14.02
Не успях да спя добре, отново. Поглеждам часовника и е твърде рано за ставане, но твърде късно за заспиване. Точният момент отново е отминал. Чудя се няколко минути, но все пак ставам. Искам да видя дали букета не е овяхнал, дали няма някое листенце, което да е леко пожълтяло. Но за щастие всичко е наред. Розите са на местата си, така както ги оставих. Мълчаливи и малко тъжни, в средата на масата в кухнята. Натопени в чаша за сок, понеже нямам ваза. Наливам вода в кафеварката, включвам котлона, после аспиратора и паля цигара. Да напиша ли картичка? Но кой прави така, ще е неуместно. Навярно някой ще ми се присмее.
Дали ще го хареса? Знам че е обикновен, просто няколко рози в целуфан.... Но ги избрах пъстри, шарени, харесаха ми. Не исках да са бели, символ на приятелството, нито червени, показващи искрена любов, нито жълти, за топлина, трябваше да има всеки цвят, за да покаже всяко едно чувство. Знам, че е налудничево и много ще кажат че не е добре подбран, няма стил, твърде шарен за такъв повод, но все пак избора е мой.
След третата цигара влизам да взема душ. Ще закъснея иначе. Притеснявам се, напрегнат съм,не знам какво да кажа, когато отида.
14ти февруари е... Деня на много неща и днес трябва да е празник.
Обличам се набързо и взимам цветята... Чудя се дали ще ги хареса, макар да знам, че няма да ми каже ако е обратното. Поглеждам се в огледалото... Неволно може би. Искам да изглеждам добре. Последният път в който се видяхме си спомням, че плаках. "Само пред теб мога да го правя." си мисля докато стартерът подава искра и колата запалва. После спускам ръчната, слагам колана и паля фаровете. Трябва да бързам. Трябва да дойда по-скоро.
Когато наближавам изключвам радиото. Бях го увеличил до край, за да не чувам мислите си...
Крача бавно, макар да зная че няма много време. В едната ръка с бутилка вино, в другата с букет. Минават ми глупави мисли през ума:"Дали не трябваше да сложа риза?", "Дали ще се зарадваш, че съм тук, точно днес?"
Накрая пристигам, слагам букета във вазата и пълня вода. Поглеждам те, а ти си толкова мълчалив. Питам те как си, но мълчиш.... Знам, че няма смисъл. Винаги мълчиш.... Докосвам те едва едва, сякаш не искам да те нараня....А после заплаквам. Днес е рожденият ти ден, юбилей от 60 години..... Исках да взема торта... И това ми мина през ума, но какво щях да я правя.... Споделям ти колко ми липсваш всеки ден, колко много те обичам и отново колко ми липсваш...
Рано е, преди малко съмна... Честит рожден ден татко, почивай в мир...
© ДИВИЯТ КОН Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Di_t, благодаря ти за коментара!
-
Интересно!
-
Много благодаря Миночка, важното е да се усети... Тогава има смисъл. 🙂
-
Много,много ми хареса, докосна ме! Поздравявам те, няма значение на кое място е, важно е, че е хубаво!
-
Благодаря ти Петя_Ап!
-
Силно. Докосващо. Истинско. Браво.
-
Благодаря Самодива, просто реших да споделя с непознати, понякога помага. 🙂
-
Тъжно, но хубаво, с неочакван край.
-
Благодаря и на двама Ви. Жабок-оценявам гласа и подбудите, Анахид-често ми се получава да съм "извън", не нарочно. Просто исках да го споделя по някакъв начин и това е то, по-скоро споделяне, а не разказ.
-
И аз като Жабока. Много извън рамката и точно такова, каквото според мен е нужно - не сладникавите асоциации с 14 февруари, а действителната страна на живота - с дребните неща, които ни носят и болка, и радост, и които ни карат да се чувстваме живи. И аз написах тези дни нещо подобно, но ще не съм го публикувала още тук. Успех!
-
С най-чисто чувство ти давам глас.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
