zelena (Силвия Райчева) 26 март 2010 г., 14:51

Айнур 

1156 0 40

АЙНУР

 

                Слънцето бавно се издигна. Мъглата се разнесе и септемврийското слънце извади на показ махалата. Схлупени, разкривени, притиснати една в друга къщи, се бяха изсипали в безпорядък на хълма и колкото по към ниското се спускаха, толкова по- мизерни, приличащи на коптори изглеждаха. Разнебитени огради, отрупани с черги, одеяла и дрехи, служеха повече за простир, отколкото да разделят мръсните, изринати дворове. Последните къщи бяха почти в дерето - сметището на махалата. Пуснати на воля прасета и кокошки ровеха в боклуци, натурии и изпражнения. Рояци зелени мухи разнасяха зарази, а противната воня, към обед се превръщаше в нетърпима смрад.

                Максуда, така се наричаше кварталът и само при споменаването, това име извикваше представата за бордеи, мизерия, чалга и скандали.

                                                                         *****

                Айнур изпъна крака в леглото, прозина се шумно, отметна скъсаното одеяло и се ослуша. Беше сам, чу познатото дращене в долапа и стана тихо. Бавно отвори вратичката, но пантата изскърца и между краката му се шмугна мишка. Извади хляба, отчупи голям комат от страната, където не беше нагризан и излезе на двора. Издрънча синджир, иззад клозета изпълзя хърбав пес и размаха опашка. Айнур клекна и прокара ръка по сплъстената козина. Подхвърли коричка хляб, Роки скочи и лакомо я улови още във въздуха. Вратникът хлопна.

                - Айнур, виж кое време е! – беше майка му. – Тръгвай! Сали вчера върнал 150 кила кашони, ама момчето шест и половина излиза.

Айлин пусна торбите със семките до вратата, седна на земята и опря гръб на кирпичения дувар. Беше наедряла, по Коледа трябваше да роди:

                - От заранта тежко и душно бе... Кака ти отиде ли да пере?

                - Не знам...

                - Айде, айде!

Момчето издърпа раздрънкана количка, със зор я прекара през тясната порта и пое по баира.

                - Айнур - извика след него майка му. – Като се връщаш, да не минеш край кръчмата на Мехмед! Види ли те баща ти...

Извърна се и поклати глава, че е разбрал. Две циганета тръгнаха след него - врънкаха да ги повози.

                - Ако избутате количката до горе, може.

                - Давай, бате! – охотно се съгласи Недред, по-големият и изкомандва брат си да бута.

Айнур вървеше отстрани, натъпка последния хляб в устата си, сложи ръце в джобовете и ги съпроводи с хитър поглед. Щом стъпиха на главната, дръпна количката от ръцете на Недред и плесна малкия зад врата:

                - Айде въз, сега бързам, друг път ще ви повозя...

                - Що излъга бе, батеееее?

                - Чупка!

*****

                Денят беше 15 септември. Постепенно, дворът на училище „Елин Пелин” се изпълни с  нагиздени първолаци, изтупани батковци и какички и нахакани тинейджъри. Глъчката набираше скорост. Развълнуваните първокласници с трепет стискаха големи букети, не смеейки да пуснат ръцете на майките си. По-големите разговаряха шумно, на групички и си подвикваха. Смях, закачки и възгласи към някой новопристигнал, усилваха врявата.

                Айнур подмина поликлиниката, когато чу: „Проба, едно, две, три... проба, проба”. Обърна количката и с подтичване я забута към училището, което беше на една пряка по-надолу. Видя навалицата и не посмя да влезе. Качи се на циментовата подпора, стисна металните пръчки и залепи глава между решетките на оградата. Гледаше пременените и чисти хлапета, вълнението по лицата им, чуваше поздравленията и пожеланията към най-малките и затаи дъх. Окичения с цветя звънец би и всички влязоха. Айнур въздъхна, прииска му се да е там и да влезе през оная голяма врата... Дълго след като двора опустя, Айнур продължаваше да виси на оградата. Протягаше шия, взираше се в прозорците на първия етаж, но слънцето блестеше и нищо не се виждаше. Отново въздъхна и скочи на тротоара. Хвана количката и я затътри след себе си. Извърна се още няколко пъти и пое към пазара. Повървя, спря, замисли се и обърна количката към махалата. Знаеше къде да намери сестра си- на топлата вода. Лете, зиме, всички, които нямаха вода в двора, перяха там. Отдалече я видя, Фазли пак ù досаждаше. Богат, ама голям грозник. Пък сестра му, като индийска артистка - картинка. Цяла година вече, ходеше след нея, но Евсин не се даваше. Чуха дрънченето на количката и се обърнаха. Махна им, Фазли кимна и се отдалечи с ръце в джобовете.

                - Що не си на пазара бе, Айнур?

                - Евсин, на колко години съм?

                - На шест...

