Дали те помня... добре се грижиш за това... Кой си ти...
Беше всичко на света... ти сам се търсеше, как аз, наивната, да знам кой си.
Беше убеден в своята игра, която в миг загрубя. 
Беше този, който не чуваше и не виждаше... не искаше...
аз бях тази, която бе виновна за това, която не приела любовта...  уж...

Страдаш и изливаш душа пред  хора, търсиш състрадание, подкрепа...
В мен наливаш вина, тънко,  като струя мазно олио, полепващо по мен,
оставящо следи, хлъзгави, тежки... незаличими.

Звъниш, да, но за какво...  какво да кажеш  „Слънце мило”.
 Дали да чуя искам,  да повярам пак дали искам...
Играеш игра, а отсреща никой не знае пътя на Играта,

насочваш и всичко провокираш, страдайки манипулираш...
Смеейки се тайно, задкулисно своята игра играеш, чакаш ме да падна,
за да можеш играта да спечелиш, за да можеш ти да си добре, 
искаш моята пясъчна кула аз сама да срина...

Виждах аз как надничаш, как потриват се ръчички,  защо допусках го,  защо виня те... аз не знам.
Позволих в душата ми да ровиш, както аз в твоята...
 Позволих да си играеш... с мен, със себe си, вината в мен е!

Ти жали се тук във стихове, пропити с болка и любов, уж...
А вънка грее слънце, излез и намери следваща любов,
мислите насочвам в другата посока,
а когато падне нощта, когато нахлуе студът,
а аз се сгуша сама във себе си... ще продължа…