9.11.2014 г., 21:24 ч.

  Проза
495 0 0
3 мин за четене

     Десет и половина. Вече работя. Звъни „Обичайната Шибана Проверка”. Отговарям подобаващо и „шлюп”!  - в цялата идиотия. На хората в пощенските кутийки.

     Като се замисля, цял живот работя с хора. Всякакви. Основно клиенти. От оня модел, дето българинът много обича да споменава…недоразбрал: „Клиентът винаги е прав!” Което отприщва в мен един поток от думи, които принципно избягвам да използвам. И, нали са в правото си, мълча. Ама не всеки път. Няма да забравя, идва една кокошка в склада, рошава такава, накипрена, с прилежащия и мъж, който пък в последствие застреляха, случайно /ХАХАХАХАХАХ/, изсипва ми се на главата, с протекции и хиляди претенции. Така де, важно е да акаш в подходяща обстановка. Предполагам, че до преди няколко години си е бърсала задника с репей, но…това е друга тема. А Шефът го няма. Спасил се някъде по трасето, дал и моите координати и пие ракии с приятели. Неговата кожа! Та, тая перната пуйка, се застопори по средата на склада и рече, че иска от ония, бланшираните плочки. Моля? Сигурна ли сте? ДАА. Искам от ония, бланшираните. Яко. Смях, смях, смях…Хълцайки, набрах Шефа, да питам нямаме ли някой нов артикул за пържене. И вместо да я осветли по въпроса, изпрати я в друг магазин. Дето щели да и обърнат по-специално внимание. Е, аз с глоба, тя – с нова баня. Бланширана. Все си ходех наказана.

     Имаше една, още по-колоритна. Дизайнер. Вътрешен дизайнер. Опс, извинети, интириорен такъв. Обзаведе две-три къщи с наша помощ, изкарахме по някой лев. Доволно. Докато не дойде да си избира нещица за себе си. Две на брой. Мивка и тоалетна. Малееее! Мивката за вграждане. Супер. Двеста и кусур лева. Да, ама не! Изваждам шибаната мивка от кашона…тя изважда метър. Шивашки. 3D ли? Не става мивката. Не можела да си пъхне легенчето вътре. Пуля се. Тя ме гледа укорително и обяснява как, разбираш ли, докат’ се къпеш, ще си нахакаш легенЪТ с всички насрани гащи и чорапи във въпросната вградена мивчица. Плитка била! Ми…добре. Изхвърчах да пуша. И да си поръчам бира на кварталния пиколо. Един полу-идиот, много блага душа, за два лева беше съгласен да го научим да играе „белот”. Белотът, по онова време, в тоя склад, се считаше за връх на аристократизма. Белот, идиот…те си вървяха нещата…И бирите. Мхм.

     Пуша и надничам. Премери всички мивки тая кукумявка опърпана.  И се зарадвах. Свърши се! Да, ама не! Колегата ми, едно мамино синче, дето идваше на работа със сандвичи, увити в пликчета за повръщане от БГА БАЛКАН, напусна офиса с ехидна усмивка. Не можел да се „оправи” с жената. Че как ще можеш? Кат майка ти още ползва консумативи от Гражданската Авиация. 1989. Добре, че не беше скатала закуски.

     Както и да е. Избираме тоалетна чиния. Шивашкият метър не работи. Щот’ надолу се огъва. И пак смях. За първи път, тогава, чух за ефекта „цоп”. Демек, акаш, акото пада в тая водна бездна, а образувалите се пръски ти мокрят задника. Охладително. Освен това, се оказа, че размерът на задника е пряко свързан с размера на Акания Фонтан. И така. След три тоалетни чини, в които, Бога ми, не ака тая жена, но не спря да философства, стигнахме до решение. Подучих я да си пуска тоалетна хартия предварително, за да убива лайняната инерция. След три часа и половина проби, успешно я качихме на трамвая. От Горнобански път за към Център. С прилежащия порцелан. Санитарен. До ден днешен се чудя кой ли я е свалил с тоя багаж.

      Както и да е. Разсеях се, а исках да кажа за пощенските кутийки на хората. Та… 

© Елена Даскалова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??