“You labeled me
I'll label you
So I dub theе unforgiven”
Metallica

Менхир вдигна колбата пред очите си, разклати я и видя, че този път е успял. На дъното нямаше утайка, чиста течност блестеше пред ясния му взор. Fons signatus – заключеният кладенец – вече беше достъпен.
Мелания, най-красивата жена, го посъветва сред аромата на брачното ложе:
- Иди, Менхире, и се затвори в своята лаборатория. Ох, аз знам, когато те няма, сърцето ми ще немее в захлас изпред мъката по твоята липса, но на очите си сълзи не ще позволя, защото, любими, аз вярвам, че Opus-ът – делото – гдето духът ти се въздига, трябва да бъде завършено.
Пасторът, черният мнител, прегърбен изви се и блясна с очи:
- Менхире, extra ecclesiam nulla salus – извън Църквата няма спасение. Дяволът те дебне сред сярата на еретичната дупка, не отивай там.
Менхир не размисля и бързо реши, мъжът-от-камък-роден без колебание напусна света. Работната пещ дълго горя, ретортата сръчно в ръцете вилня, сол, живак и страшната сяра в Кратера – съдът за смесване – се сбираха, деляха и изменяха не веднъж и дваж, а пъти безброй. Тук в тая димна и забравена стая, със скосен таван и решетка-прозорче отговорът чакаше своя ден и своя час. Това не бе надежда, нито мираж, а устрем на воля, която сред самотата най-силно вярва. Нека Хермес на помощ се на Менхира стече, щото храмът е тук, а не на пастора в краката, дето нафората лепне под езика и “обещава ядката, а дава черупката”.
Убийци туриха на гърдите си кръст и с чер плащ го покриха; пасторът последен, иззад гърбовете им шепнеше мисли-дела. Мелания, тъкачката морна, завардиха в безлунна доба и с мечове и зъби-зловещи питаха и плашеха изпити от сласт:
- Къде е мъжът ти? Де е купелът на Сатана?
- Там е Менхир, дето ни кракът ви ще стъпи, ни умът ви нявга ще разбере.
- Ще умреш, жено, а мъжът ти след теб ще умре, бързо кажи, где молитва безбожна устата му скверна изрича.
- Глупаци ревниви, със смъртта ли ме плашите? Душите си низки с нея плашете!
Заровиха я жива на пет стъпки в земята. Мелания не бяга, не шава, само страшно ги гледа. Пет дни мълчанието на жената злочеста ги бави. На шестия, преди зората, откриха Менхир.
- Вратата отваряй, Юда-Менхире, предай се и мигом мисълта си към нашта склони.
Нямаше отклик, никакъв шум, вратата не мръдна. Удари, бъхтене, десетки псувни, шестица-звяра нахлуха в алхимичния свят.
Менхир лъчезарен, се обърна и учуден, с колба в ръка, се вгледа в кръстопотулниците.
- Какво държиш в ръката, отлъчнико? – ревна пасторът, скрит отвън зад вратата.
- Отче, това е aqua vitae – водата на живота.
- Не-е, Менхире, ти държиш в ръцете си спермата на Сатаната. Разбий я у земята, тъй ти нареждам аз – твоя пастор.
- Отче, прости, но как да те послушам, та ти просто не си ми равен.
- Какво? Изчадие, за кой се мислиш?
- Аз съм Artifex – майсторът.
На пастора венците прокървяха, а войът пронизително гняв изстрада:
- Убийте го, веднага.
Менхир не беше баща си Масодон, да се бие и жъне кръв не умееше въобще. Ала щом мечовете посегнаха към него се превърна в камък, тогаз металът безпомощно в гърдите му иззвънтя.
- Строшете го – кресна пасторът.
Опит, два.
- Не можем, отче, той е монолит.
Вик на стерилна мерзост разпъна гръдта на кръстното лице:
- Намерете стъклото, което дяволът държеше. Строшете него!
Колбата наклонена, опряна на пещта, чакаше очи да я съзрат, ръка да я поеме. Меч я бутна, ръкавица от желязо я повдигна, а сетне я запрати у Менхира. В камъка колбата на късове се разлетя. Течността потече върху студената плът на монолита, нагорещи го и сама се мигом изпари. Издигна се към склопения таван и преди да го докосне се превърна в облик някак си познат. Мелания се усмихваше не отдолу из земята, а отгоре над главите.
- Коя си ти, призрак блед, но и страшно ясен? – пасторът, вещ в църковни тайнства, пред туй тайнство тръпнеше в неведом страх.
- Аз съм Anima Mundi – Световната Душа – потушителката на съзнанието.
- Бог ли те изпрати или на дявола си чедо? – кръста като меч пасторът държеше.
- Идвам аз по своя воля. Дар отдавна готвя – нов живот! Толкова различен!
- Какво говориш, какъв живот? Небесен?
- Онзи, който камъка спаси, прави го, но разделя се със себе си. Да умреш е единственият начин да живееш…
- Какви ги бръщолевиш, дух-на-вещица-недостатъчно-горяла?
- Моузес, Масодон, Менхир – Lapis-ът са те! Да ги отчленяваш е духовна нищета. Виж ме, аз съм тяхното единство.
- Да я убием, строшим или нещо друго, отче? – предложи най-предният кръстопотулник.
- Изгорете цялата лабо… еретична дупка.
Огънят три дни горя. Не остана нищо, освен хладна пепел. Ни камък, ни душа.
-------------

Денят на Страшния съд не настава, затова и няма как да се готвиш за него; Денят на Страшния съд бива! Там няма пледоарии, не се допуска твоето мнение, защото то винаги е superbia – гордост. Тогава се прави една проста проверка, една изпитня – пита се за твоето богатство. И сетният пясък от пирамидата струва повече от теб, и кръвта на всички невинни е безценица. Дали си роб, дали жътвар, дали магьосник, все е тая, истинското е да знаеш своето богатство, а то е, кой си ти! А ти си – res villisima – най-евтиното нещо.