11.06.2018 г., 22:52 ч.

100% любов 

  Проза » Разкази
1265 2 1
7 мин за четене

                                

“Обичаш ли ме така, както аз обичам теб?”

“Да, обичам те.”

“Но ти всъщност не знаеш колко те обичам, за да прецениш.”

“Но го чувствам, разбирам го, когато ме докосваш с устни.”

 

Този разговор Мая водеше всяка седмица, по-точно всяка неделя. Когато се срещаше с Андрей в един малък хотел, частен, извън града. В един от онези „баровски” квартали, в които никнат като гъби цели резиденции и жилищни комплекси. Имаха един час, за да си кажат колко много се обичат. Дори не знаеше как се казва. Дали името, с което го наричаше, е рожденото му или просто профил...

Всеки ходеше сам, със своята кола. Паркираха отпред. И после влизаха в хотела, за да си вземат стая. Отпускаха се на голямото, широко легло. Близо час. Далеч от суетата, шума и мръсотията на живота, тези техни срещи бяха като допинг – вземаш една за отскок и настроението те държи цяла седмица, чак до следващата неделя. Нямаха нужда от физически контакт, за да почувстват топлината, която се спуска ниско долу в корема и се загнездва в най-интимната част от тялото. Топлина, която я караше да се чувства желана, жена, не просто необходимост или допълнение към домашния интериор. Там, в хотела, нямаше ежедневие, нямаше мръсни чинии, нямаше въпроси, нито разглезени деца. Имаше два погледа, които се срещат по средата на копринената ковертюра. И нежност. Невероятно количество от ласки само за тях двамата. Не за тапетите, за новата пералня, а за нея. И за него. Езикът му галеше коремчето й и бавно  се плъзгаше към гърдите. Тялото й изтръпваше. Ако в този момент  някой я попиташе дали го обича, щеше да изкрещи, че го обожава, че ако пропусне една седмица, ще умре. Не, ще го убие! Пък и кой знае какво е любов?


Всъщност тя нямаше нужда от упреци. Защото сама се засипваше с тях всяка нощ, когато заспиваше. За този един час щастие Мая даваше шест дни, изпълнени със срам, вина, болка. Желание да се реваншира на мъжа, до когото си лягаше, бащата на децата й.  

Страх, че ще разкрият малката й тайна. Страх, че ще загуби „шоколадчето”, което съдбата й позволяваше да хапва! Страх,  че  ще загуби семейството, без което не можеше…

Сякаш животът й се бе разцепил на две половини, които не могат една без друга. Вие бихте ли избрали едната да умре, за да запазите другата?
 

Когато Мая влезе за първи път в сайта за запознанства, я водеше любопитството. Имаше приятелки, които го правеха редовно. Имаше и подозрения, че съпругът й също шета из подобни виртуални места. Но нямаше доказателства. Обичаше Георги. Въпреки дългото им съжителство – повече от 11 години деляха един покрив. Затова реши от чисто любопитство да изпробва и тя интернетската любов – ей, така, за развлечение.
Един ден, докато всички в офиса бяха отишли на обяд, Мая влезе в сайта, регистрира се и зачака. Да се появи интересен субект, с който евентуално да си „чукне” среща. Младите постоянно го правеха, защо и тя да не може?

В интерес на истината мъже не липсваха. Беше изумена, че много от тях бяха женени или обвързани, дори бяха качили снимки с децата си. Е, тя си падаше „консерва” и подобно поведение й се стори меко казано неподходящо. Избра снимка, на която почти не можеше да бъде разпозната. Отговори на всички въпроси. И зачака.
Първият, който й писа, беше женен. Отсвири го. Следващият беше пожарникар. От друг град. Говориха известно време, но й се стори странен – домът му беше пълен с плюшени играчки, а стените бяха боядисани в розово. След това спря кореспонденцията с него.

Имаше още няколко подобни „жаби”, преди на хоризонта да се появи Андрей. Изглеждаше свестен и нормален. Както и да звучи това. Първата им среща бе в едно кафене в Борисовата градина. Нищо интересно. Говориха за всякакви глупости, докато накрая той не постави ребром въпроса – у вас или у нас.
Мая се притесни леко, но се засмя.

- Винаги ли постъпваш така – попита тя, докато се опитваше да не се изчерви.

- Защо? Това е нормално – отговори й той, присвивайки очи.

- За мен не е. Не мога без да познавам човека да си легна с него. Трябва да има нещо повече. Самото желание да правиш секс се появява, когато са се появили някакви други усещания. Онези пеперуди, за които всички говорят, наистина съществуват.

