Агне за празника - Илияна Каракочева (Ина Крейн)

Идваше Гергьовден. За първи път у дома нямаше да има курбан. Майка ми беше болна, а баща ми се запиля на гурбет. Бях на шестнайсет и се чудех как ще посрещнем празника, защото се казвах Георги – светецът ми беше закрилник. Трудех се неуморно, но нямах спестени пари за гергьовско агне.

Прехвърлях варианти в ума си, докато работех в градината или се опитвах да домакинствам (признавам си, не много успешно). Само месенето на хляб ми идеше отръки и правех вкусни бухнали хлябове. Разнасях в града и така припечелвах по нещо.

Майка ми лежеше бледа. Болестта ѝ изпиваше силата. Трябваше да направя курбан на светеца за нейното здраве. Как обаче, още не знаех сам.

Бях решен дори да открадна агне от богатия Кара Осман. Той бе друговерец, живееше настрани от селото, ала беше добър човек. И имаше много стада. Знаех къде са кошарите, обикалях ги като вълк през нощта. Всеки ден ходех за мляко там. Беше лесно, но не можех да се реша.

-Йорге, как е майка ти днес? – питаше ме Кара Осман, ако се случеше там.

-Все така – отговарях, а душата ми стягаха в хиляди възели страх и тъга.

-На, занеси ѝ от мен много здраве – заръчваше побелелият мъж и слагаше я буца сирене, я урда в торбата ми. – Ако носиш от твоя хляб, почерпи ме в замяна залък – предлагаше сделка с усмивка.

А аз исках да открадна гергьовското агне точно от него. Той имаше много, нямаше да разбере, казвах си за успокоение. Как иначе щях да дарувам светеца?

Една сутрин при овчарите заварих красивата му жена – много по-млада от него. Играеше с малките агънца като дете. Щом ме видя, огледа ме любопитно и запита:

-Твоята майка е болна, нали?

Кимнах и се загледах в земята, че бузите ми пламнаха като божур от вълнение.

-Моята баба лекува с билки. Искаш ли да я доведа у вас?

Гърлото ми пресъхна като кладенец по средата на лятото. Хубаво бе да дойдат, ама с какво щях да ги нагостя? Освен едни бухнали хлябове нямахме друго.

-Не се притеснявай – приближи се към мен хубавицата. – Само предупреди майка си – каза гальовно и ме погали по рамото, а после докосна лицето ми с длан.

Вървях разтревожен. Не всеки ден съпругата на Кара Осман ходеше в село на гости. Тя беше бездетна и много си пазеше името. Не допускаше чужди до себе си.

Майка ми прие новината с радост. Усмихна се, цялата засия от надежда.

-Бог да я поживи, сине – благослови тя. – Баба ѝ е прочута знахарка. Нека да заповядат у нас. Бог да даде рожба и на Есма за добрината, която ще ни дари.

-Мамо… - идеше ми да се разплача от яд. – С какво ще ги нагостя?

-Направи пролетна супа – нареди майка ми. – И една бухта погача.

Празникът наближаваше, а аз не се решавах на кражба. И бабата на Есма още не бе дошла у дома. Ала всеки ден на кошарите виждах Есма. И си говорехме весело.

-Разкажи ми за вашия празник – с едно агне в скута си ме помоли тя.

-Правим курбан на светеца, погача и попът ги пее за здраве – започнах да обяснявам аз. – След службата и обяда отиваме при стария явор. В клоните връзваме люлки за здраве и се люлеем всички.

-Ой, колко обичам люлки! – плесна с ръце хубавицата. – И аз ще се полюлея на явора!

Намръщих се, а тя се приближи плътно към мен. Очите ѝ уж грееха весело, а ме пробождаха право в сърцето като стрели. Изчервих се като момиче.

-Никой не отказва на жената на Кара Осман, Йорге, - нацупи устни красавицата и ми обърна гръб. Исках да я извикам, да хукна след нея, но не посмях.

Ядосвах се, че бях нерешителен; че баща ми се бе запилял някъде; че майка беше болна; че Кара Осман си бе взел млада жена, след като предишната се спомина. И на Свети Георги бях гневен – нямах копие, за да убия ламята страх; нямах смелост дори за  една кражба. Трябваше да убия хлапето в себе си, ала не знаех как.

Денят преди празника помагах да украсим черквата. Останах накрая сам пред иконата и се помолих с цялата болка, която вече не можех да събера в душата си.

-Дай ми сила, за да открадна, светецо. Помогни ми да стана по-бързо мъж.

Мислех, че щом съм Георги, той трябва да бди над мен и да ме наставлява.

Вечерта срещу Гергьовден пресях три пъти брашното за бухта погача. С нея, зелена салата от градината и пролетна супа щяхме да посрещнем празника с мама.

-Йорге – обади се болната от стаята. – Някой вика навън. Иди и виж!

В тъмното разпознах коня на Кара Осман. Но го яздеше жена му. В ръцете си държеше новородено агне като бебе. Очите ѝ бяха слънца. Беше неземно красива.

-Цяла вечер на пътя ли ще стоим? – скара ми се галено тя. – Къде е оборът?

Отворих вратата. Тръгнах към плевнята за меко сено. Жената вървеше след мен. Агънцето сладко блееше, а на мен ми се подгъваха коленете.

-Давай му мляко няколко дни – нареди ми красавицата. – И да не вземеш да го заколиш утре. С баба ще донесем месо, като дойдем да видим майка ти.

Не знаех какво да кажа, нито какво да направя. Но чаровната млада жена знаеше. Час след това вече не бях момче. Чувствах се горд, ала и малко уплашен. Какво щеше да стане, ако мъжът ѝ узнаеше? Защо точно мен беше избрала да награди?

На другия ден билкарката дойде у дома. Остана при майка ми, а мене отпрати към явора. Там вече имаше доста моми и ергени. Смях и закачки се чуваха от всички страни. Стоях сериозен и се чувствах различно от другите. Знаех какво е да си обичал жена. Хлапето беше пораснало. Чувствах се истински мъж. Внезапно се зашумя.

-Жената на Кара Осман – зашепнаха всички и направиха път на красавицата.

-Може ли да се полюлея и аз? – попита с усмивка тя и без да дочака отговор, седна на люлката грациозно, обърна се към мен и ме повика с ръка.

Чувах сърцето си и ми се струваше, че го чува цялото село. Но лицето ми беше спокойно и ледено. Пазех себе си, пазех и нея. Залюлях я пред всички със силата и нежността на признателен мъж, получил безценен подарък за празника.

Кара Осман ни гледаше кротко като мъдрец и бавно премяташе броеницата.

След време жена му роди син. Само аз и светецът знаехме истината. Това беше моят курбан за него – направих Есма майка, за да оздравее и продължи да живее моята.