Какво трябваше да направи? Какво, какво, какво?? Да бяга? Да се скрие? Не, не и не, нищо нямаше да помогне. Трябваше просто да продължи да... да продължи да какво? Да държи ножа? Да стои над тялото? Да гледа как кръвта се стича към обувките му?

Как се стигна дотук?

Не искаше да го направи, никога не е искал, никога не е бил такъв. Такъв какво? Убиец? Лъжи. Често бяха му минавали такива мисли, често му се беше искало просто да го направи. Имаше толкова много хора, които беше искал да убие. Но това беше нормално? Нали? Всеки си е помислял нещо такова поне веднъж? Нали?

Може би. Но защо нея? Какво му беше направила тя? С какво го беше предизвикала? С нищо. С абсолютно нищо. Той дори я... обичаше. Но тогава защо? Защо, защо, защо? Тя беше единствената му надежда за щастие, единствената му причина да живее. Никога нямаше да забрави деня, в който за първи път я видя. Когато тя влезе плахо в класната стая и той за първи път имаше шанса да зърне сините и очи и обсипаното й с лунички лице. Беше нова ученичка. „Просто още един човек, с когото няма да говоря и който ще ми се подиграва” – помисли си той тогава. Но в нея имаше нещо специално, нещо магическо, което я правеше различна от другите. Така и не успя да разбере какво беше, но беше нещо, което го привличаше и когато дойде първото междучасие незнайно как дори за самия себе си, намери сили да отиде при нея и да я заговори. Даже се пошегува, не беше една от най-добрите му шеги, но все пак това я накара да се усмихне. Никога не го беше бивало със запознанствата, но с нея беше някак по-лесно. Просто го направи и след това беше горд от себе си. Вярваше, че за разлика от всички в класа му, поне с нея ще успее да се сприятели. Но нещо се промени, в следващите дни, седмици някак не намираше сили да говори с нея. Тя седеше чак в другия край на стаята, не можеше просто ей така да отиде да говори с нея, нещата не работеха така. Трябваше да има някаква причина да отиде при нея, иначе щеше да го помисли за странен или нещо подобно. Не му се струваше нормално човек просто ей така да започва разговор с хора, с които няма предварителна причина да говори. През първия ден беше по-лесно, все пак беше нормално хората да се представят един на друг. Но след това... Единствените приятели, които имаше, беше станал приятел с тях, защото те седяха до него и пред него в класната стая и беше в реда на нещата да започва разговор с тях. Но тя, тя щеше да знае, че единствената причина да отиде в онзи края на стаята е, за да я заговори. Може би щеше да си помисли нещо.

Подобни мисли го спираха просто да започне разговор с нея. Обмисляше всеки един вариант, всеки един начин да стигне до нея и да започне разговор, но така и не предприе нищо. Накрая спря да мисли за това, единственото, което правеше, беше да я поглежда от време на време по време на часовете. Веднъж направеше ли го, му беше ужасно трудно да откъсне поглед от нея след това. Но скоро спря и да я гледа. Спря да и обръща внимание, просто прие, че тя ще е поредният непознат, че ще същата като всички други. Но грешеше.

Веднъж докато чакаше автобусът пред училището, за да се прибере вкъщи, я видя да се приближава към него. Стана му неудобно. Мразеше да говори с хората от класа му, мразеше ги всичките, затова се измъкваше първи от класната стая веднага след като чуеше звънецът, само и само да бъде далеч от тях. Беше му се случвало все пак да вижда съученици извън училището, но когато това станеше, се стараеше да ги избягва и да прави така, че те да не го забележат. Сега обаче това нямаше как да стане, тя вече го беше видяла, нямаше измъкване. Защо въобще се притесняваше? Тя и без това нямаше да го заговори, щеше да се прави, че не е там като всички останали, а това напълно го устройваше.... Устройваше ли го? Искаше ли да е невидим дори за нея? Сладкият й глас прекъсна мислите му.

- Здравей – поздрави тя и му се усмихна.

