото е пясъчният Часовник на Тай Уанг от Книгата му. И че трябва някой да спре времето, преди да се завърти отново. Някой, който да седне на трона в хралупата и да пусне механизма с помощта на инсигниите. Някой, избран от Облака на Церемонията.

  – Гъделан ще им каже, щом настъпи моментът – каза по-ниският пигмей и дръпна другаря си за ръкава на зеления сюртук. – Ела по-навътре, преди малко ми се стори, че входът за миг се отвори. Имам чувството, че не сме сами.

  Джъд, който слушаше внимателно разговора, пристъпи напред по напречната пътека, за да чуе останалата част, но внезапно плочата под краката му се отмести. Той не успя да се задържи и политна с главата надолу към тъмнеещите вълни на мазутното езеро.

  „Гъделан ме предупреди!“, помисли си отчаяно той. „Каза ми за паралелното и последователното свързване в електрическата верига. Също като формата на пода тук с паралелните пътеки. И че околният път понякога е по-краткият. Трябваше да тръгна покрай стената! Остана ми още само един ден. Утре не трябва за се провалям. За нищо на света!“

  После се чу плясък и той потъна в черните, излъчващи остра, задушлива миризма вълни на езерото.

                                                                                                 /Следва/

  Разговор на Критиците Тютюлка и Лъчезор

  – Тинтири-минтири – циганска баница с късметчета двигателчета! Мирабела чела недочела оттук-оттам и наблъскала всичко в един кораб. И в резултат – пак многоръка Шивка, само че тоя път – Летла! Ще може ли да лети тая нейна Франкенщайга – не е ясно. Като прибавим и медното гумно, става абсолютен тюрлюгювеч! Да беше се допитала до художника, той сигурно пò разбира от орбитална механика. Хи-хи!

  – Хората на изкуството летят с помощта на въображението си. На тях не им трябват знания по орбитална механика. Пък и названието на дисциплината подсказва, че самата наука не се простира отвъд орбитата на Земята. Толкова може човечеството. Засега.

  – Баш си трябва подготовка, ако искаш да пишеш научна фантастика или фентъзи с научни елементи. Вдъхновението не замества знанията.

  – Но и само знания без вдъхновение не вършат работа. Пак стигнахме до темата за физиците и лириците!

  – Поне да беше питала Илон Мъск! Той щеше да я посъветва да използва метан за гориво. Знае много добре как се изстрелват космически апарати. И как се взривяват няколко минути след старта също знае, хи-хи! Ами тоя неин уж вечен календар-зодиакално кълбо-пумпал, пък без години, а? По-голям абсурд от това – здраве! И за коя година е календарът? Не знае! Нищо не знае тя, язък че има и съавтор – вземи единия, че удари другия! И игнорира Вергилий! Заточи го в Бергамо и не му дава думата. Сигурно и на кораба няма да го вземе. Той можеше да побутне летлата на Джуджилейла с чудодейния си нокът и тя да полети и без двигатели, а? И после да напише някоя ода за керосина – колко ненужен и изоставен се чувства. Може ли керосинът да има чувства?

  – Всичко може. Мирабела вече сама си ги пише одите. Научила се е. И художникът конструктор пише. Ще се научи и той.

  – Ама докато се наканят, вулканът – бух и „О, Мирабелла, чао!“

  – Може пък „Ооо!“ Три пъти – за късмет, хи-хи!

  – Само с късмет не става. И ум се иска, ще знаеш.

  –  Иска лиска да се киска, ама само писка в диска. И аз мога да ги редя стихчетата. Колко му е!

  – Иска да поеме риска, но обувката ѝ стиска. Фасулска работа!

  – За някои фасулска, за някои – тежък каторжен труд с пот на челото.

  – Кой как се уреди. Да бъдеш Пепеляшка или сестрите ѝ – това е въпросът. Хи-хи!

Психея (от гр. – душа) била най-младата от трите дъщери на царско семейство. Притежавала изключителна красота и хората започнали да се прекланят пред нейния образ, така както се кланяли пред Афродита. Пренебрегнатата богиня се разгневила и пожелала да отмъсти. Тя пратила своя син Ерос да накара Психея със силата на стрелите си да се влюби в най-презряното същество. Но Ерос, пленен от красотата и миловидността на девойката, сам се влюбил в нея. Психея заживяла щастливо в небесния дворец на бога. Единственото, което я измъчвало било, че не трябва да вижда с очите си на смъртна лицето на Ерос, докато стоял в нейните обятия. Той оставал винаги невидим за нея. Но завистливите ѝ сестри я посъветвали да го види. Една вечер, докато Ерос спял до нея, тя поднесла свещ до лицето му, но една капка восък парнала по гърдите бога и той избягал от нея. Психея трябвало да мине през множество изпитания докато отново се събере с Ерос. Зевс показал благосклонност към двамата и дарил с безсмъртие Психея, като ѝ поднесъл чаша с амброзия. От древни времена Психея е изобразявана с криле на пеперуда.  Източник – Уикипедия.