Дворецът в Плиска

  – Трайчо – спретнат! Доживях! – плесна с ръце Мирабела.

  Дяволчето стоеше на прага, ама не можеш го позна – розовичък, чистичък, сякаш току-що е излязъл от Чистилището на Долната земя. Острата му, винаги стърчаща коса – грижливо сресана на път, рогцата му – напарфюмирани и посипани с брокат – светят! Лицето – измито, вратът – изтъркан до червено, яката на колосаната му риза – от бяла по-бяла, черното му сюртуче – изгладено, без нито една гънка, панталонът – дълъг до глезените и със здраво дънце, под него…

  – Или копита, или сандали – туй щях да ти река! Трябва да избереш. Ако има копита, няма чорапи, нито обувки. Алибей има. Чорапи, искам да кажа. Обаче обувките му са гадни. Не обичам розовото, даже когато е кафяво – измърмори хлапето и хвърли купчина наядени цветни моливи до пепелника на масичката. – Да не си ми пипнала произведенията! Имаме домашно в лицея: „Как си представяте идеалната екскурзия?“ Всички рисуват разни лиготии – птички, тревички и прочее красотички!

  – Ти какво си нарисувал? – полюбопитства Мирабела и взе листа от ръцете му /които, макар и с изгризани нокти и целите в драскотини, не бяха с копита/.

  На листа имаше разкривен конус с отрязан връх, с много точки отдолу и около него, а  отгоре – къси и дълги чертички, сочещи в различни посоки.

  – Вулкан ли е това?

  – Не, чернова! – каза кисело дяволчето и показа двата си гризачески зъба. – Още не е изригнал. Само пуши. Не знам как се рисува пепел, затова нарисувах точки.

  – Пепелта не се ли получава чак след изригването?

  – Нарисувал съм  го между две изригвания! Дай ми го! – разсърди се Трайчо и дръпна листа от ръката на Мирабела толкова силно, че едва не го скъса.

  Тя пусна рисунката и каза миролюбиво:

  – Хубаво се е получило! Остава само да го оцветиш.

  – След Церемонията – отсече хлапето и попипа затегнатата си снежнобяла яка. – Хич не ми се ходи. Много стиска! Още не си ми измислила обувки! Искам маратонки! Опашката – свободна, за да мога да правя знаци с нея. Като оня път, помниш ли? Беше забавно. Да не си посмяла да ми я увиваш около кръста и да я затъкваш във втори колан! Ще ме задушиш така овързан.

  – Ама аз още нищо не съм написала! – възрази вяло писателката.

  – Обаче щеше! Затова ти казвам – за да го предотвратя. Аз съм враче – мога да виждам в бъдещето.

  – И ти едно враче се извъди! Добре поне, че искаш да предотвратяваш неща, а не да ги предизвикваш с предсказанията си.

  – А, и предизвиквам аз – много ме бива във враческите работи! Не съм като оня стар Тай с неговите теории-меории! Честност и обективност – трънки и къпинки! А вулканът ми не е обикновен, защото е граф¹.

  – Имаш вулкан аристократ? – засмя се Мирабела.

  – Не, това е граф дърво. Множественото му число е графи, а не графове. Не съм го дорисувал.

  Трайчо взе един изгризан молив и започна да драска по листа така неистово, че се чуваше скрибуцането на молива, а хартията на няколко места се прокъса. Чертите, изобразяващи стените на вулкана, получиха стрелки, показващи разнообразни посоки, а между тях се появиха разкривени кръгчета, които дяволчето запълни с яркосиньо.

  – Ето тук – така! Това са върховете на графа, а това – ребрата. Но никое от тях не е на Адам – да знаеш! И е дърво, не знам дали има ябълки, обаче има скелет – защото обхождането на върховете е в ширина. Разбра ли?

  Трайчо тържествуващо натисна с все сила в центъра на последното кръгче, моливът се счупи и той небрежно го хвърли на масата.

