3 глава
В същото време, на няколко хиляди километра от Ел Ей, един мъж, около 30-годишен, приглаждаше едва наболата си брада, докато съзерцаваше безизразния хоризонт.
- Итън! - извика един от моряците на кораба с ясен индиански акцент.
Мъжът отклони погледа си от морската шир и попита закачливо:
- Какво има, Хуалапай? Не можете да се справите без чаровния си и опитен капитан?
- Ами, старият Маркус казва, че се задава буря.
- Предполагам, че това е лошо. - каза Итън, без обаче да показва с нещо, че е разтревожен.
- Капитане, ти знаеш, че старият Маркус никога не греши.
- Хуалапай, много се тревожиш! - смъмри го Итън. - Нали не смяташ, че твоят капитан не се е погрижил за това?
- Но те от къде знаеше за бурята?
- Просто обмислям нещо от известно време. Нещо, което ще облекчи живота на всички ни. - извика капитанът въодушевено.
Хуалапай го гледаше все така озадачено и неразбиращо. Когато Итън осъзна, че индианския моряк не е прозрял намеренията му, въздъхна и поясни:
- Фиджи.
- Фиджи? - морякът облещи очи.
- Да, скъпи ми приятелю. Отиваме във Фиджи!
- Фиджи? - повтори Хуалапай.
- Помисли за плажовете!
- Красота- ако обичаш комарите.
- Помисли за слънцето!
- Сега е мусонният сезон.
- Тогава... жените!
- Боже, та те са канибали!
- Именно! - отвърна самодоволно капитанът.
На Хуалапай никак не му се нравеше тази идея, но нямаше смисъл да спори с Итън.
- Капитане, какво ще кажеш да измислим друг план? Може да пуснем котва в Марсилия и ако изчакаме няколко дни... бурята ще ни подмине.
- Какво има? Да не би да не ти се ходи във Фиджи?
- Не, но май на теб не ти се връща в Марсилия, Итън.
Ето тук морякът бе напълно прав. Итън Летърман бе загърбил миналото си, бе го погребал в покрайнините на този град и не искаше да отваря старите рани. Истината бе, че изпитваше страх, страх от неизвестното. Какво щеше да намери след толкова години? Не желаеше да мисли за това.
- Хуалапай, ти по-добре иди при останалите, понеже се съмнявам да ни оставят и капчица ром. А за бурята не се тревожи! Котвите и котвените ни въжета са здрави. Пък и честно казано старият Маркус вече губи ума си, така че не трябва да се доверяваш на всяка негова дума.
Морякът го послуша и отиде при другите, като остави капитана сам със своите размишления.
Той, както и по-рано, се облегна на перилото на палубата и се загледа към Марсилия - градът, оставил такава трайна следа в неговото съзнание.
Слънцето бе залязло отдавна и мракът се бе спуснал над хоризонта. Въпреки това Итън виждаше всичко. Виждаше две деца, които си играят в калта, а родителите им ги наблюдават от високата част на хълма. Всичко бе толкова истинско, че капитанът дори чу пискливите гласове на децата.
- Итън, хайде да се състезаваме! Който стигне последен, е гнило яйце.
- Рик, това е глупаво!
- Дишай ми прахта, женчо!
- Не съм женчо! - извика второто хлапе, като подгони брат си.
Те винаги спореха и винаги... се състезаваха. Това бе в природата им. Дори и като пораснаха, възгледите им за света бяха тотално противоположни. Никой не би повярвал, че са роднини и все пак те бяха близки. Особено в деня, в който останаха сираци. Да, тези две бедни създания усетиха тежестта на живота още в ранна възраст, което се отрази на мирогледа и психиката им.
Итън смътно си спомняше начина, по който началникът на френската полиция му съобщи, че родителите му са мъртви. Спомняше си, че в началото отричаше, не можеше да повярва, не искаше да повярва.
Двамата с Рик бяха на по 10 години. Те бяха сами в този голям и жесток свят. Сами трябваше да се справят с всичко, което животът им предотставяше. Споменът за отминалите весели и изпълнени с детски смях дни, вече бяха само избледняващи петна в тяхното съзнание.
И въпреки цялата болка, Итън би дал всичко, за да си върне тези времена... за да върне брат си.
© Анджелина Симон Всички права запазени