Алхимикът


 Писъци на безпомощност кротко се разливаха по стените. Локва кръв отразяваше измъчено лице. Той имаше само една цел, да създаде отвара, която прави хората безсмъртни, а тя можеше да бъде направена, ако събере 127 човешки сълзи. Не бе спал нито ял с дни. Бе нужно да причини болка за да получи сълзи. И вадеше бавно един по един ноктите на жертвата си. Желанието му го бе превърнало в чудовище, но все пак успокояваше малкото момиченце, че скоро всичко ще приключи и му е нужна просто още една сълза. С последни сили невинната и душица отрони вълшебната сълза и заспа.
 Той се усмихна, свали окървавената си престилка и взе колбата. Зениците му се разшириха и кристално синият цвят на очите му бе погълнат от мрак. След минутите на възхищение бавно пристъпи към момичето и изля питието в гърлото ù след което припадна от умора.
 Нежно, тънко гласче нетърпеливо го разбуди.
 - Татко... татко събуди се.
 Той бавно отвири очите си и видя пръски кръв придаващи абстрактен вид на стената, а подът като чели грижовно постлан с човешки органи. Изправи се и видя откъснатата глава на дъщеря си върху бюрото му. Очевидно не бе могла да издържи и се бе пръснала, като новогодишна заря, но все още говореше.