- Да бе, да. Но щом така мислиш, ок.

След тези реплики разговорът продължи в друга посока – общи приказки. После той я изпрати до спирката. Последваха още няколко срещи, преди Мая да реши, че иска да опита и от следващото блюдо, което ресторантът, наречен „извънбрачен таен живот”, предлагаше.

Първата й среща с Андрей, завършила с посещение на хотелчето, не беше по-специална от останалите, просто я бе обхванало вдъхновение. У дома все не оставаше време за глезотийки, сексът с Георги беше набързо, а на нея й се искаше нещо като по филмите. Причина за смелостта й може би бе и наближаващият 37-и рожден ден, и фактът, че приятелката й се бе похвалила с ново гадже, с десет години по-младо. Сякаш изведнъж й се прииска да живее. На 100%. Сега като се замисли, не беше сигурна, че го е постигнала...

Но постепенно се пристрасти към тези срещи, в които всичко друго освен телата, нямаше значение. Наричаха го следобедно чаено парти. А то си беше чисто изразходване на натрупаната през седмицата енергия – както негативна, така и положителна. Все едно бяха деца, пуснати за един час в детския кът на мола. Боричкаха се, хапеха се, смееха се. И после всеки тръгваше по своя си път.

Две години. С малки прекъсвания.

Ще попитате защо след като всичко е било така прекрасно, нещата са се променили? На едно семейно парти приятелката на Мая – Ивелина, се напи и започна да сваля мъжа й Георги. Мая я придърпа, за да й каже, че така не може, а Ивелина й изсъска в лицето: „Какво пък толкова, ти и без това не го ползваш по предназначение!”

Мая онемя. Не очакваше подобна реакция. Първо, беше й приятелка. Второ, той й беше съпруг. И си беше нейна работа как и колко ще го ползва, нали?

Не. Оказа се, че и той е човешко същество - със своите очаквания, мечти, желания. Към нея, жената, до която си лягаше всяка вечер. И също имаше нужда от нещо повече от домакинята и майката на децата му. Явно интересът на Ивелина му беше харесал и той видимо флиртуваше...

В миг на умопомрачение Мая буквално го извлече от апартамента, където се вихреше партито. Повика такси и го заведе в малък хотел, в центъра. Георги гледаше странно, не разбирайки какво се случва. Но я следваше. Качиха се в стаята, която тя нае. И там, пред огромното легло, Мая заплака. Георги се притесни.
- Ама недей така, какво става... Напила си се – опита се да намери път към овладяване на ситуацията съпругът й.
Прегърна я и започна да я успокоява.

- Ти не разбираш, - каза му тя през потока от сълзи, който не спираше да се лее по лицето й.

- Разбирам – каза той. Тихо. И пак я прегърна силно.

После я целуна. По врата. После по раменете. Започна да я гали. „Господи!” – помисли си Мая, наблюдавайки събитията сякаш извън тялото си, не смеейки да диша. Главата й бе празна. А чувствата се блъскаха в нея като торнадо.

Мъжът й продължаваше да я гали. После започна да я съблича. Бавно. Любиха се. И пак. Накрая тя отново заплака. От щастие. И мъка. И пак от щастие.

После си говориха. За първата им среща. За раждането на първото им дете. За проблемите, щастието, за будните нощи. Чувстваше, че отново е част от онова прекрасно нещо, наречено семейство. Желана част. Заспаха прегърнати, като в години, когато бяха гаджета.

Когато на другата сутрин се прибраха у дома и Мая заключи входната врата отвътре, вече знаеше, че опитът й с тайния извънбрачен живот остава завинаги навън.

„Господи, благодаря ти”, изрече тихичко Мая.

- Идваш ли – попита я Георги, а погледът му напрегнато я следеше. - Децата сигурно са се събудили...

- Сигурно – каза тя, усмихвайки се.

Това е. Това е, което беше искала. И което щеше да загуби. Една 100-процентова любов.

Стисна ръката на мъжа си и заедно влязоха в стаята на децата.

Вечерта, докато Георги гледаше мач, Мая изтри профила си в сайта за запознанства. После се сгуши до него на дивана и въздъхна. Щастливо. Не знаеше дали той е усетил или разбрал нещо, но му беше благодарна, че не повдигна въпроса. Беше му благодарна за силното рамо, на което тя и сега бе положила глава. И за любовта. За всичко.

 

© Veselina Petrova Всички права запазени

Произведението е участник в конкурса:

Силата на сърцето »

6 място

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • За това давам глас сто процента.Историята е много земна, реална и буди размисли, но не се натрапва .
Предложения
: ??:??