                - На колко се тръгва на училище?

                - На седем, що?

                - Искам да ходя на училище...

                - Ха, че ние пари за хляб нямаме, той...

                - Много пари ли трябват?

                 - По-добре не споменавай пред тате, че пак ще ходиш насинен един месец и няма да можеш да сядаш.

                - Ама аз, мога ли да се запиша сам?

                - Не знам, питай Сали, момчето на Арапа. Той ходи няколко години, ама се отказа.

                - Кога ще стана на седем?

                - Напролет. По-добре си го избий от главата! Не ни трябва на нас училище...

                - Що пък?

                - Ами цигани сме.

*****

                Времето се изнизваше, минаха седмици, месеци, но Айнур не забрави оня септемврийски ден. Всяка вечер, щом затвори очи, виждаше голямата, украсена с венец врата, чуваше звънеца и си представяше как влиза с голяма шарена раница. Мислено я отваряше, а вътре... всичко там, каквото трябва за училище. Така заспиваше, а сутрин, когато нямаше никой, вадеше от скривалището си изписана тетрадка, която намери в кофа за боклук и химикал, който сви от сергия на пазара. Пишеше по някоя завъртулка в празните полета на тетрадката, затваряше я прилежно, поглаждаше я с ръка и отново прибираше всичко.

                В края на ноември Фазли открадна Евсин и след седмица вдигнаха сватбата. Ей каква сватба беше! Айнур за първи път видя баща си толкова пиян. Превъртя нещо и съвсем побесня. Айнур се откачи и избяга, но майка му си изпати. Бебето се роди мъртво, а нея едва я спасиха. „И по-добре! В тия времена, как се изхранва още едно гърло?„ – заключи философски баща му.

                Пролетта пукна и изтика зимата. Максуда подгизна от размекната, рядка кал. Надежда някаква витаеше във въздуха, или просто радост от свършека на студа. Мизерията си беше същата, безизходицата също, но идваше лятото.

                Айнур всеки ден ходеше в училището към обед. Кръстосваше двора, заслушваше се в разговорите, кибичеше с часове, наблюдавайки заниманията по физическо. Веднъж дори успя да влезе в сградата. Издебна портиера, който се беше зачел, приведе се, затаи дъх и притича. С широко отворени очи поглъщаше всичко - излъскания под, картините по стените, голямото цвете в средата на коридора... Беше толкова хубаво, чисто и тихо! От близката врата чу женски глас, долепи ухо на вратата и се заслуша - не разбра нищо. Опита да надзърне през ключалката, но звънецът би, стресна се и хукна навън. Всичко, което видя, попи в съзнанието му и разпали въображението. От този ден, заспивайки вечер, не просто влизаше през голямата врата, вече знаеше, какво го очаква там. Копнежът на Айнур се превърна в мечта.      

 

                                                                             *****

 

                Aйнур се чудеше какво да направи, за да се запише ученик. Ако майка му разбере - нищо, но ако баща му научи, спукана му е работата. Запъти се към къщата на сестра си. Беше голяма, на два етажа и съвсем близо до “Елин Пелин’’. Позвъни плахо.

                - Айнур, отдавна не си идвал – отвори старата Халиде, свекървата на сестра му. – Качвай се, Евсин е горе.

Тя се показа, бе доста напълняла от бременността, но пак си беше хубава.

                - Еее, накани се, бе. Влизай, ама се събуй!

Момчето рядко идваше тук. Преди да забременее кака му, я навестяваше на пазара, имаха сергия за дрехи там. Вече си стоеше вкъщи, не я пускаха, да не се повредела.

                - Гладен ли си?

                - Ами...

                - Сега ще донеса, сядай.

Айнур понечи да седне, но го достраша, че ще изцапа и остана прав пред секцията - загледа се в снимките от сватбата. Евсин влезе.

                - Що не сядаш...

                - Ами да не изцапам.

                - Сядай, сядай... или, я чакай! Сваляй панталона! - влезе в съседната стая и след малко се показа. – Я мери тоз анцунг!

                - Да не ти се кара Фазли?

                - Той за тебе го отдели, че нещо дефектен. Единият крачол по-широк, ама не личи. Ууу таман, малко дългичък, ама ти растеш. Кажи сега, как е у нас?

                - Нали знаеш, татко все в кръчмата виси. Като има пари - плаща, като няма, на тефтера. Пък Мехмед като види мама, ù вади душата.

                - Що му дава пиене като няма пари?

                - И мама така казва, ама...

                - Ти изкарваш ли нещо?

                - Те кашоните вече по пет стотинки килограма, някой път и за един хляб не стигат. Ама к’вото изкарам, го давам на мама.

                - Сега съм тука, идвай! Храна колкото щеш, поне ти да не гладуваш...

                - Фазли нещо да не...

                - Няма. Много е добър - не ми е посегнал и хич не му се свиди за мене.