- Здрасти – отвърна той, надявайки се това да е краят на разговорът. Не беше. Изведнъж тя започна да му говори, първо малко плахо, но след това много, първоначално за домашните, после за учителите, учениците, след това за нейни приятели, разказваше му забавни случки, като цяло не млъкваше. Това му дойде така изневиделица, че той имаше сили само от време на време да поклати глава в знак на съгласие и да я остави да говори. Всъщност дори да искаше, едва ли щеше да се вреди да каже нещо. Всичко това беше толкова странно, така нереално. В клас никога не беше подозирал, че е толкова разговорлива, винаги беше изглеждала някак затворена. Не като него де, не толкова очевидно, тя говореше с всеки, беше самоуверена, но винаги му беше изглеждало сякаш това не е всичко, сякаш има нещо в нея, което не показва. Дали това беше тя? Истинската тя? Или просто извън училище се държеше така с всички? Ако това беше истинската й същност, която не показваше на никого, защо я показваше на него? Дълго време се опитваше да намери отговора на този въпрос, но накрая просто се отказа. Оказа се, че живеят в един и същи квартал, така че по целият път натам си говореха. Е, по-скоро тя говореше, но той нямаше нищо против просто да слуша, беше добър слушател, а и на нея явно и харесваше да има на кого да говори.

Преди да се усети вече се прибираха заедно от училище всеки ден. Научаваше все повече за нея, а и повече за себе си. Започна да се отпуска, да говори повече, доби доста самоувереност и скоро беше на път да я задмине с бърборенето си. Станаха доста добри приятели, не си спомняше друг път да беше имал по-скъп приятел. Всъщност не си спомняше въобще някой да беше бил толкова важен за него.

Отне му няколко месеца докато тази привързаност се развие и докато осъзнае, че всъщност е влюбен в нея. Много повече обаче му отне докато се престраши да й каже. Винаги премисляше нещата твърде много, това винаги му беше огромен проблем, но сега нещата бяха много по-сериозни от обикновено. Кое момиче би харесало изрод като него? Тъпак като него, смотаняк като него, идиот като него? Никое. Никое момиче преди не го беше харесвало и никое нямаше да го хареса, да не говорим пък за невероятно момиче като нея... Беше сигурен в това. Дори не знаеше защо тя беше го избрала за неин приятел. Просто защото не беше намерила друг, на когото да говори и който да я слуша, може би? Да, това трябваше да е, нямаше друго обяснение. Вече беше напълно убеден, че с нея никога не биха могли да са заедно, затова реши, че най-доброто решение би било просто да спре да я обича. Това можеше да стане, нали? Възможно е просто да изключиш чувствата си към някого? Трябваше да бъде възможно. Това беше единствения начин да запази това, което имаха. Да й признае само би значело краят на приятелството им. А той не искаше това, не искаше да губи щастието, което най-накрая беше намерил.

Затова просто ги изключи. Намери някъде вътре себе си бутона за чувствата и просто го изключи. Всеки един ден, всяка една минута, в която мислеше за нея, просто си повтаряше „с нея сме само приятели, с нея сме само приятели, никога няма да бъдем нещо повече от приятели”. Една лъжа повторена 100 пъти ставаше истина, или поне така се надяваше.

Когато беше по-малък и нямаше тези проблеми със самочувствието, той беше имал много момичета приятелки, винаги се беше разбирал по-добре с момичетата. Затова се опитваше да се убеди, че към предишните му приятелки беше изпитвал същото, както към тази, опитваше се да се убеди, че това е просто приятелско чувство, което беше изпитвал към всяка. Разбира се и това беше лъжа. Това, което изпитваше към нея, не беше изпитвал към никого другиго.

Тези постоянно повтаряни лъжи, му позволиха да запази приятелството им и да се откаже от намерението си да й каже. През това време приятелството им продължаваше да расте. Ставаха все по-близки. Прегръдките станаха нещо обичайно, милите прякори също. По едно време даже започнаха да си казват на шега, че се обичат, разбира се за него това не беше шега. И все пак всичко това нямаше обяснение, защо се държеше така с него? Да не би да го харесваше? Не, не, не можеше да е така. А защо не?

