Наши дни

Жуженето на самолетните двигатели на Боинга се сливаше с тихото похъркване на професор Хари Коен, който бе задрямал преди час. Бе нощ и повечето от пътниците в икономичната класа спяха. Някои бяха закрили очите си със специалните наочници, които се раздаваха в самолета. Линда О’Браян седеше до люка и четеше криминале на бледата светлина, която се процеждаше от лампичката над главата ú. В салона бе топло и малко задушно. Линда усети как професорът се размърда в седалката и несъзнателно обърна поглед към него. След няколко неволни движения ръката му се пъхна в разкопчаната около врата риза и се стегна в юмрук. Отново се измъкна бавно, но този път от нея се подаваха две въженца, които продължаваха към шията на мъжа. Видимо заинтригувана от видяното, Линда продължи да наблюдава ръката на професора и за малко щеше да ахне, когато пръстите се разтвориха и ръката му се приплъзна надолу към скута.

На тънка кожена връв висеше малка зеленикава фигурка. Излъчваше мека, тайнствена аура около себе си. Линда съзерцаваше предмета като омагьосана. За миг отмести поглед към лицето на професора, колкото да се увери, че той продължаваше да спи.  Леките потрепвания на кожата му подсказваха, че е попаднал в магията на някакъв сън. Младата жена отметна косата си назад и леко се наведе към фигурката. С изненада установи, че беше жена, но с глава на котка. Дори имаше издълбани знаци около краката ú. Желанието да я докосне бе непреодолимо и Линда посегна към нея.

Но точно тогава Хари Коен пак се размърда и фигурката изчезна отново в едрата му лапа. Той отвори очи и с учудване съзря красивото лице на Линда, която го наблюдаваше изпитателно. Погледна към ръката си, която все още стискаше фигурката. Пъхна я смутено под ризата и леко се надигна на седалката.

-  Не спиш ли? – попита той.

-  Ами нещо сънят ми убягва, та реших да почета малко – отвърна сконфузено Линда и дръпна ръка към книгата. – Тук е доста топло – добави тя, натисна копче над главата си и мигом към лицето ú се насочи прохладна въздушна струя.

-  Е, тук е фризер в сравнение с това, което ни чака в Египет.

Линда кимна, размърда се, но така или иначе не можа да се намести удобно.

-  Знаеш ли, Хари? Не мога да се преструвам, че не съм видяла статуетката. Да си призная искрено, тя много ме заинтригува. Защо я носиш?

В първия момент професорът се стъписа, но след това реши, че е безсмислено да продължава да мълчи.

-  Това е амулет. Нещо като талисман, който те предпазва от зли демони и духове – отвърна той и свали очилата, за да разтърка очите си.

-  Не съм виждала подобен.

-  Той е древноегипетски и датира някъде от 1000-та до 500-та година преди новата ера. Вероятно от времето на 21-та или 22-та либийски династии.

-  Толкова стар!

-  Това поне показа радиовъглеродният анализ, с който го изследвах.

-  Доколкото успях да го видя, ми заприлича на жена с котешка глава. Да не би да има нещо общо с богинята Бастет?

Преди да отговори, Хари Коен отново бръкна с ръка под ризата, изниза връвта на амулета през глава и го подаде на Линда.

-  Имаш точно око – похвали я той. – Наистина този амулет представлява фигура на богинята Баст. Обикновено се изобразява като котка, но понякога и с глава на лъвица и затова често се бърка с една друга богиня - Сехмет.

-  А защо я наричаш Баст? Не се ли казва Бастет? – попита Линда, въртейки с интерес фигурката в пръстите си.

-  Баст е точното име. Йероглифът ú се изписва с изображение на делва, което значи “бас” и половинка самун хляб, който определя женското окончание “т”. Но в края на новото царство поради чуждоезикови влияния това окончание започнало да изчезва и за да е сигурно, че името трябва да се произнася накрая с “т”, поставили още една половинка хляб. Оттам идва и името Бастет, но вярното е Баст – обясни Хари Коен. - Ето погледни, можеш да се увериш и сама.

Погледът на Линда се насочи към мястото, посочено от пръста на професора. Успя да различи две полуокръжности, поставени отдясно на нещо, което по-скоро приличаше на дръжка или цилиндричен електрически фенер, какъвто държеше в колата си.

-  Има и други йероглифи. Какво означават?

-  Пълният текст гласи: “Закриляната от Нитокрис, Шепенвепе лежи в краката ти, велика Баст”.

-  Какви странни имена!

-  Не и за древните египтяни. Най-малко две известни жени са носели името Нитокрис. Едната е била вавилонска царица, а другата египетска принцеса, която може би е станала първата жена-фараон от шестата династия, поне според Манетон[1]. Докато Шепенвепе явно е била жрица на богинята, защото само тя е имала правото да лежи в краката ú при ежедневното обслужване на свещената ú статуя в храма.

-  Много жени – засмя се Линда.

-  О, така е. В нито една друга древна цивилизация жените не са притежавали толкова свободи, както в Египет. Имали правото да се учат, могли са дори да стават лекари и жреци.

-  Това се казва демокрация.

-  Макар че демокрацията е измислена от древните гърци, по тяхно време жените са имали далеч по-малко права, отколкото в Египет.

-  Значи е било хубаво да бъдеш жена в древен Египет?

-  Определено.

-  А смяташ ли, че този амулет идва от Бубастис?

-  Без съмнение. Там се е издигал най-великолепният храм на Баст, който е бил описан и от Херодот във втората му историческа книга.