                - Евсин, ти можеш ли да ме запишеш на училище?

                - Бе ти още ли го бълнуваш т’ва училище? Тати ще те убие, ако разбере. И как ще я карате само с парите от семките? Знаеш ли каква пара трябва? Туй тетрадки, учебници, дрехи...

                - Ще ходя с дрехите от сватбата ти. За другото, ще събирам цяло лято.

                - Не можеш да скриеш! Веднъж да мерне чантата, или да те види издокаран и...

                - Аз за това дойдох. Пари ще събера за каквото трябва, дрехи имам. Ти само ме запиши! И ако може у вас да ми са дрехите и чантата. Сутрин ще ставам рано, минавам от тук, обличам се, взимам чантата и готово. А? Какво ще кажеш?

                - Айнур, Айнур - завайка се. – Каква муха ти влезе в главата бе? Ще говоря довечера с Фазли.

                - Ти виж за записването. Щ’ото питах, не мога сам, трябва родител. Пък, ако Фазли не е съгласен, ще намеря къде да си крия нещата.

                - Добре, ще ида тия дни.

                - Тръгвам аз, че пак закъснях - Айнур се надигна.

                - И да слушаш мама, че горката...

Имаше слънце, но вятърът пронизваше. Айнур не усещаше студа, сърцето му ликуваше, а и новия анцуг го караше да върви наперено. Само прекоси училищния двор и продължи към пазара. Нямаше търпение да дойде и свърши лятото, беше сигурен, че ще стане както го измисли.

 

                През следващите месеци Айнур нямаше умора. Не се спираше, беше хитър, пъргав и организиран. Сутрин - на пазара за кашони. Към обед се спускаше към плажа - заблеяни курортисти, бол. Беше добър в пипането и винаги успяваше да откачи нещо. Към три, в най-горещото, когато търговците бяха одремани от жега и скука, без проблем свиваше по нещо от сергиите за сувенири и го продаваше както дойде. След шест, пак обикаляше за кашони. Вечер, преди да се прибере, минаваше през сестра си. Отделяше два-три лева за вкъщи, а останалото оставяше на Евсин - за училище.

 

*****

 

                Есента погали върховете на дърветата и ги прошари. С всеки ден багрите се разливаха  и прегръщаха изсветлялата зеленина. Септември изпрати лятото - топъл и богат.

                Първият учебен ден! Два часа преди започване на тържеството, Айнур беше в училище - стиснал раницата в скута си, не отлепяше поглед от вратата на сградата. Малко преди девет, когато дворът се изпълни, застана на стълбите и се заоглежда притеснено. „Ами ако не разбера в коя стая съм? И коя ли е г- жа Иванова?„

                - Всички първокласници при мен! Хайде, деца, съберете се!

Айнур се промъкна в навалицата. „Дано тази да е Иванова”  Не сваляше поглед от нея - млада, хубава, с дълга черна коса, прибрана отзад.

Да, това беше неговата класна. Още щом влязоха, го забеляза - слабичък, мургав и плах. Големите му тъмни очи бяха изпълнени с преданост и обожание. Жадно поглъщаше всяка нейна дума.

Госпожата го премести на първия чин, че бил дребничък, той се изчерви, а сърцето му скачаше от радост. „Толкова близо до нея...„ Вълнението го изпълни до край, когато получи комплекта учебници. Не смееше да ги пипне. Престраши се и ги погали - гладки и лъскави, миришеха на ново. Звънецъта би и изтръгна Айнур от унеса.

                - Довиждане, деца! Пазете учебниците и не закъснявайте утре!

Въздишка на разочарование се изплъзна от момчето. Можеше цял ден да стои тук... Учителката го забеляза и се усмихна:

                - Айнур, ще ми помогнеш ли да занеса цветята до колата?

                - Добре, да, само да си прибера нещата.

                - Какво имаш, братче или сестриче?

Погледна я неразбиращо.

                - Когато те записваше, майка ти каза, че чакате бебето в началото на септември.

                - Тя, тя... – заекна. – Не ми е майка, сестра ми е. Майка и татко не знаят...

                - Как така не знаят?

                - Ами... татко не дава - изпусна се.

                - А ако разберат? Това не може да остане скрито!

                - Няма, госпожо, аз всичко си държа в кака, пък тя е наблизо.

                - Кажи на сестра си да дойде утре в училище!

                - Недей, госпожо, аз я накарах. Не ме отписвай - беше уплашен.

                - Няма да те отпиша, но трябва да дойде. Ще ù кажеш ли?

                - Ще кажа.

