Понесе животното към къщи с ясното съзнание, че върши голяма глупост. Котката беше много стара, проскубана и мършава. Но се гушна на рамото й толкова нежно и започна леко да мърка, сякаш пееше... беше я хранила в продължение на четири години - всеки обяд, до контейнерите зад офиса. Докато собственото й дете растеше и от детската градина мина в подготвителна група, бялата котка чакаше всеки божи ден пред вратата на офиса, точно в дванадесет и пет. В последната година животинката видимо бе остаряла и жената реши да я прибере вкъщи. С момченцето си веднага стъкнаха къщичка на котката на терасата, приготвиха й малко кашонче, пълно с вата и животинчето заживя с тях. Кротка и гальовна, маца скоро се пресели в къщата.Обичаше стопанката и детето ѝ безмълвно, никога не я чуха да мяучи или да съска. Тихичко сядаше на коленете им, а легнеше ли някой от тях, безшумно се наместваше зад гърба му и дишаше
тихичко, едва доловимо. Ядеше пак по нейния си мацешки начин - изправяше се на задни лапи, опряна в стола, а детето й пъхаше залъци в устата. Трябва да я кръстим
Добринка, каза един ден майката, - виж как ни обича и не се отделя от нас, когато сме болни! А котката отгатваше кой ще се разболее на другия ден, и още през нощта се залепяше зад гърба му. Оставаше така дълги часове, понякога дни,без да се храни и без да излезе навън - докато майката или детето не станеха от леглото и не започнеха да се обличат. Тогава някакси разбираше, че болестта е свършила и отново излизаше навън по котешките си работи. Завръщаше се и заставаше безмълвна до вратата, понякога много дълго нямаше кой да ѝ отвори, за да се прибере. По някое време забелязаха, че коремчето ѝ се издува.Ще си имаме котенца, каза майката и детето запляска с ръце. - Котенца, котенца, малки котенца!
Добринка се окоти в кашончето си, без някой да я усети. Разбраха чак когато малките записукаха сред ватата. Бяха трички, двете по-мършави, бели с малки черни петънца, а третото, видимо най-едро и силно, беше с тигрова окраска. Детето го грабна и повече не се раздели с него.Оставяше го при майката единствено за да суче и отново го напъхваше в пазвата си, въпреки протестите на котката. Кръстиха го Тигърчо.
Много скоро откриха, че котката оставя малките си сами и с часове скита някъде. Сварваха ги да пищят, изнемощели от глад и страх, скупчени едно върху друго. Опитаха всичко, за да я накарат да стои при тях, но Добринка ги изоставяше за все повече часове, докато един ден намериха мъниците мъртви. Мъжките котараци се бяха разправили с тях жестоко, според повелята на природата си -поискаха ли да се съешат с майката, изяждаха малките ѝ, за да поиска тя да си роди нови от поредния мъжкар.
Детето беше видяло обезобразените трупчета на котенцата.Плака цяла вечер и заспа на дивана в кухнята облечено.През нощта вдигна температура и до сутринта напълно се разболя. Майката го заведе на лекар. Нищо, каза жената с бяла престилка, - лека настинка, гърлото е съвсем леко зачервено, а дробовете са чисти. 

Майката си взе три дни болнични и остана вкъщи. Момченцето ѝ не искаше да яде, не искаше да му четат книжки, не искаше да гледа филмчета, нищо. Какво ще го правим това дете, прекалено е чувствително за момче, каза бащата. - Не е прекалено, чувствителен е, защото е добър и ще стане добър човек, отговори майката.
Детето дълго не можа да забрави мъртвите котенца. Нарисува безброй картини с главен герой Тигърчо и не спираше да повтаря: Искам да си дойде майка му, искам да я питам защо си изоставя децата. Искам си Тигърчо! Тя е лоша, лоша, да дойде и аз ще я набия!