  – Като се върна, да ми намериш острилка! Много са ти паянтови моливите. Развали ми се рисунката. А Тай сега не измисля формули – додаде малчуганът, присвил хитро очи. – Изработва алгоритми. Като мен! Затова са му графите – ние не ги учим още в училище, обаче аз прочетох в интернет. Той ще дойде ли? Имам още рисунки, искам да му ги покажа. Това са предизвикателно-предвиждащи графомански графи – предизвикват разни неща…

  – Тъй ли? С тия графове-гафове или графи-гарафи да не си предизвикал и изчезването на Джъд? Признай си – имаш ли пръст в тази работа?  

  – Нито един! Всички са ми на мястото, виж! – протегна малката си ръчица дяволчето и започна да си брои пръстите. – Цели десет. И на краката също, така че – давай маратонките!

  – Не вървят маратонките със сюртук бе, детенце!

  – Ами какво ще ми сложиш? Цървулки ли? А Джъд да носи сини болярски ботуши, нали? Въпреки че още не ги е заслужил.

  – Ти пък не завиждай! Ето ти ги ботушките. Но няма да са червени, не си го и помисляй даже!

  На краката на Трайчо се появиха черни кожени боти с тъмнозелени връзки, вързани на фльонга.

  – Неговите са по-високи! – заинати се хлапето. – И защо моите имат връзки? Няма да ги развързвам всеки път! Искам да са залепващи! Харесва ми как хрущят: хряяяс – и готово! А с връзките все се оплитам.

  – Ами спи с тях тогава! – ядоса се Мирабела.

  Лицето на дяволчето светна. „Ама защо ли му давам такива идеи?“, укори се писателката.

  – Ти няма ли да дойдеш? Много ли имаш за писане? – поинтересува се примирително Трайчо, потропвайки с новите си боти.

  – Стига, дявол такъв! Стига си ме склонявал към плагиатство! Дядо Мраз вече не съществува!

  – Обаче това не му пречи да си потропва с червените ботушки, колкото си иска! И той като е потропвал, аз да не го правя никога, така ли? Да няма авторско право над потропването? Ами вторият син на Златоперката, той нали е Коледа, ще рече – новият Дядо Мраз. И той ли да не потропва? И да не е посмял да обува червени ботушки! Плагиатор!

  – Златогорката. А Дядо Коледа е преди Дядо Мраз. Много преди него.

  – Ама и след него е бил. Нали го върнаха!

  – Да, Рождеството е вечно – каза замислено Мирабела. – Хайде тичай, че майка ти и татко ти ще се ядосат!

  Трайчо пъргаво се спусна към вратата, поспря се, обърна се колебливо към леля си и изстреля:

  – Мора нещо замисля. Сдушила се е с Куцулан, все си шушукат. И пият заедно коктейли от сярна киселина с печени мандарини – втвърдяват линията. Нищо не съм ти казвал!

  Опашката му образува удивителен знак, мина пред носа му, закри му за миг заешката устна, а после се зави на кравайче зад гърба му.

  – Ти пък откъде знаеш? Не си слизал долу от началото на учебната година. Нали учиш?

  – Аз съм като Маша и мечките от оная приказка: „Виждаам, виждаам!“ Така казва и мама по телефона, когато си мисли, че може да съм направил някоя беля  – изкиска се хлапето и изчезна зад вратата.

  Мирабела понечи да прибере рисунката, отвори чекмеджето на шкафчето с рисувателните принадлежности и видя купчинка листове, метнати небрежно върху разхвърляните моливи, флумастери, гумички, линийки и прочее джундурийки. Тя остави поизмачкания лист и започва с любопитство да разглежда другите: навсякъде се мъдреше все същият вулкан – конус със стрелки и кръгчета, но на някои от тях беше удвоен – отдолу имаше друг, обърнат обратно и прилепен с основата си към горния или пък двата конуса допираха върхове, като горният беше обърнат с главата надолу. Имаше и други, полегнали настрани и долепили върховете си до страничните стени на централния. Някои бяха разделени и между двете им части имаше разстояние, запълнено с множество точки и стрелки.