 

*****

 

                Айнур беше най-добрият ученик в първи „Б” клас – любознателен и старателен,  изпълнителен и упорит. Завърши с „Отличен”. Мъчно му беше, че цяло лято няма да вижда учителката си, но пък, щеше да има повече време. Последните месеци майка му се залежа - правиха ù операция за някакви женски болести. Освен училището, Айнур продаваше семки и събираше кашони. Всичко легна на неговия гръб. Баща му докато вземе помощите и ги изпиваше. Свършеха ли парите, започваше тормоз. Различното беше, че остави майка му на мира и сега си изкарваше яда от него. Айнур знаеше, че трябва да работи повече от миналото лято, защото завинаги се отказа да краде. „Кражбата е лоша постъпка! По-добре да поискаш, отколкото да откраднеш. Един честен и добър човек никога не би посегнал на нещо чуждо” - така бе казала г- жа Иванова. Тези думи се запечатаха дълбоко в съзнанието му и още тогава се зарече повече да не посяга.

                Цяло лято Айнур работи усърдно. Отслабна съвсем, а в големите му очи се четеше умора. „Свърши се бе, момче, спри се!„ – караше се Евсин. „Не мога, како, след месец започвам училище” – намигаше усмихнат и отново хукваше.

Със стария ставаше все по-зле. Мехмед вече не го пускаше да припари в кръчмата му и Осман беснееше вкъщи. Освен хляб и нещо за ядене, Айнур трябваше да купува и ракия, иначе не се живееше. Ако денят е бил слаб и вечерта се прибере само с хляб и сирене - скандали, бой...  „Мамицата ти мързелива! Само това ли изкара от заранта, или криеш пари, а?„ – псувни, ритници, спане на двора... Когато се случеше да занесе хубава вечеря и ракия, баща му изпадаше в умиление. Не го оставяше да легне - говореше ли, говореше, с часове, или по-точно, докато свърши бутилката. Момчето беше капнало, очите му се затваряха, но слушаше и кимаше, за да не го ядоса. Сутрин, когато се събуди, Айнур извикваше спомена за училище и за госпожата - винаги усмихната, застанала пред черната дъска... Образът ù събуждаше хъса, въпреки умората, скандалите и недоспиването. В края на август имаше спестени 157 лева, предостатъчно за училище, това го успокои и намали темпото.

 Яд го беше на баща му. Арапа, Сали, Кадир и други от махалата изкарваха по нещо от зеленчуковата борса. Разтоварваха, сортираха, отбираха от брака за вкъщи, ама не - той, Осман, нямало да се гърби за жълти стотинки. И що, така му беше по-лесно - гладен не е останал и ракията му осигурена... Цял ден миткосваше из махалата, че не се траяли охканията на жена му. А тя, горката, така и не се съвзе след операцията.  Болестта я изпи, нямаше сили и все лежеше. Вече и до клозета не ходеше, вечерта като се прибере Айнур, изхвърляше кофата. А мисълта, че всичко е на плещите на момчето, я тормозеше и топеше. Евсин вече не можеше да помага както преди. Много стока им конфискуваха на пазара през юли. До месец-два щяха да се съвземат, ама сега и при тях зор. По-зле от това... само че то дойде.

На трети септември сутринта, Айлин, майка им, почина. Нощта преди края Айнур не мигна. Беше до нея, но с нищо не можеше да помогне - големи болки, големи мъки... Към полунощ се уплаши, опита да събуди баща си, но напразно. Отиде до сестра си и я извика. „Бърза помощ” отказа да дойде в махалата, след като няма улица и номер - трябвало адрес. На развиделяване издъхна. Айнур клекна в ъгъла, сви се и плака с глас. Не помнеше да е прегръщал и целувал майка си, до този момент, не беше се замислял за нея. Помагаше ù, зачиташе я, съжаляваше я, когато баща му я пребиваше и сигурно я обичаше - тя беше майка му. Смъртта ù отключи нещо в него и в същия миг нещо се скъса, прекърши го. Изпълни го гняв: към лекарите, към баща му, към тези от „Бърза помощ” , дори към майка му, че умря... „Край, всичко свърши - край” Не влагаше смисъл в тези думи, просто ги повтаряше и ридаеше. Дадоха му някакво хапче, Айнур се успокои и спря да плаче, но бледото му лице приличаше на маска, с втренчен, немигащ поглед - вцепени се. Чуваше разговорите и вайканията, тихия плач на сестра си, но сякаш това не го засягаше. Баща му, най-сетне, беше изтрезнял - скубеше косата си и хленчеше. Евсин дръпна брат си за ръката и му кимна да я последва:

- Айнур, иди у нас и кажи на свекърва ми да разрови и измисли някакви дрехи за мама - жените трябва да я приготвят. Кажи ù също да ти даде 150 лева, ако няма, да поиска от етърва си. Пък като се върне Фазли от Турция, ще си оправим сметките.

