Трябва ми всеки път начало, за да започна. Трябва ми малък тласък да подскоча. Засилвам се и не успявам този път да се спъна. Препятствията стават по-големи, но аз няма да им се дам. Упорита съм и съм научена, че по-лесно се живее, когато се трудиш, когато ти е гадно, когато правиш нещо, а не живееш на нечий чужд гръб. Наистина ми трябва тласък. Имам нужда от малка помощ, а не зная към кого да се обърна. Дълго ще те пиша и ще те описвам в разказчетата си, дълго ще те рисувам на тефтерчето си, ще бягам от себе си, ще бягам и от теб, но уви... всеки път ще се връщам. Отдавна се изтръгнах от теб, изтръгнах се и от себе си. Промених се... - Грешка. Объркала съм и този път. Оставила съм мозъка си и разума си да не те мислят, затова съм живяла в малка и моя изрисувана заблуда. Не съм наранена! (Ще си го повтарям, дори и да не съм права.) Наистина ми трябва тласък... Минават дни, времето става все по-малко, а решителността ми не се променя, само ме е страх. Страх, който ме обърква и кара сърцето ми да ме щипва силно. Не ми харесва да ме е страх. Нали съм безстрашна. Нали когато човек, когато поиска, може всичко. И аз го мога, стига да усетя магията му... Усещам я вече. Тя е на дни разстояние и пътят става все по-тесен, а светлината леко се изплъзва между капките от вчерашния  дъжд. Шмугва се помежду тях сякаш са едно цяло. Виждам края. Не е край, ми прошепва съзнанието, което на моменти избледнява и ме подлъгва. - Това е ново начало. Трябва само да стигнеш края. Пътят е труден, има препятствия, ще се наложи да бягаш, да скачаш. Да плачеш, да се смееш, да ринеш с шепи болка, тъга, измама... Но след това ти ще си над всичко. Стига да имаш смелостта да преодолееш тишината и сарказъма, който се крие в нея. Това мое съзнание... Винаги знае как да ме обърка, но днес е право. И му се доверявам. Ще продължа напред, през тунела, а светлината е близко и ще я стигна. Достатъчно е малко да се пресегна, да се позабързам. Времето е ценно. То също ми изиграва лоша роля в моя малък скалъпен филмов живот, но смелостта ми и аз самата ще го победим. Няма да му се дадем. Остават ми още 17 дни, 17 дни докато поема пътя, а съм още на 17 само. Дано този път съзнанието ми не ме излъже. Силна съм. Щом се налага, ще се преборя с всичко, стига да го стигна.

П.П. Звездите ще заблестят и над моето небе, стига да имам смелостта да погледна нагоре.