“My Life Suffocates
Planting Seeds of Hate.
I've Loved, Turned to Hate
Trapped Far Beyond My Fate”
Metallica
Масодон дивееше, лудееше и късаше всички вражи меса, мечът му съсичаше потните тела, изтръгваше сърца и никой, и нищо не можеше да го спре. Мразеше Бога и по-хищник от Луцифер беше.
- Има нива – казваше той – що жъна безспир, рало е духът ми, пръстите са семе.
Обезобразиха Мезула, най-скъпата жена, понеже не можела деца да има. Нарекоха я вещица. Очите й все сведени били, а ръцете й прибрани. Дума не обелвала и хапела уста. Било утрин на реката, жените наместо тъкани в сапун да трият, подучени били, Мезула рязали и клали.
Масодон – крепостният мъж меч на зъбци изковал и полето на феода изоставил. Сеньорът три пъти го зовал, рицари подире му изпратил, отговор не последвал, само смляна плът в колцина ризници в дар получил.
Менхир, камък монолит, там високо в планината и в земята й бил вдълбан. Казват камъкът на Сизиф туй бил, след сто по сто по милион изкачвания, скалата най-сетне не втурнала се надолу по стръмнината, а заспала нейде на върха.
Щяха да забравят Мезула, ала тя не позволи. Менхирът в планината откри и в храм го преобрази. Казваше:
- Масодон, Богът ведно с Дявола умря, остана камъкът студен. В него сила има и бунт от чисто злато.
- Мезула, мила – отвръщаше Масодон – чувствам, че преди безброй времена жътва съм започнал, а още не съм я преполовил. Вяра и надигащ глас са двете ми ръце, днес разбирам, че съдбата сълзи от мен ще рони.
- Докосни камъка, любими мой, и го забрави. Втъчи в ума и в десницата могъща хлад и жарка обич, и се впусни във вихрен бяг. Феодът, крепостните и жените навеки погуби.
- Ами децата? Кажи, Мезула, кажи за тях…
Масодон вилня и кълца и до една робските душици спряха идеята за живота горко да измъчват. Жените, стъргала, що недоволствата си все препират, писнаха и замряха. Сеньорът дойде с войска, конница с мъже от метал. Сам Масодон изби ги до един.
Поколенията идни тъй се вричат и кълнат: има жена без лице, с тяло в прорези безброй, която пази камък в планината. То утроба й е и в него расне дете, що заченала е от мъж злочест, но и злокобен. Но как възможно е това, питат из селата, не вярват в градовете…
Час преди да склопи очи на смъртното си ложе Масодон, старец беловлас, тъй с Бога се прости:
- Ти гръб бе за мен и лицето си на гръб превърна. И нивга с очи не ме погали. Нима в минал живот съм те поругал? А защо в мен чувства има, че теб най-любил съм сред живи и божества. Ала май сега разбирам. Ревност в тебе има. Не е достатъчен животът на роба, що пирамидата гради и дава да се рони, не е достатъчна мерзката съдба на крепостния, който дъвче пръст и диша кал. О, не! Ти ревнуваш ме от Мезула, дявол за нашата любов си ти.
Тъй планината истината носи, че Масодон без жена останал кога бил още млад. В нощ на сили зли, тя дала обещание в камъка да влезе, но от него да изникне син приличен на баща си и вяра наедно с бунт да се скрепи. Казват камъкът разтворил се и чудото станало.
Смъртта посрещнала Масодон, тъй както заек посреща вълк и молела се за пощада. А той й рекъл:
- Аз съм жътварят, който рови в камък и ражда гняв. Към теб ще се отнеса, тъй както с живота отнесох.
* * *
Ах, да… децата, какво е рекла Мезула за децата.
- На две ги, Масодон, раздели. През краката, посред пъпа, между гърдите и двете очи. Ала тъй го направи, че живи да останат. И нека семето им не умира, а да носи се в годините напред и да чупи вековете. За да се знай истината за бащите роби и майките робини. Помнете: две половини царстват на света – живот и смърт. Онзи, който ги дели, поделен ще бъде.
Едничък свободният ще се прероди…
© Едуард Кехецикян Всички права запазени