“I'm gonna make you, shake you, take you

I'm gonna be the one who breaks you…”

Metallica

 2178година, Храмът сред Дървесата –

Мемохан Рис беше толкова стар, че костта му се стриваше, а плътта му бе по-свършена от есенно листо. Само безтрепетният дух, който тлееше в гърдите му, не допускаше идването на смъртта. Все още.

Огънят в олтара се виеше сред синкав блян, почти изгубен в дълбоката и обширна ниша на храмовата стена. Нищите братя бяха напуснали светата обител, bebelos-ът – профанният свят – отново обгърна пречистените им души, без да получи достъп в тях. Ритуалът по съхраняване-мисълта-за-дивата-жена беше укрепил сърцата на Нищите братя и бе превърнал умовете им в нагорещени остриета, споени към хладна ръкохватка.

Мемохан Рис – Светият Нищ – се мержелееше в дъното на Нишата, сам огънят не гаснеше изот неговата сила. Дясната му ръка се пресегна и разрови жарта. Пламъци обгърнаха гладката му длан, плъзнаха се по нея, не успяха да я докоснат и сякаш побързаха да се отдалечат. В основата на олтара се оголи Камъкът. Повърхността му бе естествено бяла, но с фантастично плътен цвят. Непревзетата длан на дясната ръка бавно се отдръпна и вече безжизнена се отпусна до тялото на Светия Нищ. Тогава се повдигна лявата ръка. И се откри нейната длан – докрай изрязана – същинска отворена рана, но зараснала преди десетки години. Белият камък сякаш сам се наклони и внимателно се спусна в отворената ръка.

Помня, М. Касоджария ми шепнеше така: “Мемо, мили, Камъкът е твое дело. Дете ти е, но и твой върховен господар. Знам, ще дойде ден, когато ти ще получиш истинската свобода. Това ще стане, щом разбереш как да убиеш своето дете.”  

Мемохан Рис държеше ръката си легнала в жарта, синкавият пламък засия около бялата плът на Камъка. Живата длан проникна дълбоко в същността му… и я узна.

- Ти ли си бъдещето? Животът след моя живот?

- Аз съм! – рече Белият камък. – А ти си моята служба! Онзи, що прочиства пътя към мен.

Мемохан Рис поклати глава, неясното винаги отстъпваше пред очите му.

- Отговор имаш ли, защо върша всичко това?

- Ти си къшей от руслото на велика река. Винаги правиш това, което правиш, защото такъв ти е уклонът – да течеш към мен.

Светият Нищ пое дъх, твърде рядко си позволяваше това.

- А ако откажа?

- Не можеш. Никой не може. Дори да искаш, в теб има нещо много по-силно от всяко искане.

Мемохан Рис издиша, макар трудно.

- Уклонът – да тека към теб.

- Да. Радвам се, че бързо се учиш – Белият камък сякаш се раздвижи в голата длан. – Аз съм Бог, а ти добре знаеш, защо Бог е тъй… неотблъсним.

Светият Нищ не дишаше.

- Богът е желанието за детето.

- Точно така. Затова и атеизмът е бунт, който винаги се проваля.

М. Касоджария изчезна от света преди да има възможността да роди. Такава беше съдбата на дивите жени. “Помни ме – казваше тя, – защото само споменът за мен ще те запази… истински. В ръката ти вселена, аз не ще ти позволя да се поддадеш в “съблазънта на бащинството”.”

- Има варварство, което прекършва всеки бог – бавно и някак колебливо рече Мемохан Рис. – Не мислиш ли?

- Дори дивакът се прекланя пред Бога. Страхът е неговият бог. И желанието.

Светият Нищ леко присви изрязаната си длан.

- Ами Дивите жени? Техният бог беше краят на всеки мъж, който бе роб на своето бащинство.

- Къде са Дивите днес, помни ли ги някой? Те измъчваха мъжете, но това беше напразно – от измъчен мъж жена не се запложда.

Мемохан Рис се засмя, съвсем тихо.

- Дивите не желаеха да стават майки. Те искаха да станат истински жени.

- Жената е преди всичко майка. Дивите не искаха това, но Уклонът им ги водеше точно в тази посока.

Светият Нищ бе празен от всеки предразсъдък, погледът му бе чист като лъч светлина.

- Този Уклон така и не ги заведе никъде. Продъни се и изчезна. Ако ти сега не беше в моите ръце, а в техните, щеше да замлъкнеш завинаги.

- Аз победих Дивите, тях отдавна ги няма. Знай, винаги ще царува желанието за детето!

М. Касоджария, светлината на моя дух, ме освободи от всяка вбитост, от всяка маска-за-инстинкт. “О, Мемо, робството започва с приемането на това, което си открил, преди да си започнал да го търсиш. Животът ти е първото, което стискаш и не даваш, въпреки че никога не си го търсил. Детето е второто, което откриваш, преди да си го потърсил. Да си питомен значи да си научен, да искаш и да пазиш това, което не търсиш.”

- Не Дивите ги няма. Те се впуснаха в истинско Търсене. Всъщност, “Боже”, нас ни няма. Мен и Теб.

- Няма търсене, което да не търси детето. Какво друго биха могли да търсят Дивите?

Непокорството на Мемохан Рис се надигаше, невиждана заплаха се криеше в него.

- Дивите търсят краят на желанието за нещо. Те търсят Светото Нищо.

- Глупости приказваш, обреднико, и глупости ме караш да слушам.

Светият Нищ вече беше прозрял края на своето “желание за детето”.

- Аз съм свободен, дете мое, свободен съм от Уклонът си към теб. А това е началото на едно търсене, на едно истинско търсене.

- Не те ли е срам – Белият камък крещеше в сърцето на Рис, – чуваш ли се какво говориш? Сам ти си роден от “желанието за детето”! Кажи ми, затова ли те родиха, за да отричаш раждането? И то за какво? За да търсиш някакво си Нищо.

Мемохан Рис мълча известно време. Разделяше се. С последното си робство.

- Помня, как милиони пъти те спасявах и жертвах себе си. Мислех, че разбирам защо го правя. Толкова много основания имаше в мен, толкова силни. Ти беше най-непосредственото и най-желаното нещо – моят Бог – детето. Но днес аз съм свободен от хватката ти. Защото вече нямам нищо скъпо.

- Ти… ти си нищожество! – не можеше да повярва Камъкът. – И добре запомни, не можеш да ме погубиш. Други ще те сменят. Защото без мен не може да има свят, без мен не може да има нищо. Чуваш ли ме, нищо…

Светият Нищ отдели ръка от Белия камък, заобиколи олтара и излезе от Нишата. Огънят, който гореше в сърцето на храма, изведнъж угасна. Самият храм нададе вик. И се срути.

----------------

Дървесата навръх Балкана разказват легендата за Нищите братя, които дотам превъзмогнали света, че го напуснали. Нито един отпечатък, нито една догма не натежавали връз душите им. Как, се питали всички, била постигната свободата?

Богът, който толкова дълго властваше, беше разобличен.