Айнур донесе всичко, мушна парите в ръката на сестра си и излезе на двора. „Край с училището”

                Погребението мина тихо и бързо. Айнур повече не заплака. Мъката по майка му, отчаянието, че никога повече няма да се върне в училище, се притъпиха и превърнаха в примирение и апатия. Хората се разотидоха и Евсин си замина. За първи път Айнур погледна с други очи на дома си - опушени от кюмбето излющени стени, прояден от мишките долап, три стола, маса със счупен крак, опряна на стената, да не се килне и две легла. Мизерно и мръсно, а сега, когато я нямаше майка му, и пусто.

                - Айнур, иди искай от Евсин някой лев и купи ракия, че то един живот ще е от тука нататък...

Извърна се и погледна баща си с омраза. Сви юмруци и изкрещя:

                - Няма да ида! Само за ракията си мислиш. Ти умори мама! Повече няма да бъхтя заради пиенето ти...

                - Каквоооо? – Осман побесня. Нахвърли се върху момчето - не подбираше къде удря.

На Айнур му притъмня. Успя да отблъсне баща си и побегна. Тичаше колкото сили има, мъката  и болката се свиха на кълбо, което го душеше. Остана без дъх, извърна се и погледна - нямаше никой. Вече не бягаше - залиташе и се влачеше като пребито куче.

Можеше да отиде у сестра си, но не искаше да вижда никой. Никога не беше се чувствал така сам, толкова безпомощен и нещастен...

 

*****

 

                От дни Айнур избягваше махалата, пазара и местата, където можеше да срещне познати. Спеше по входове и градинки. Хранеше се с това, което намери в кофите за боклук. Една сутрин, докато кибичеше в централния подлез, в очакване някой да му подхвърли монета, чу познат глас и се обърна - Сали, синът на Арапа.

                - Айнур, къде се изгуби бе, човек? Кака ти и Фазли обърнаха Максуда, да те търсят. Пък баща ти горкия...

                - Не ми говори за него!

                - Къде си сега?

                - Ами, никъде.

                - Обади се на Евсин, пак отвориха сергията на пазара. Айде чао, че бързам.

                - Чао.

Айнур се замисли: „Какво ми е виновна Евсин, че да ù се сърдя? Винаги ми е помагала, пък Фазли и той, добър човек излезе” Надигна се и пое към пазара. Когато стигна, точно излагаха стоката.

                - Здрасти - гласът му беше плах и гузен.

                - Айнур - прегърна го. – Къде скиташ бе, момче? Акъла ни изкара! Пък татко...

                - Няма да се върна там - наежи се. И по улиците живеят хора - ще се оправя...

                - Да мълчиш! - отряза го Фазли. – Да не съм чул такива приказки! Идваш у нас, на долния етаж старата е сама.

                - Бе, Айнур - обади се кака му. – Ти що не каза, че за погребението си взел от твоите пари, бе? Акъла си изкарах, помислих, че са ни отарашили...

                - Няма да ходя вече на училище...

                - Как няма да ходиш, че ти заради него цяло лято се бъхти...

                - Да, ама сега нямам пукнат лев.

                - Ти не бери грижа - намеси се Фазли. К’вото трябва е от мене. И... без тън-мън. Пък от тебе искам да помагаш тука на сергията като ме няма.

                Никога до сега Айнур не беше живял така - нахранен и чист, няма бой, няма скандали. Фазли и сестра му не даваха и дума да отвори за работа. Ходеше да помага на сергията. На пазара времето минаваше бързо - този види, оня заговори. Нямаше клиент, който да спре и да не купи - беше отракан, сладкодумен и засмян.

 

*****

 

                Най-после дойде 15 септември. Айнур сияеше. Вече не бе онова плахо първолаче, но сърцето отново тупаше бързо и нетърпеливо, с радост. Подари голям букет цветя на г-жа Иванова. Тя се усмихна и го погали по главата. Толкова беше щастлив...!

 Айнур пак бе първи по успех. Всичко му беше лесно - и задачите, и диктовките, а  часовете по Родинознание бяха любимите му - стихваше, прехласнат в разказа на госпожата. Имаше невероятна памет, просто изумяваше учителката си понякога - цитираше дословно разказа ù от предишния урок.

На родителските срещи неговото име се споменаваше най-често - за пример и похвали. Когато всички тръгнат, Иванова викаше сестра му и казваше: „Айнур може да има голямо бъдеще. Много е умен, обича учението, а най-важното е, че не е мързелив. Рядко се срещат такива деца...”

 

Лошото се забравя, когато остане в миналото. Айнур осъзна, че вече не мрази баща си. Срещаше съседи от махалата, които разказваха колко е зле и как едва преживява. Съжаление се промъкна в душата на момчето. Все още не искаше да го вижда, но често мислеше за него и му се искаше да помогне някак. Спомена на сестра си, тя пък говори с Фазли.                                                                                             Наближаваше Рамазан. Айнур, Евсин и Фазли решиха да напълнят две торби с храна от магазина и да му ги занесат за празника, като подарък.

