Часът е 11, нещо в мен трепти. Някаква странна празнота ме изпълва и кара да се
оглеждам стреснато. Да, наистина е 11 и все пак нещо не е както трябва, нещо
липсва, нещо .... "Час като час", говори логиката и разумът в мен. Да, но все
пак, нещо не е както трябва, погледът ми инстинктивно търси телефона. Да,
телефона. Него го няма. И Защо да е тук?! "Часът е 11, кой луд би се сетил да
звъни по това време", отново проговаря разумът в мен. И все пак го няма, няма
го,... "НЯМА Я" далечен и отчаян вик се откъсва от най-тесните, мрачни, скрити
дори от мен дълбини на душата ми. Крясък и след това тишина. Оглеждам се
притеснено, да не би някой друг освен мен да го е чул. Поглеждам телефона - пак
тишина. Бавно се успокоявам и отново запращам мислите си някъде по-далеч от
това, което ме трвожи. Мисли, безсмислени, безумни спорове със себе си, мислени
молби и обяснения, отчаяни опити да заменя празнотата със слама, с пух, с
какъвто и да е празен и изчистен от смисъл пълнеж, който поне привидно да
изпълни нищото в мен. Всеки ден вървя, гледам усмихвам се, шегувам се,
самозалъгвам се, че нищо не се е променило, а вечер когато остана САМ стискам
зъби, опитвам се да Я мразя да, или пък да ми е безразлична, избутвам Я като
ненужен боклук по време на пролетно чистене, само за да Я намеря на същото
място, където Я оставих. Загнездена в сърцето ми, раздираща ме отвътре безплътна
и непостижима и все пак там вътре в мен, някъде, навсякъде. Оглеждам се и всеки
поглед, всяка фраза, всяка мисъл ми напомня на НЕЯ. Времето лекува казват, дали
питам аз и продължавам да затварям очи пред истината, да потискам чувствата в
мен и да се опитвам да бъда такъв какъвто трябва да бъда. Напразно...