25.01.2000г.

 Лежеше в ковчега по средата на стаята върху два стола. Беше кучи студ. Страната беше в бедствено положение, заради снега. Входната врата на малкия двустаен апартамент зееше отворена, за да влизат опечалени близки и приятели. Беше облечен в костюм, който не бях виждала до сега. Хълката от пръста му я нямаше и голяма носна кърпа опасваше главата, минавайки през долната челюст. Неизменният мустак беше гъст и лъскав. Хората наоколо бяха като хлипащи сенки в полумрака. Част от тях страдаха наистина, други бяха дошли за сеира.

 Влезе един едър мъж с два червени карамфила в ръка. Очите му изливаха едри сълзи една след друга и ставаха на верижка като малка придошла река. Запомних него и мечешките му ръце, може би защото знаех,че един ден той ще изиграе съществена роля в моя живот.

 Майка ми ме прегърна силно, хвана ръката ми и я сложи на леденото му чело. Толкова ме беше страх да го докосна, исках да махна ръката си от това ледено кубче, но тя ме натисна надолу към него и каза: „Това е за последно...“. Беше толкова студен, че чак пареше. Задушавах се от прегръдката на майка ми, от тамяна, от собствените си сълзи. Задушавах се, а той беше там и не отваряше проклетите си очи, не протегна скръстените си на гърдите ръце. Лежеше там безмълвен, безжизнен, бездушен...

 Возеха ме в един стар червен москвич по баира към къщата на чичо Иван и леля Таня. Искаха да ме оставят там, не ми позволиха да отида на гробищата и да го изпратя, не ми позволиха да видя истинския край, което в бъдеще даваше храна на развинтената ми детска фантазия.

 -Той е на по-добро място, повярвай ми, не плачи, не се бой за него – обърна се към мен чичо Иван.

 Странно е, но помня единствено очите на хората. Помня очите на чичо Иван, толкова сини, обляни в сълзи и толкова сини! Търсех нещо в тях, търсех някого в тях..., но виждах единствено собственото си разплакано отражение.

 Тогава бях на 10 години и не разбирах защо се случва всичко. Знаех със сигурност само,че не можах да се сбогувам с баща си...той се беше обесил!