  – Приличат на шевици – реши писателката. – Повечето са като канатици с отрязани върхове – Маказът, Род, Семейство, Велика канатица, а това трябва да е Световното дърво, само че е прекъснато по средата.  И всичките тези „вулкани“ изхвърлят пепел. Какво ли означава? – запита се тя на глас.

  Но Трайчо нямаше как да я осведоми, защото вече беше при родителите си и тримата се приближаваха към Езерото на нимфите, където тричането току-що беше започнало.

                                                                                 Мадара, Езерото на нимфите

  Козината на Звездец беше снежнобяла, къса и мека като коприна, а очите му –  зорки и тъмни като нощта. Беше ловно куче – с издължена муцуна, слабо, гъвкаво тяло и дълги, силни крака. Неоспорим съботник², въпреки че беше намерен още като кутре в гората край Мадара и никой не знаеше кога точно се е родил и кои са родителите му. Но Джуджилейла и останалите магьосници в Слънчевия град инстинктивно се побояваха от него и гледаха да се държат настрана. Тварите от Усойната гора, които си имаха някаква работа с царския двор – също.

  Когато някое от Съществата, независимо от миролюбивата и почти човешка форма, която временно заемаше, случайно се озовеше близо до кучешката му колиба, Звездец излизаше и започваше страховито и сърцераздирателно да вие, така че косата ти настръхваше. После се заливаше в лай и дърпаше яростно веригата, на която го връзваха специално за подобни случаи. Веднъж дори усети един див мратиняк³, промъкнал се посред нощ незабелязано в царския кокошкарник във вид на работник.   Започна да вие и да се дърпа, събуди всички и ги доведе право при Съществото, възвърнало истинската си форма – свило се в една ямка под оградата, изплашено и треперещо, с пяна на покритата с рогова тъкан уста-човка с остри зъби и с черно, цялото в пера, ужасяващо лице със светещи зелени очи.

  Оказа се прегладнял член на едно от дивите семейства мратиняци, който се беше престрашил да навлезе без разрешение в забранената територия и беше стигнал чак до стопанските постройки на двореца. Имал десет малки и те гладували, затова се решил на тази отчаяна постъпка. Сивин го успокои, напълни торбата му с пилешки бутчета и остатъци от кухнята на Додона, изтръгна от него тържествена клетва, че няма да посяга повече на царските курници, и си го пусна по живо по здраво в гората.

  Странно, но към Сивин, който също беше мратиняк, Звездец изпитваше симпатия, граничеща почти с благоговение. И не защото Сивин беше домашен дух и приличаше повече на човек – лицето му не беше покрито с пера, нито с птичи пух, а устата му имаше устни, вместо рогово подобие на човка. Затова пък носът му беше извит, твърд и остър като клюн и в определени моменти можеше да се превърне в опасно оръжие! Стражът имаше и криле, но това не беше недостатък. Кучето изпитваше привързаност към него, може би защото знаеше, че в присъствието на мрачния предводител на болярската охрана кокошките и петлите в двореца, както и останалите пернати, а и всички хора и Същества, бяха в безопасност. А може би просто защото знаеше, че в негово лице има истински приятел.

  Съвсем друго беше отношението на Звездец към Джъд. Джъд беше го намерил, беше се грижил за него, беше го къпал, хранил и пазил, а после стана негов спътник по време на честите им ловни приключения. Но тук и дума не можеше да става за приятелски чувства. Нямаше я равнопоставеността. Джъд беше господарят. Той беше божеството, на което кучето безпрекословно се подчиняваше и който, въпреки че го обичаше от цялото си сърце, стоеше толкова високо над него, че животното можеше само го да съзерцава с трепет и обожание. И беше готово да умре за него, без дори да се замисли.   

