* * *

Отново си няма име. Хич не ме бива да измислям имена, а това е и доста блудкаво, ако трябва да сме честни, но ми се искаше цифричката "произведения" да се повиши. Та:


На Габи



- Искаш ли да те направя щастлива? – вместо отговор получи само един поглед, изпълнен с болка. Приближи се до нея и внимателно я прегърна. Но прегръдката не трая дълго, страхуваше се да не я нарани. На гърба й, блузата й бе разкъсана и ясно си личаха двете кървави резки, които бързо зарастваха. Но макар да знаеше, че скоро няма да остане и следа по нежния й гръб, болката щеше да я мъчи още дълго. Наведе се и целуна раните й. Шае понечи да изстене – усети как се наведе и очакваше да почувства болка, но целувките му бяха леки като милувката на пеперуда и стонът заглъхна в гърлото й. Раните вече не й се струваха толкова болезнени и тя понечи да стане, но силите я напуснаха и се отпусна безпомощно в ръцете му. Не смееше да го погледне, затова се сгуши в него. Усещаше ритъма на сърцето му, биеше толкова успокояващо. Нещо я погъделичка по шията и Шае видя как едно красиво бяло перо, бе паднало на рамото й. Крилата му. Погледна ги с възхищение – Синиел имаше най-красивите крила, които Шае бе виждала някога – големи, блестящи и меки като пух. Момичето се засмя тихичко на последната си мисъл. Синиел я отдели внимателно от себе си, докосна брадичката й с пръсти и я повдигна нагоре. Шае не се възпротиви, обичаше да гледа очите му. После, когато я пусна, тя се притисна отново към него, и той я понесе. Шае се унесе и заспа. Събуди се от шума на вятъра, все още беше в прегръдката на Синиел. Запита се колко ли време е спяла. Чак след това го забеляза – бяха във въздуха. Момичето внимаваше да не мърда, но Синиел усети, че се е събудила и се засмя. Смехът му беше звънък и я накара да се усмихне:

- Погледни – каза й той, когато най-накрая я спря. Беше застинал във въздуха и тишината бе нарушавана единствено от плясъкът на крилата му. Лицето му беше толкова красиво, Шае го изпиваше с поглед. Най-накрая проследи накъде гледа той и ахна. Тъкмо беше настъпил залезът. Небето се бе изпъстрило в нежни розови и лилави нюанси. Един облак, който бе толкова близо до тях, че Шае можеше да го докосне, ако протегне ръка, се бе превърнал в същински захарен памук. Момичето погледна слънцето, което бавно се скриваше зад хоризонта, а лъчите изморена светлина играеха върху лицето й своя последен танц. Гледаше го, докато не се скри и последният лъч. Тогава го усети. Не искаше болката да развали и този момент, но имаше ли избор? Стисна устни, готова за това, което предстои, но този път болка нямаше. Крилата й отново разкъсаха нежната кожа, но не се прибраха вътре както се случваше преди. Напротив – този път останаха. Топлият въздух щипеше, но не можеше да помрачи щастието й. Най-накрая бе успяла да запази крилата си. Усещаше тежестта им малко странна, но това я правеше още по-щастлива. Погледна Синиел и видя най-красивата и нежна усмивка, огрявала някога лицето на ангел или човек. Очите й зададоха въпрос, а в отговор получи леко кимване. Шае размаха първо едното си крило, а после и второто. Синиел я пусна и тя полетя. Първо боязливо и внимателно, а после устремено и сигурно. Въртеше се нагоре-надолу, спускаше се и внезапно се издигаше. Когато лудуването й свърши и се измори, момичето се приближи до Синиел и се сгуши в него. Ангелът я прегърна и отново я понесе. Този път не заспа и не свали поглед от него, докато той не се приземи тихо до едно езеро. Освободи я от прегръдката си и я остави да се огледа във водите му. Докато Шае пристъпваше боязливо към езерото, насърчавана от топлата усмивка на Синиел, се изви вятър и едно малко нежнорозово перо се плъзна по повърхността на езерото.

Казват, че ангелите с розови крила са най-нежните и чувствителни същества, създадени някога...