Аделин
Най-нежното, прекрасно и крехко същество, което очите ми някога имаха възможността да зърнат беше тя. Моята нимфа. Досущ като самодива и едва ли не привидение от някой друг свят, тя винаги беше там- с дългата си огнена коса, внимателно сплетена в красива плитка и венче от диви рози, това момиче обсебваше всеки един мой сън. Сините ѝ очи бяха като повърхността на кристална вода, но вместо лъчите на слънцето те отразяваха болката, загнездила се в сърцето ѝ. Въпреки всичко, въпреки изгарящата истина, че никога нямаше да я видя, въпреки опустошаващото парене в гърдите си, аз я обикнах. Обикнах грациозността на тялото ѝ, всяка една извивка и всеки един детайл. Дори и онзи малък белег точно над рамото ѝ. За мен беше съвършен. Но това, което изпълваше душата ми с радост, а очите с истински сълзи от щастие, бяха моментите, когато червените ѝ устни приемаха формата на детска и непорочна усмивка, а встрани от тях цъфваха като малки пролетни цветчета двете ѝ трапчинки. Ставаше наистина рядко, почти никога. Това, което обаче се случи само веднъж, бе да чуя звънкия ѝ глас. Беше по-чист от птичата песен, по-мелодичен от кой да е музикален тон, по-незабравим от най-мълчаливата целувка. Тих и ясен, той издигна стените на едно ново измерение в необятното ми подсъзнание. Там тя всеки ден бродеше с дълга копринена рокля, изтъкана от собствените ѝ сълзи и стъпваше с босите си нозе по оросената трева на своята полянка. Ако кажа, че беше мечта, няма да е достатъчно. Тя беше далеч повече от цел, която да се стремиш да достигнеш. Беше изтънчена, елегантна и ефирна, но преди всичко тя беше моята звезда. Една-единствена, в безграничния небосвод. Моят спасител и дом, където и да отида, каквото и да стане. И аз зная, че докато не настъпи моментът, в който дробовете ми ще поемат последната си глътка кислород, тя ще грее високо и несломимо.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Даян Янакиева Все права защищены