 

*****

 

                Зимното слънце надникна крадешком зад облаците и побегна на запад. Със сгъстяващия се мрак над бордеите легна студена мъгла, притисна ги и заприличаха на призрачни руини. Над покривите витаеше странна смесица от тъга и веселие, от нищета и разточителство. Ругатни, смях, скандали и луди кючеци вдъхваха живот на прихлупените, разкривени съборетини.

                Тримата вървяха в тъмнината, препъваха се и затъваха в лепкава кал. Евсин се ядосваше, че не тръгнаха по светло. Роки ги усети и залая - скимтеше, въртеше опашка и опитваше да се отскубне от веригата. Айнур го погали и му отчупи парче хляб. Кака му и батко му вече влизаха. Последва ги, но стоеше зад гърба на Фазли и близо до вратата.

                - Здрасти, тате!

Осман се надигна от леглото и примига сънено:

                - Евсин, ти ли си?

                - Аз съм, тате, с Фазли и Айнур. Носим ти подарък за Рамазана.

                - Сядайте, сядайте. Айнур, що остави баща си бе, момче? Да знаеш какво тегло е сам... Мина време, дано си простил на стария глупак - изтри влагата под очите си.

                - Аз, такова, не се сърдя вече...

                - Лошо е сам, много е лошо - въздъхна Осман.

Айнур не сваляше поглед от баща си - мръсен, брадясал, чорлав, бръчките дълбоко се врязваха в изпосталялото лице. Дожаля му...

                - А, къде е масата бе, тате? – изненада се дъщеря му.

                - Люта зима, бе! Вчера я разколачих, че бях се вкочанил. Ама единият крак остана, да припаля ли?

Сърцето му се сви на Айнур:

                - Недей, тате, то не е много студено тука.

Евсин извади храната от едната торба и я постели на стола. Наряза салам и кашкавал, отвори лютеницата и начупи хляба. Осман видя шишето с ракия и очите му светнаха:

                - Е, щом не ви е студено... Налей, Евсин, на прозореца са чашите. Налей да си стопля душата!

Айнур помръкна. Хем каза на сестра си да не купуват ракия, ама тя: „Да го зарадваме, че той на туй ще се радва. Най-много да я изпие още същата вечер и толкоз. После като няма - няма”.

                - Как я карате иначе? Върви ли алъш-вериша?

                - Не се оплакваме - обади се Фазли. Поразвързаха кесиите за празниците.

                - Помага ли Айнур?

                - Помага, много съм доволен! И в училище първи.

Айнур и сестра му се спогледаха стреснати.

                - Училище ли?

Фазли се усети, но си помисли: „Какво пък, нека знае. Момчето е при нас - няма страшно”

                - Ами вече втори клас. Даскалката много го хвали, казва, голям човек може да стане. Много му сечало пипето...

                - Е, как втори, ами първи?

                - Завърши го той, хем с „отличен”. И тука въртеше къщата, и на сергията помагаше. Голяма работа е синът ти, да знаеш!

                - Ааа... хубаво.

Борба някаква се засука в мислите на Осман. Хем му стана драго от думите на Фазли, хем го хвана яд, че дума не бяха обелили пред него.

                - Хапни бе, тате, гледай колко нещо сме донесли. Стига жули на гладно ракия...

                - После, сега не съм гладен.

Бутилката беше преполовена, Осман сам си я пиеше. Езикът му се развърза и нямаше спиране. Айнур вече не го свърташе. Издебна да срещне погледа на сестра си и ù кимна към вратата. Тя дръпна Фазли за ръкава, той разбра и се надигна:

                - Ще ходим, че утре пак рано... Сега ни е жътвата на нас.

                - Що бързате, бе? Айнур, и ти ли, откога не сме се виждали? Остани още малко, пък то ей го къде е - до час, ще си идеш.

Хич не му се оставаше, ама сърце не му даде да откаже на баща си.

                Минаха повече от пет минути, откак сестра му и Фазли тръгнаха. Старият мълчеше, Айнур и той. Вече се чудеше как по-скоро да си тръгне.

                - Значи, на училище ходиш.

                - Ами...

                - Скъпо ли е?

                - Те учебниците безплатни, пък тетрадките кака ми ги...

                - Само си губиш времето. Да си чул циганин от махалата с учение да е прокопсал? Пари трябва да се вадят! Където парата, там фукарата.

Айнур съжали, че остана. Осман изсипа последната ракия в чашата, отпи и сбърчи вежди:

                - Зарязвай училището и се хващай със Сали! До оня ден му висеше сопола и гладни, бетер от нас. Ама развъртян Салито и отракан - за едно лято си оправиха положението. И колко 3-4 години да е голям от тебе, ама нищо, таман отрано да хванеш занаята. Хероин продавал, много важно - все стока, все търговия.

Вече беше на тръни. Използва, докато баща му надига чашата и стана:

                - Ще тръгвам аз, че утре съм първа...