  И сега Звездец безропотно се остави да бъде овързан с въжета и провесен между двата наклонени стълба, издигнати от двамата братя близнаци от свитата на Перун – Върбан и Горан. Кучето не изпита тревога – знаеше, че Джъд не би допуснал да му се случи нещо лошо. Сега беше изчезнал, но това нямаше да продължи дълго. Джъд винаги се връщаше.

  Водата, започнала да се вълнува, сякаш почувства настроението на кучето и постепенно се укроти. Вълните намаляха, изчезнаха концентричните кръгове и подводните завихряния, от които струеше бяла пара. Селективният облак беше на път да се разсее.

  Перун и Илинда стояха на импровизираната трибунка, подготвена специално за празника. Магическото заклинание около езерото беше временно снето и на южния бряг, където беше издигната конструкцията за тричането, се тълпеше народ.  Мястото до царицата беше празно – Джъд го нямаше. Малко по-настрани бяха наредени най-приближените до царското семейство хора и специалните гости – Юймин и Дешанг, Тай и Джиа Уанг, Златина, Сюе и Дун, боляри, придворни дами с децата си, воини и стражи, управници и обикновени хора от Слънчевград, от Мадара и от всички кътчета на Федерацията.

  Опитните близнаци видяха, че кучето е прекалено спокойно и рязко дръпнаха двата пръта от двете страни. Въжето се опъна, бялата хрътка изквича от изненада и започна бясно да се върти. Изглежда най-после почувства страх, защото вълните в езерото отново се появиха, а ниско над повърхността на водата започна да избива бяла пара.

  Джуджилейла шумно въздъхна, но никой не ù обърна внимание. Всички погледи бяха вперени във водата. Там нещо мърдаше, вреше и кипеше. Мярна се опашка със сребристи люспи и за миг се подаде продълговата глава със стърчащи сиви уши и светещи кехлибареножълти очи. Парата се оформяше постепенно в облак.

  Кучето най-после се отвъртя и падна с плясък във водата. В същия миг облакът тръгна към брега, където беше събраното множество. Насочи се към трибуната.

  „Избор! Избор!“, чуха се викове в тълпата.

  – Нещо не е наред! – прошепна Сюе на Дун и тревожно се взираше в небето, от което започна да прехвърча сняг.

  – Зима е – успокои я Дун. – Нормално е от време на време да вали.

  – Не и тук – поклати глава снежната драконка. – Не и в тяхно присъствие.

  Тя кимна към Тай и Златина. Главата на стареца беше обградена с ореол, а девойката цялата сияеше, сякаш всеки момент щяха да ù поникнат огнени криле.

  – Тай е феникс, а Златина – Жар птица – продължи да шепне Сюе. – Водата в езерото е покрита с пара, защото отнякъде нахлува гореща вода. Не може да вали сняг! Въздухът над езерото се затопля и излита нагоре. Снегът би трябвало да се топи още високо в атмосферата и да пада под формата на дъжд.

  – Ами Господаря на дъжда го няма! – пошегува се Дун, но Сюе не се усмихна. Тя се обърна към Илинда и искаше да привлече вниманието ù, но царицата гледаше с недоумение към езерото.

  Внезапно Звездец заскимтя. Водата около него се обагри в червено. Той с все сила заплува към пустия отсрещен бряг. Чудовището го следваше неотлъчно, като от време на време удряше с опашка водата и на няколко пъти едва не потопи кучето.  

