“Обичаш ли ме така, както аз обичам теб?”
“Да, обичам те.”
“Но ти всъщност не знаеш колко те обичам, за да прецениш.”
“Но го чувствам, разбирам го, когато ме докосваш с устни.”
Този разговор Мая водеше всяка седмица, по-точно всяка неделя. Когато се срещаше с Андрей в един малък хотел, частен, извън града. В един от онези „баровски” квартали, в които никнат като гъби цели резиденции и жилищни комплекси. Имаха един час, за да си кажат колко много се обичат. Дори не знаеше как се казва. Дали името, с което го наричаше, е рожденото му или просто профил...
Всеки ходеше сам, със своята кола. Паркираха отпред. И после влизаха в хотела, за да си вземат стая. Отпускаха се на голямото, широко легло. Близо час. Далеч от суетата, шума и мръсотията на живота, тези техни срещи бяха като допинг – вземаш една за отскок и настроението те държи цяла седмица, чак до следващата неделя. Нямаха нужда от физически контакт, за да почувстват топлината, която се спуска ниско долу в корема и се загнездва в най- ...