Сега искам да ми отговориш напълно честно, без завъртания и трикове. Става ли? Погледни ме право в очите. Какво виждаш, какво показват те?

Тъмнина, мрак, самота... бездушие, бездна... виждаш ли всичко това? Момиче без минало и без бъдеще, стоящо безнадеждно в мрака. Става и пак се бори за грам светлина, капка надежда от щастието. Но след всички усилия, тя отново се сгромолясва с трясък, стенеща от болка потъва отново в мрака, събираща сили за живот. Малкото, което е постигнала със собствената си кръв, се разпада в руините на миналото. И тя пак е сама, въпреки всичко тъне в забрава, но отказва ли се?... Не, защото е истинска, болката я кара да се чувства жива. Става от прахта като феникс и започва пак от нулата. Следва своите мечти, колкото и да са недостижими, тя вярва в тях отчаяно.

Единак е била и единак ще си остане. Сама ще поеме пак дългия път към светлината по каменистата и осеяна с болка пътека. Тя ще следва инстинкта си до края - до края на пътеката, края, но за нея. Когато сърцето не издържи и тя падне в гроб студен, това ще е... Но ще умре борила се, дала и последния си дъх за щастието, достойно.

Казват, че всеки пише своя път, но така ли е всъщност? Истина ли е това? Не е ли всично предначертано още, когато се родим? Да, не избираме кога и къде ще се появим, но откакто съществуваме, всеки си има място, няма равни - на едни животът е розов до гроб, други ще се борят до край за частица надежда, трети не издържат и избират лесния път на Смъртта!

Мисля, че разбра защо не се усмихвам вече, защо сърцето ми кърви и нося маска пред света. Разбра от кой вид съм аз... замисли се... А ти?