Когато един ден, докато си говориха, тя му каза, че при различни обстоятелства, тя би станала гадже с него, той вече беше убеден, че тя изпитва същото.

Една събота и неделя той и предложи да излязат на разходка в парка. Както всеки едно тяхно излизане и това мина в стандартното им състезание по надбъбряне, невероятно беше как темите им за разговор никога не свършваха. По едно след толкова много ходене, той й предложи да седнат на една сенчеста пейка. Колкото и безкрайно енергична да беше, дори тя трябваше да признае, че се е изморила. Седнаха и както винаги той я прегърна. Настана тишина, рядко се случваше при тях, но все пак не беше нещо толкова необичайно. Реши, че това е неговият шанс. Благодарение на някаква изведнъж придобита доза самочувствие (може би заради факта, че я прегръщаше), той се престраши някак да й сподели чувствата си. Каза й всичко – как не може да живее без нея, как тя е всичко за него, как иска тя да е негова, сподели всичко, което беше премълчавал толкова време. Не можеше да разбере какво изразяваше физиономията на лицето й. Радост? Изненада? Разочарование? Минаха няколко секунди в мълчание, които на него му се струваха като цяла вечност. Най-сетне тя отвори уста и...

Чуха се сирени. Не, не тогава, сега. Полицията идваше, не биваше да го открива тук. Трябваше да направи нещо, трябваше да се размърда. Погледна към лицето й, красивото и лице, погледна обагрените и с кръв сега лунички. Имаше чувството, че ще се разплаче, че ще се сгромоляса изведнъж на земята и ще заридае. Но не можеше да си позволи това. Хвърли ножа на земята и тръгна да бяга по улицата. В един момент се осъзна, върна се и взе ножа. Той не биваше да попада у полицията, не и с отпечатъците му по него. Колкото и да се опитваше да се удържи, погледна отново към нея. Толкова мъничка, толкова крехка... толкова безжизнена. Трябваше ли въобще да бяга? Може би трябваше да остане, да понесе наказанието си, наказанието, което заслужаваше. Всичко в него крещеше „остани”, но една частица от него, онази вечно любопитна частица, искаше първо да узнае отговора, искаше първо да разбере защо го беше направил, какво го беше подтикнало към това. И тази малка частица задвижи краката му и той побягна в нощта.

След няколко километра вече беше твърде изтощен и трябваше да спре, за да си почине. Сирените вече не се чуваха.Трябваше и да помисли, такова безцелно бягане нямаше да му помогне. Къде можеше да отиде? Усамотено място, където можеше да помисли, място, където можеше да се порови в себе си и да намери отговора. Едва си поемаше дъх. Строполи се на тротоара и изчака няколко минути, докато дишането му се върне към нормалното. Изправи се, вече знаеше къде да отиде – на тяхното място. Огледа се, за да разбере къде е, беше твърде мрачно, затова му отне повече време. Накрая разбра накъде трябва да върви и тръгна натам. За щастие беше късно през нощта и нямаше толкова много минувачи, а и той беше в един от по-пустите квартали на града. И все пак, трябваше да намери други дрехи от някъде, неговите бяха опръскани с кръв, не точно най-дискретния начин за пътуване, когато те преследва полиция. В този момент нещо се раздвижи под захвърлените кашони зад него. Сърцето му почти не спря. Беше го страх дори да се обърне. Ами ако беше полицай? Щеше ли да го гръмне? Искаше му се, искаше му се да умре, ох, колко много му се искаше, но не можеше, това щеше да е като награда за него. Не, той трябваше да не престава да бяга, да се крие,  да се страхува, докато най-сетне не намери отговора, това беше неговото наказание, само тогава щеше да може да умре. И все пак трябваше да решава бързо. Да бяга или да опита да надвие полицаят? Погледна пред себе си, уличката беше малка, без места, които биха могли да го защитят от куршум. Нападението от друга страна му даваше шанс да живее, малък, но все пак беше нещо.

