1.04.2018 г., 0:40 ч.

Аделин 

  Проза » Разкази
958 3 5
1 мин за четене
Най-нежното, прекрасно и крехко същество, което очите ми някога имаха възможността да зърнат беше тя. Моята нимфа. Досущ като самодива и едва ли не привидение от някой друг свят, тя винаги беше там- с дългата си огнена коса, внимателно сплетена в красива плитка и венче от диви рози, това момиче обсебваше всеки един мой сън. Сините ѝ очи бяха като повърхността на кристална вода, но вместо лъчите на слънцето те отразяваха болката, загнездила се в сърцето ѝ. Въпреки всичко, въпреки изгарящата истина, че никога нямаше да я видя, въпреки опустошаващото парене в гърдите си, аз я обикнах. Обикнах грациозността на тялото ѝ, всяка една извивка и всеки един детайл. Дори и онзи малък белег точно над рамото ѝ. За мен беше съвършен. Но това, което изпълваше душата ми с радост, а очите с истински сълзи от щастие, бяха моментите, когато червените ѝ устни приемаха формата на детска и непорочна усмивка, а встрани от тях цъфваха като малки пролетни цветчета двете ѝ трапчинки. Ставаше наистина рядко, поч ...

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Даян Янакиева Всички права запазени

Предложения
: ??:??