Осман се надигна заплашително:

                - Сядай си на задника! Край с училището! Акъл ти давам пари как да вадиш, келеш с келеш...

Айнур се спусна към вратата, но старият запрати бутилката и го улучи по главата. Извика от болка и се сви. Заотстъпва към ъгъла:

                - Няма да продавам хероин, чу ли? Няма да ме видиш вече, на гроба ти няма да стъпя! - трепереше и триеше сълзите си.

                - Мамичката ти и копеленце, в гроба ме вкара вече, а? - риташе го и стоварваше юмруци, където свари.

Айнур се гърчеше от болка и плачеше с глас. Злобният лай на Роки и виковете за помощ на сина му съвсем го вбесиха. Грабна стола и го стовари върху момчето, за да го накара да млъкне. Айнур изпищя и притихна.

                - А сега, викай за помощ, мамка ти утрепана! Храни куче, да те лай - плю върху сина си, отвори рязко вратата и срита побеснялото псе.

Комшиите бяха наизлезли:

                - К’во става у вас бе, Осман?

Изпсува вулгарно и потъна в тъмнината между бордеите.

 

*****

 

                След петдесет часа, между живота и смъртта, Айнур се събуди в болницата. Евсин се надвеси над него:

                - Айнур, чуваш ли ме?

Едва помръдна устни, но глас не излезе.

                - Слава Богу, ще извикам доктора.

След прегледа, лекарят я извика:

                - Кораво момче, прескочи трапа!

                Две седмици лежа в болницата Айнур. Лицето му се оправи, оттоците спаднаха, синините избледняха, но единият клепач остана по-свит - от шевовете. Главоболието изчезна, само като си поемаше въздух, дъхът му секваше от болка, заради пукнатите ребра, но докторът каза, че ще мине. Ръката му щеше да се оправи като махнат гипса, но за крака, щял да остане куц завинаги.

                Втория срок Айнур вече ходеше на училище. Бързо навакса пропуснатото и отново завърши с отличен. Беше му мъчно само за физическото, но: „Такъв е животът” – мъдро поклащаше глава и накуцвайки, поемаше към дома.

 

*****

 

                Всеки ден, отивайки на работа, Д-р Айнур Османов минаваше покрай училище „Елин Пелин”. Спираше замислен, спомняше си онзи 15 септември, спомняше си и  малкото мръсно циганче, залепило лице между решетките на оградата... Там и тогава се роди жаждата, а по-късно и мечтата за знание. Оглеждаше сградата, после двора, усмихваше се и продължаваше към кабинета си.

 

© Силвия Райчева Всички права запазени

Коментари:

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • zelena (Силвия Райчева) Благодаря ви, момичета!

    Честита Нова Година!
  • Eia (Росица Танчева) Благодарение коментара на Кети, едва сега открих този разказ. Вълнуващ, стойностен.
  • Katriona (Кети Рашева) Прекрасен!
  • Danita (Даниела Атанасова) Благодаря за удоволствието, Силвия! И, да, има такива хора, които въпреки всичко летят след мечтите си. Сигурно красотата на света се дължи на тях!
  • zelena (Силвия Райчева) Благодаря Ви!
  • Слънчева_усмивка (Росица Стоймерова) Много, много ми хареса. Прекрасен, вълнуващ, докосващ, силно въздействащ....Поздравявам те!
  • OlesyaNikolova (Олеся Николова) Прекрасен разказ, докосна ме!
  • zelena (Силвия Райчева) Раде, благодаря!
  • rozza (Радка Миндова) Страхотен разказвач си, Силве!
  • zelena (Силвия Райчева) ИЛКО, благодаря ти!
    Светло да ти е и на теб!
  • zelena (Силвия Райчева) ГАЛЕ, благодаря! Съжалявам, че пак...
    Хубава вечер!
  • Soul-Fly (Даниела Скачкова) Страхотено и поучително
  • Djein_Ear (Евгения Тодорова) Ти си майстор на драматичния разказ!
    Вплиташ ни с увлекателния си стил в събитията и в емоцията!
    Моите поздравления Силвия!
  • zelena (Силвия Райчева) ВИКТОР, благодаря ти!
    СТРАННИК, благодаря ти!
    Поздрав...
  • zelena (Силвия Райчева) МАГДАЛЕНА, благодаря ти!
    ВЕСЕЛКА, благодаря ти!
    АННА, благодаря!
    СВЕТЛАНА, благодаря ти!
    Поздрав и прегръдка...
  • линасветлана (Лина Светлана) Страхотен разказ. Поздравления!!!
  • аннавлад (Анна Дюлгерова) Много силен разказ!
  • veesii70 (Веселка Стойнева) Казвала съм ти ,че пишеш силно...
    Продължавай!!!
    Поздравления!!!
  • mariniki (Магдалена Костадинова) прочетох със сълзи в очите...
    истинска история, майсторски разказана...
    очарована и впечатлена съм...поздравявам те, Силвия.
  • zelena (Силвия Райчева) ЕЛЕНА, благодаря ти!
    ПЕТЯ, благодаря ти!
    АЕЛЛА, благодаря ти!
    ИЛИЯНА благодаря ти!
    Поздрав и прегръдка... Светъл ден!
  • inakrein (Илияна Каракочева) Има много болка, усмивка, надежда, сила в разказа. Хареса ми пътуването на образа във времето.
    Поздрав!
  • andrina_mark (Аэлла Вихрь-Харпиевна) Браво, момиче!
    Великолепен разказ! Да си призная, напрежението към средата ме накара първо да видя края и тогава да се върна отново там, където бях стигнала . А след това да го прочета отново целия. И въпреки повторния прочит, да усетя отново стягането в гърлото...
    Аплодисменти от мен!
  • bojilova1 (Петя Божилова) Изчетох на един дъх! Благодаря ти!
  • zelena (Силвия Райчева) ИДЕМИ, благодаря ти!
    ТАНЯ, благодаря ти!
    Прегръдка...
  • tanq_mezeva (Таня Мезева) Невероятен разказ!
    Благодаря ти!
    Видях Максуда, у-ще "Елин Пелин",поликлиниката, борсата.
    Това е моя град и съм израснала там, близо до Рилски!
    Върна ме в детството и ме разплака!
  • idemidoidemi (Идеми Дойдеми) Страхотно ми хареса!