  Но вниманието на тълпата отново се отклони. Една от далечните планини, увенчаващи Мадарското плато, се раздвижи и сякаш започна да се приближава. Ставаше все по-голяма и по-голяма и накрая се превърна в каменен стометров гигант, с лице от черен вулканичен базалт, със сивкаво туловище, обрасло с широколистни и иглолистни гори, опасан с широк няколко метра кожен колан, на който застрашително се полюшваха двуостра брадва и огромен глинен кратер, а в ръката му просветваше тежък метален скиптър, увит на върха с бяла овча кожа.  Горите на темето му бяха заснежени и образуваха нещо като островърха гугла, която постепенно обрастваше с ледени висулки. По раменете му също имаше сняг, сякаш беше наметнат с пухкава пелерина, която постепенно се удължаваше. Тъмното му лице беше намръщено и свирепо.       

  – Белият кукер! Не се е появявал от години – ахна тълпата. – Замръзва! Загрей замръзва, ще изгубим слънцето!

  – Не е Загрей – каза Перун. – Това е Сабазий – нощната част на божеството. Затова лицето му е черно. На Загрей лицето е жълто. Но как е успял да се промъкне през деня? И защо е тук, а не в Клисура? Винаги ходи при джуджетата, когато е размагьосан!

  Небето потъмня и се покри с облаци, от които продължаваше да се сипе сняг. Събраното множество пак зашумя. Златина се приближи до Илинда и започна нещо да ù говори. Към тях се присъедини Сюе и също обясняваше развълнувано нещо на царицата.

  Перун направи знак на Тай. Старецът започна бавно да се преобразява. Струя  светлина литна към небето и снегът почти спря.

  Кучето стигна брега и изпълзя на тревата. След него се проточи кървава диря. Беше тежко ранено и кръвта му изтичаше.

  Великанът беше стигнал до брега и клекна на едно ниско място, обрасло с къпинак. Без да обръща внимание на умиращото животно, потопи дясната си ръка в езерото и я прокара по дъното. Изтръгна оттам огромно парче вкаменена смола, стисна я в юмрук и я държа така, докато дланта му не започна да дими. После хвърли разтопеното парче в езерото. Подутината на дланта му вече я нямаше. Той разтвори шепа и радостно замаха с ръка.  От цепнатината, образувала се на дъното, заструи пара и нов облак започна да пълзи към брега. Парата над трибунката се поколеба, люшна се, разми очертанията си и тръгна към вътрешността на езерото – срещу другия облак.

  – Не! – извика някой в тълпата.

  Беше Джуджилейла. Тя вдигна ръце и започна да мърмори някакви заклинания. Отсамният облак спря, но само за миг. После продължи към отсрещния бряг.

  – Звездец! – чу се момчешки глас.

  Великанът учудено се огледа. Гласът идеше някъде откъм корема му. Той посегна към кратера на колана си, откопча го и надникна вътре. Не видя никого, но чу отново гласа на момчето:

  – Звездец умира, глупако! Пусни ме на земята!

  – Ще ти кажа аз на тебе кой е глупак! – разсърди се великанът.

  Изля водата от кратера в храсталака и започна да шари вътре. Внезапно оттам излетя малко зелено цветче, чието стебло беше свито на гривна. И тогава великанът видя Джъд, хванал се за ръба на кратера, да виси отвън. Той разтърси съда с все сила.

  Разбрал, че вече го виждат, Джъд стисна очи и скочи от няколко метра височина. Търкулна се в къпините и запълзя към кучето.

  Сабазий зарови длани в мърдащите храсти, сякаш се опитваше да хване бълха. Бълхата се движеше невероятно бързо и ловко избягваше бодлите на къпините. Застаналият на колене великан на няколко пъти спираше да ровичка, за да извади острите клончета, забили се в скалните цепнатини на ръцете му. 

  Джъд най-после стигна до Звездец, взе го в скута си, галеше го и го люлееше, нещо му говореше и плачеше.

  Великанът се ухили доволно и огромната му длан надвисна над момчето с кучето.