Обърна се рязко, стиснал ножа здраво с двете си ръце. Зад него стоеше стар мъж, прегърбен, с изпокъсани дрехи. Бездомник, беше покрил едната си ръка с другата, сякаш притискаше някаква рана. Изглеждаше уплашен... не, по-скоро ужасен. А имаше ли защо? Май да. През цялото време не спираше да гледа в лицето на момчето, сякаш имаше нещо страховито точно в неговото лице.

Не беше полицай, това беше добре. А и това му даваше друга възможност. Изпъна ножа напред и изкрещя на бездомника да му даде дрехите си. Той се подчини. Цялото му тяло трепереше и това не му позволяваше да съблече дрехите си максимално бързо, така че минаха няколко минути докато най-сетне той хвърли дрехите си в краката на младежа. Това добре, а сега какво? Ако тръгнеше да облича изгнилите дрехи, бездомникът щеше да побегне, щеше да каже на полицията. Не можеше да позволи това да се случи. Ами сега? Още едно убийство?  Не, не можеше да позволи това да се случи. Не беше убиец. „Напротив, точно убиец си”. Помисли няколко секунди, накрая не видя друг избор и реши да действа. Хвана ножа откъм острата страна и с всичка стовари дръжката на ножа върху главата на стареца. Веднъж щом беше в безсъзнание, той го довлачи до най-близкия контейнер и го хвърли там. За щастие бездомникът беше мършав и не беше толкова трудно да се направи.

„В какво съм се превърнал” – мислеше си той, докато събличаше кървавите си дрехи и обличаше тези на скитника. Когато беше готов, взе кървавите си дрехи, избърса, колкото можа от кръвта по острието на ножа с тях и след това ги хвърли в контейнера при дядото. Новите панталони, които беше откраднал... хах, откраднал... преди никога не би посмял да направи нещо подобно, но сега то беше нищо в сравнение с останалите неща, които беше извършил. Интересен ден беше днес.

Новите панталони, които беше откраднал, имаха доста дълбоки джобове, както той откри и затова той пъхна ножа в един от тях. След това затича към мястото, тяхното място. Толкова хубави спомени имаше с това място. Беше някаква изоставена сграда, бяха започнали да я строят, но така и не я бяха завършили. Цялата беше оградена от висока метална ограда, която спираше никой да не влиза. Сградата беше в техния квартал, на половината път между блоковете им, което я правеше перфектно място за техните срещи. Преди да се запознаят, беше минавал оттам стотици пъти, но винаги беше мислил, че няма как да се влезе, а и той така или иначе не гореше от голямо желание да го направи. Но както всичко останало, това също се промени, след като я срещна. Тя беше открила някакъв процеп в оградата, който не беше много широк, но беше достатъчен човек да пропълзи през него. В началото той не беше много сигурен за това, но тя го беше убедила, че ще си струва. Минаха през оградата и след това влязоха в изоставения блок. На пръв поглед нищо там не си струваше – всичко беше прашно, мръсно, обрасло с всякаква растителност. „Нищо интересно тук” – си помисли той и понечи да си тръгне. Тя обаче веднага го хвана за ръка и го поведе по стълбите нагоре по етажите. Пусна го едва когато стигнаха покрива. И Боже, колко си струваше... Гледката беше изумителна, можеше да се види почти целия квартал, а небето беше точно над тях.

Оттам насетне това се превърна в тяхното специално място, ходеха там да си говорят, да се прегръщат, правиха си пикници, понякога идваха през нощта и просто лежаха и гледаха звездите. Беше нещо приказно.

