Александрия -1971 година след Христа

“Принцесата на Египет” бе акостирал преди час в пристанището на Александрия и част от туристите вече го напускаха по спуснатия до кея трап. Денят бе слънчев, морето спокойно и към брега подухваше лек хладен ветрец.

“Тази партида туристи имат късмет с времето” – помисли си Питър Фланегън, който се бе облегнал с лакти на фалшборда и наблюдаваше върволицата от слизащи хора.

Често бе ставал свидетел на лошия нрав на времето през зимата в тази част на Средиземноморието. Вятърът можеше да достигне значителна сила и да създаде опасно голямо вълнение. Все пак зимните месеци имаха и своето предимство, особено за онези по-възрастни туристи, които иначе не биха издържали на летните африкански жеги.

-  Ще слизаш ли на сушата?

Фланегън се обърна. Бе изненадан от въпроса на първия си помощник по охраната Майкъл Прачет, който се бе промъкнал тихо зад него. Не отговори и отново се загледа към брега.

-  Слез и се разходи. Пък аз ще поема дежурството вместо теб. Имаш нужда от малко разнообразие – рече с характерния си леко хриптящ глас Прачет, който въпреки че бе по-възрастен, харесваше Фланегън, заради професионализма и организаторските му способности.

Напоследък Фланегън се бе променил неузнаваемо. От онзи жизнен и обаятелен мъж се бе превърнал в затворен и самовглъбен в мислите си човек. Прачет не можеше да си обясни тази изненадваща метаморфоза, завладяла шефа му и станала факт от около три месеца насам. Подозираше, че Питър се измъчва заради нещо. Но никога не посмя да го попита директно. Не обичаше да се рови из личните проблеми на хората. Фланегън изобщо не говореше за себе си. Ограничаваше размяната на реплики само около работата или в най-добрия случай правеше бегли коментари на случващото се из света. А през свободното време се затваряше в каютата си и почти не излизаше. Дори престана да ходи в любимия си италиански ресторант, а предпочиташе да се храни в каютата.

-  Е, аз трябва да тръгвам. А ти не бери грижа за работата тук – рече Прачет, потупа приятелски Фланегън по гърба и се отдалечи.

Питър Фланегън проследи с поглед стегнатата походка на помощника си, извади цигара и щракна със запалката. Всмука дълбоко от дима, но напоследък лютивият привкус не му се услаждаше и той ядосано хвърли цигарата към морето.

Изчезването на Силия го бе запратило в дълбока пропаст, в която потъваше от три месеца. Всичко започна от онази топла вечер в началото на октомври, когато тя не дойде на уговорената среща на тяхното място в парка. Фланегън се опита да я намери по телефона, но само установи, че постът на абоната бе закрит. На следващия ден трябваше да тръгва за поредния си рейс до Египет. Когато се върна в Бостън, пак се опита да я намери, но всичките му опити се оказаха безуспешни. Къде ли не я търси. Дори се запозна с нейни състудентки от Харвард, но и те вдигаха рамене в недоумение. От университетската администрация разбра, че Силия бе прекъснала следването си, без да се уточняват причините. Успя да открие и имението на дядо ù, ала там прислугата обясни, че госпожица Макгрегър е заминала, без да казва къде и за колко време. Просто бе изчезнала.

Последният път, когато се видяха през септември, Силия го целуна нежно и му  каза, че има да му съобщи нещо важно, но все още не била готова. Трябвало ù още малко време. Така и не узна какво искаше да му каже.

Воят на корабната сирена прекъсна мислите му и той се запъти бавно към каютата, за да се преоблече. Все пак бе решил да последва съвета на помощника си.

Американецът навлезе сред врявата на обичайното оживление в лабиринта от улички на стария пазар в Александрия. Бе облякъл сини джинси, жълта памучна риза и спортно яке, бе сложил и слънчеви очила. Фланегън отлично познаваше това място. Посещаваше го често. Обичаше да обхожда антикварните магазинчета и да се пазари дълго с търговците, но почти не купуваше нищо. Повечето „древни” предмети бяха по-добре или по-зле изработени фалшификати.

Щом напусна поредния антиквариат с празни ръце, Фланегън усети, че нечии очи се залепиха за гърба му. Той се обърна, но сред върволицата от хора успя да види само един къдрав младеж, който стоеше на място и се мъчеше без успех да запали цигара. Американецът изгледа подозрително младежа, но реши, че се е объркал. Бавно продължи по тясната уличка, заглеждайки се във витрините. След петдесет ярда Фланегън спря и пак хвърли поглед през рамо. В полезрението му отново попадна къдравата глава на младежа, който също спря пред един магазин. Питър продължи напред, но изведнъж сви в първата пряка вдясно и ускори крачка. Почти бе сигурен, че по неизвестни причини, някой го следеше. За да се увери, се скри в рамките на една порта и пак погледна назад. Младежът с къдравата глава изскочи на уличката. Не видя Фланегън и извика нещо на присъединилия се към него мъж, който държеше дясната ръка във вътрешния джоб на сакото си. Фланегън веднага осъзна какво означаваше това. Втурна се по уличката надолу, която водеше към доковете. През цялото му тяло премина онази позната тръпка, споходила го преди атаката в Да Нанг. Означаваше само едно. Бе в опасност и бързо трябваше да предприеме нещо. За съжаление пистолетът му бе останал в каютата. Нямаше какво друго да направи, освен да бяга.

Щом съзряха американеца, двамата преследвачи се втурнаха след него, като хищници подир набелязаната жертва. Фланегън се спусна по каменно стълбище, чийто край опираше до павиран път. Внезапно се появи бял Мерцедес. Автомобилът спря пред стълбището с пронизителен вой на рязко натиснатите спирачки. От него изскочиха двама души с пистолети в ръце. Фланегън разбра, че е попаднал в капан и спря на място, в опит да открие спасителен път. От двете стени на стълбището се издигаха високи каменни дувари, без да се вижда някакъв проход.

Единият от мъжете се качи на първото стъпало, усмихна се широко и насочи пистолета си напред.

-  Кажи си молитвата, американецо – рече на развален английски арабинът и натисна спусъка.

Първият куршум се вряза в стомаха на Фланегън, а вторият прониза сърцето му. В един кратък миг всичко пред очите му се премрежи и той се строполи върху стъпалата. Последното нещо, което видяха очите му, преди да издъхне, бе синьото небе, а в съзнанието му се появи мил и нежен ангелски образ. Този на Силия.

Мъжете бързо вдигнаха безжизненото тяло и го хвърлиха грубо в багажника. След изстрелите около стълбището се бе възцарила тягостна тишина. Вратите на автомобила се затръшнаха и той потегли със свистящи гуми по посока на пристанищните докове. Когато достигна до един изоставен склад, Мерцедесът спря и четиримата мъже излязоха. Двама измъкнаха тялото, проснаха го до стената и го подпряха на нея. Къдрокосият младеж се приближи до мъртвеца, клекна и започна да го претърсва. От вътрешния джоб на якето извади снимка, на която американецът бе прегърнал млада и красива жена. Къдравият я показа на останалите, които си я подаваха един на друг, подхвърляйки цинични шеги. Накрая къдрокосият се пресегна към врата на Фланегън и откъсна верижка, на която висеше златното кръстче. Един от мъжете извади въглен и изписа на стената текст с разкрачени големи букви.

“Това очаква всеки шпионин, който помага на неверника Садат”.