Постепенно и това се забрави. Майката се върна на работа, на детето купиха таблет за Коледа и мирът беше възстановен. Падна дебел сняг, извадиха от мазето шейната и лудите зимни дни свършваха неусетно. Със зачервени бузи, провиснали до брадата сополи и до немай къде щастливо, детето заспиваше веднага щом се навечеря. Снежни човеци, състезания с мини-ски, лудешките гоненици навън... до края на зимата то напълно забрави котката Добринка и изядените ѝ деца. Беше научило буквите, опитваше се да пише кратки думички.  После някак незабелязано от всички, чувствителното момченце започна да чете и в къщата настана голяма радост, по-голяма от онзи прашен летен ден, когато беше
проходило на двора, сред узрелите малини.
През февруари дебелият сняг все още си стоеше. Беше станал сивкав, обледен и противен, и започнаха да се молят зимата да свърши. Една нощ духна южнякът. Само за едно денонощие улиците станаха почти непроходими, отвсякъде се лееше вода, шуртяха улуци и по телевизията много предпазливо предрекоха обилно снеготопене. След още няколко часа склоновете на планината почерняха, а реката
придойде. Къщата им беше едно полуостровче сред разбеснялото се дере, водата влачеше найлонови торби, клони, по някое време се появиха и пометени от стихията
дървета. Тримата стояха на терасата и уплашени следяха нивото на водата. По мръкнало калните води сякаш започнаха да се отичат и сред върбалаците зърнаха нещо бяло. Бащата слезе в дерето и след малко се появи с вкочанено котешко тяло в ръката. Това май е нашата котка, каза той, - ще я сложа в един чувал и ще отида да
я заровя някъде. 
По вечеря страшното бучене на водата стихна. Я, започва някакъв филм с Кристин Скот Томас, каза майката. Тя беше голяма почитателка на Кристин Скот Томас и се загледа с интерес, граничещ с обожание. Не ѝ отива на Кристин тази черна коса, и гримът е много силен, но Крис си е Крис, каза си жената, - истинска графиня! Дойде и момчето. Бащата си легна изтощен на дивана и след малко заспа. Детето тихичко разгръщаше някаква книжка. Изведнъж то се втренчи в екрана. Мамо, тази майка е много лоша, виж как крещи на детето си! Да, лоша е, каза майката,- оставя го само, а после му крещи. Тя също не одобряваше рисуването по стените със спрей, но нямаше как да оправдае истеричните крясъци на жената от екрана и се съгласи с детето. Тя е лоша майка като нашата котка, нали мамо, каза детето. - Нашата котка така си оставяше децата и после лошият ги изяде. Да, Айона е наистина лоша майка, съгласи се майката, - трябва да обръща на детето си повече внимание, а не да го оставя толкова дълго само и после да му крещи за няма нищо. 
След два дни южнякът изсуши донякъде калта. Беше събота и детето си играеше навън. По някое време влезе тичешком, взе си флумастерите и блокчето, и пак излезе на двора. Мамо, мамо, направих паметник на котката, извика детето от двора. - Паметник на котката, какъв паметник, викна майката през отворения прозорец - че баща ти къде я е заровил?
Бащата беше сложил две дръвчета накръст върху гробчето на Добринка, добрата бяла котка, която беше прекалено стара за деца и беше избягала от малките си, от
разгонените мъжкари и от дома, в който беше обичана. Върху летвичките момченцето беше залепило бял лист от блокчето си, с несръчно написано "Айюна маика на тигар".  Трябва да се научиш да пишеш правилно, каза майката, направил си три правописни грешки. - Рано е още да му говорим за правописни грешки, каза бащата, защото и той не знаеше дали се пише "тигар" или "тигър". И какво толкова като не знам, каза си бащата, бачкам като вол и ви храня всички. Аюна, Айона - чудо голямо, - котка!
Той просто не харесваше филмите, които гледаше префърцунената му жена и се качи в хола да си пусне Диема Спорт. Това поне си заслужаваше парите!