Една кола префуча пред него. Беше стигнал голям, шумен булевард, трябваше да го пресече, за да стигне до тяхното място на мечтите. Наблизо имаше подлез, затова реши да мине през него, въпреки късния час, там все още имаше доста хора. Улови се как се забързва все повече и повече. Не биваше, не и тук, щеше да изглежда твърде подозрително. Забави крачка. Стигна краят на подлеза, там вече не успя да се сдържи и изкачи набързо стълбите. Когато излезе над земята, се огледа. Нямаше много хора наоколо, така че отново побегна. Спря едва, когато достигна една висока метална ограда. Бяха минали часове, но все още беше твърде тъмно, затова не беше лесна задача да намери процепа, през който бяха минавали толкова много пъти. След няколко минути лутане и опипване на оградата, най-сетне го откри. Промуши се през него и се озова от другата страна. Наведе се, за да не се блъсне в клона на едно дърво. Всеки път, когато ходеше с нея там, трябваше да се пази от този клон, неведнъж си беше удрял главата там и това винаги предизвикваше смях у нея. Но не подигравателен смях, някакъв звънлив и топъл, който караше и него да се почувства добре. Разбира се за нея клонът никога не беше представлявал проблем, тя беше ниска и просто минаваше под него без затруднения. Затова той често отвръщаше на смехът й от удара му, като я наричаше „мъник” или „дребен”. Беше си нещо тяхно, което му липсваше. Всъщност много неща в нея му липсваха.

Изкачи се по стълбите и стигна до покрива, звездите се виждаха ясно. Разбира се без нея не беше толкова приятно да се гледат. „Ами може би тогава да не я беше убивал”.

Седна на ръба на сградата, тук смяташе да приключи живота си, веднага щом разбереше защо я беше убил. Трябваше да си припомни историята им, трябваше да си спомни как стигна до тук.

Първият път, когато я видя, срещата на автобусната спирка, първото им ходене на този покрив, първата им прегръдка, моментът, когато й каза, че я обича... да, какво се случи след това?

Помнеше само голямата си уплаха, докато и го казваше, по време на мълчанието. Помнеше и огромното щастие, когато тя му отговори „и аз искам да си мой”. Следваше най-прекрасният месец в живота му. Помнеше как я целуваше, как я галеше, как си играеше с косата й. Чу сирени в далечината. Помнеше всеки път, когато едва не политаше, когато тя му казваше, че го обича. Знаеше, че искаше да прекара живота си с нея. Беше сигурен, че и тя искаше същото. Звукът на сирените се усили, те приближаваха. Дали бездомникът им беше казал? Знаеше, че никога няма да намери момиче като нея, знаеше, че тя беше неговото бъдеще, че тя беше всичко, което някога беше искал. Светлините на сирените вече се виждаха долу под него, долу пред сградата. Помнеше как се събужда тази сутрин, помнеше колко щастлив беше, че тя беше негова и само негова, помнеше как тя му се обади. Чуваше стъпките на полицаите, които вече се изкачваха по стълбите. Помнеше как тя го накара да дойде в онази уличка, помнеше как тя му каза, че никога не го е била обичала, помнеше как му каза, че всичко е било лъжа.

- Изправи се и се обърни към нас. – изкрещяха полицаите зад него.

Той бавно се изправи, обърна се и хвърли ножа на земята.

Помнеше... помнеше как не и се сърдеше, помнеше как не беше ядосан, помнеше как все още я обичаше. Все пак тя беше такава – импулсивна и вятърничава, все пак затова я обичаше.

Полицаите започнаха да се приближават към него с изпънати оръжия.

„Но тогава... тогава защо я убих”?

Те сложиха ръцете зад гърба му и му поставиха белезниците.

„Защото... защото не я убих”.

Помнеше... помнеше как бездомникът се появи. Онзи бездомник, същия, откогото взе дрехите. Помнеше как той извади нож, как поиска всичките им пари. Помнеше как тя му се опълчи, как се опита да го пребори. Помнеше как скитникът я наръгва, отново и отново. Помнеше как той му се нахвърли, как докато се опитваше да вземе ножа му, поряза ръката на бездомника. Последното, което помнеше, беше как бездомникът пусна ножа, остави той да го вземе. След това удари главата му в стената и побягна.

Вкараха го в полицейската кола и тя потегли.