  После земята се разтърси и от къпините, там, където великанът беше излял кратера, се подаде върхът на огромна каменна стрела⁴. Тя излетя рязко нагоре, разхвърляйки пръст, пясък и изтръгнати къпинови храсти, проби облаците и снегът, сипещ се от тях, изчезна. От отвора в небето надникна слънцето.

  – Джъд, сине! – извика някой от отсамната страна.

  Беше Юймин. Тя се втурна към водата и нагази в езерото, сякаш искаше да го преплува. Люспестото чудовище се размърда и се насочи към нея.

  Перун се затича към Юймин и я спря. Тя се мяташе в силните му ръце, а той ù говореше нещо. После вдигна ръка и каменната стрела смени посоката си, устреми се надолу и с все сила се заби в гърба на великана, като го раздроби на парчета.

  – Бързо! – викна Перун. – Сивин, ти си трикратен шампион на Федерацията по летене, тръгвай! Махни Джъд и кучето оттам! Сабазий скоро пак ще стане цял. Мога само да го забавя, като го разрушавам отново и отново, но не мога да го убия.

  И наистина, разхвърляните парчета започнаха пак да се събират. Джъд видя Сивин, който летеше към него, взе Звездец на ръце и хукна насреща му.

  „Значи все пак намерих нещо ценно!“, си каза радостно малчуганът. „Стрелата на Перун! Тя ще излекува Звездец! Додона казваше, че млякото разваля магията за скриване и изважда омагьосаната стрела на повърхността, стига да знаеш приблизително мястото, където е потънала. Но явно и водата от Извора на нимфите върши работа. Този, който е скрил стрелата, е знаел какво прави – нали почти през цялото време около езерото има защитна магия, никой не припарва там. Но не и днес!“

  Една огромна канара неочаквано изсвистя над главата му, момчето усети остра, пронизваща болка, а после настана мрак.    

                                                                                                                          /Следва/

1. Граф – представлява съвкупност от върхове (възли) и дъги (ребра). Използва се за представяне на обекти и техните връзки. Обикновено върховете съответстват на обектите, а дъгите – на отношенията между тях. Много задачи от различни области на науката и практиката могат да бъдат моделирани с граф и решени, като се изпълни съответният алгоритъм – намиране на път между две точки, оцветяване на географска карта с най-малко цветове, движение по шахматната дъска и др. Графите са модели на реални обекти и служат за представяне на сложна система от връзки – авиолинии, транспортни и комуникационни мрежи, компютърни мрежи, уебстраници, схеми в електротехниката и др.

2. Съботник – в българските народни вярвания се нарича човек, роден в събота. Вярва се, че  съботниците имат свръхестествени способности и могат да виждат починали хора и разпознават злите демонични същества като устрели, самодиви, болести и т.н.; единствено съботниците могат да преследват и да унищожават тези същества. Освен това могат да различават магьосниците измежду хората, както и самите те да гадаят, да тълкуват сънища и пр. Това поверие се отнася и до домашните животни – на особена почит са кучетата-съботници (известен е мотивът за чумата, която се страхува да влезе в къща, в която има куче-съботник), а воловете и конете, родени в събота, струват повече, отколкото тези, родени в другите дни от седмицата.

3. Мратиня̀к, мрата̀ – злотворен демон, причиняващ болест по кокошките и домашните птици (кокоша болест). Главно в Северна и Западна България в негова чест се почита празникът Мратинци. Представян е като голяма черна кокошка с изключително грозен вид, големи криле и огромни очи.

4. Каменните стрели /божа стрела, трещен камък, гром падина, стрела, гръмнато камъче/ се забиват дълбоко в земята и излизат след 40 дни на повърхността. Смята се, че те се правят от Св. Илия. Тяхното излизане може да се ускори, ако се налее мляко там, където са паднали. Вярва се, че те са лековити и се носят като амулети. Могат да лекуват различни болести, особено епилепсия, носят късмет и предпазват от „трещаване". Смята се, че в къща, където има такъв камък зло не влиза.

Източник – Уикипедия