Фейлетон


Ето! Дойде и този ден…По-точно наближи. Толкова го чаках, а сега нещо ме дави… То никак не било лесно да си над другите или поне равен на тях. Брей, че проблем ми се отваря, но ще трябва да се справя. Поразпитвам тук-там, правя някаква имитация дори, но няма да се оставя в дъното - точно тогава, когато се говори, че влизаме в океана – живот. Трябва да съм на гребена на вълната като сърфист, който пори вятъра и неподвижната му фигура е символ на успех и покорител… Да! Питам съучениците си какъв е денят в тяхната представа и как ще го реализират, защото и техните родители не са притежатели на крупни индустриални предприятия, за да спазват плувналите в медийното пространство модни тенденции.
Ако съдя по някои разкази на две от най-заможните кипри в класа ни, никак няма да ми е леко. Аз обаче мисля да превърна невероятното във вероятно.
Едната например се е издула като силиконов… да де, че фолк певицата Сиана щяла да пее в хола, докато разциврените (за какво ли)  гости, щели да набиват от шведската маса вкусотии…
Другата пък щяла да пристигне на бала с рокля с не знам колко си диаманта, не в прост автомобил, а в носилка, носена от четирима яки мъжаги…
Двете се носят като лекокрили птици из училище, а след тях има цяла върволица от зяпнали, с ей такива уста, кибици, които искат да бъдат техни кавалери или просто да са в компанията им вечерта.
Аз, разбира се, стоя сам на една счупена пейка и прехвърлям парите от борсата, които майка ми получава и заплатата на баща ми, която е под средно социална за страната (ако съдя от пресата).
Но и при такива като мен понякога идват, ако не ангели, то ангелски мисли…
Реших се. Ще пусна слуха. Макар и да почнах да се съмнявам, че е само слух… Всичко е истина… Само сумата няма да казвам, че някой ще получи удар… Тя – сумата е доста миниатюрна, нали споменах доходите?...
Разказах на всички: На моя бал ще пее Ивана. Макар че доста се вълнува, не ми отказа. Ще бъда облечена с панталон от престижна американска фирма, изработен по поръчка, обувки от Италия и риза от Сейшелските острови…
Ей, бая се изпотих с тия острови, щото не знаех дали са нещо за впечатление…
И случи се чудото. Всички зяпачи ме наобиколиха и аз станах център на внимание. Питаха с какво ще ида на бала. Без колебание казах, че ще ида с един мотор, който отдавна не се среща по улиците, съпроводен от полицейски автомобил…
Впечатлих ги.
Всъщност нищо не излъгах. Ивана се казва моята баба, тя като си прасне една ракийка, знам, че ще запее, макар и жална песен за дядо, който не може да ме види…Дрехите са наистина същите, купих ги от един магазин втора употреба, а информацията имам от продавача. А моторът е едно старо „Балканче”, което ако запали, непременно ще привлече вниманието на полицията…
Ха! Та това да си номер едно, никак не било трудно…Важното е обаче да не се лъже…
Ами, да вървя… То и без това баба вече е глътнала дозата си и сигурно пее…