    Страхотно драматизираш!

    Благодаря за удоволствието!!!
  • zelena (Силвия Райчева) ДИМИТЪР, благодаря!
    ЛЮБОМИР, благодаря!
    МАРГАРИТА, благодаря!
    Радвам се, че харесахте...
  • Маргарита (Маргарита Георгиева) Харесах!!!Поздрав от сърце!!!
  • longin (Любомир Деничин) ЗАВЛАДЯВА И НАТЪЖАВА.ПРЕКРАСЕН Е!!!ПОЗДРАВ И ТОПЛИНКА!!!
  • boxitiger (Димитър Иванов) Радвам се, че прочетох с препоръка
    Благодаря.
  • zelena (Силвия Райчева) ВЕСИ, благодаря!
    СЕЛВЕР, благодаря!
    Поздрав...
  • zelena (Силвия Райчева) БЕЛЛА, благодаря ти мила!
    ПЛАМЕН, благодаря!
    Прегръдка...
  • plamak16 (Пламен Симеонов) Чел съм разказа хиляди пъти въпреки всичко сълзите сами напират от дъното на душата ми.Всичко е пресъздадено съвсем точно.За жалост вБългария живота на циганското малцинсво е точно такъв или само зло или лошо и добро.Силвия имаш още много вълнуващи разкази чакам с нетърпение тяхната поява.Винаги ще съм стеб дерзай.Весело посрещане на Великденските празници.
  • zelena (Силвия Райчева) МАЯ, благодаря!
    ПЕТЯ, благодаря!
    ПЛАМЕНКА, благодаря!
    ИВАЙЛО, благодаря!
    ИВОН, благодаря!
    АНГЕЛ, благодаря!
    ВИКТОР, благодаря! Да, може би си прав... "Айнур" е един от най- скъпите ми. Писан е много дълго, отлежава много дълго, но въпреки времето, явно пристрастността ми, ми попречи да го видя отстрани, с очите на непредубеден...
    ПЕТЯ, благодаря!
    Поздрав на всички и светъл ден!
  • B (Немо) Леко се чете. Добре е построен разказа. Засяга интересна тема. Малко черно-бял ми се струва. Някак си добрите са ми малко прекалено добри, а лошите са малко прекалено лоши. Осман е предствен, като случй с множествена персоналност, но алкохола прави такива неща с хората. Мисля че е близко до живота. Айнур ми се струва по отдалечен от реалността образ. Такива психични травми не могат да не остават последствия за цял живот. Освен това нито дума за отношението на българчетата към "интелигентното трудолюбиво циганче". Предполагам, че не е било позитивно. Та думата циганин в България е синоним за мързел и крадливост. Като цяло обаче много ми хареса. Поздрави!
  • ivanleko91 (Ангел Колев) Разплака ме, Силвия!
    Всички сме хора, трябва да им се помогне!
    А наистина училището е единствения начин да се приобщят малцинствата!
    Поздрави!
  • Barona38 (Ивайло Терзийски) Който се учи, той ще сполучи...Поздравление, Силви!
  • plami-6 (Плами) Много, много... Поздрав!
  • petinka67 (Петя Кръстева) Аплодисменти!!!
    (щом прочетох "Максуда", веднага разбрах, че си от Варна!
    Добре, че все още има хора, които помнят старото име на квартала.)
  • изречена (Мая Попова) страхотен разказ! майсторка си!

© 2003-2017, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.