-  А защо го носиш?

-  Самата дума амулет има арабски корен и означава буквално “да нося” и аз това правя – отвърна с небрежен тон Коен.

-  И така, значи ще разплитаме историята на този амулет? – попита Линда, подавайки зелената статуетка към Хари Коен.

-  Не само имаш точно око, а си и много проницателна – отбеляза с усмивка професорът и отново върна амулета на шията си.

Самолетът Еърбъс 321 кацна навреме на по-новия втори терминал на международното летище в града на хилядата минарета - Кайро. По-голямата част от внушителната американска група от около 25 човека вече тъгуваше за краткия си престой в Рим между трансфера на полетите от Америка към Африка. Всички, особено студентите, искрено съжаляваха, че не са могли поне за миг да зърнат красотите и забележителностите на Вечния град. Повечето от тях стъпваха за първи път на Стария континент. Пъстроцветната група чужденци вече се бе въоръжила със стоическо търпение пред гишето за паспортна проверка. Униформените египетски служители изобщо не си даваха зор и опашката от чакащи хора се придвижваше с бързината на контузен охлюв. Най-накрая групата премина успешно през всички бюрократични формалности, с които земята на фараоните посрещаше своите гости и се насочи към изхода на салона за пристигащи.

Горещината и задухът ги лъхнаха веднага щом излязоха. Полетът от римското летище Фиумичино бе пристигнал малко след обяд и слънцето сякаш участваше в облог дали може да нагрее въздуха повече от 104 градуса по Фаренхайт, колкото показваха термометрите в момента. След полегатото стълбище, което се спускаше от сградата, се откриваше голям паркинг и много чакащи бяло-черни таксита от всякакъв калибър, както и няколко черни лимузини.

Най-отпред вървеше Джим Робинсън. С атлетичното си телосложение приличаше на холивудска звезда от някой уестърн, ако не се брои каскетът с емблемата на Найки, който бе нахлупил. Държеше спортен сак и куфар, след като услужливо бе предложил да носи багажа на Линда. Към него веднага се спуснаха няколко араби, които надвиквайки се един друг започнаха да предлагат услугите си за таксиметров превоз. Журналистът се видя в чудо и остави багажа в краката си, посочвайки Коен:

-  Той е шефът.

Арабите явно го разбраха, веднага наобиколиха професора, който започна да мига на парцали зад очилата си.

-  Благодаря, имаме си уреден транспорт – рече на висок глас Коен, но местните шофьори го оставиха на мира едва чак след третото повторение на думите и явното нежелание да се пазари с тях.

-  Сега какво ще правим? – попита Линда, която с присвити очи наблюдаваше гъмжилото от хора и превозни средства отпред.

Бе облечена в бяла блуза, с навити до лактите ръкави, тъмночервена пола до коленете и бе обула кожени сандали на бос крак. Носеше и широка сламена шапка с червена лента.

-  Чакаме автобусите – отвърна спокойно професор Коен.

-  Аха – само успя да каже Линда и ченето ú увисна, когато видя един разбрицан автобус да преминава бавно по пътя.

Пътниците бяха натъпкани като сардели. Няколко от тях, за които явно не бе останало място, дори висяха отвън на гроздове и махаха енергично към шумната бъркотия от всевъзможни коли, повечето на пределна възраст. От отворените прозорчета се подаваха ръце, в които димяха цигари.

-  Наистина ли ще пътуваме с автобус? – попита Линда, която невярващо проследяваше с поглед все още отдалечаващия се екзотичен екземпляр от градския транспорт на Кайро.

-  Доколкото чух, тук имало хубаво метро – присъедини се и Джим Робинсън, който очевидно също не бе във възторг от възможността да бъде пресован в някой претъпкан автобус.

-  О, да, има. Само че още не е свързано с летището. В проект е – отвърна Коен.

-  Жалко – въздъхна Линда и започна да вее към лицето със сламената шапка.

Няколко от студентите нахвърляха раниците наоколо и се скупчиха при професор Хари Коен. Започнаха шумно да обсъждат моменти от историята на египетската столица.

-  На 1 март 1811 година отоманският паша Мохамед Али подмамил знатни мамелюци на банкет в знаменитата цитадела в източната част на града, а след това заповядал да ги изколят. Малко от тях успели да отърват ятагана и така Али управлявал необезпокоявано до 1849 г. – разказваше Коен и от време на време бършеше стичащата се по лицето и шията му пот.

-  Мохамед Али ли? – възкликна глас зад групата. – Какво е правил Касиюс Клей в тази пещ тук? – продължи с въпросите дребничката Сали Дебъроу, която се бе вмъкнала в скаутската си униформа от гимназията и бе надянала бял корков шлем на главата.

Мигом всички студенти извърнаха глави към жената, след което последва дружен смях.

-  Тези пък какво се хилят – недоумяваше Сали.

Хари Коен се изкашля нарочно и вдигна ръка.

-  Моля ви, колеги. Не виждам повод да изкарвате на показ остарели навици. Госпожице Дебъроу – обърна се пълничкият професор към намръщената жена, до чийто крака бе поставена клетка, в която се спотайваше котката на шефката ú. – Извинете невъзпитаното държание на студентите ми, но те понякога реагират твърде първосигнално, което разбира се, не ги оневинява. Тук просто има съвпадения на имена. Но ние говорим за управителя Мохамед Али, който е живял в началото на 19-и век, а не за великия боксьор Мохамед Али, който, доколкото знам, се разболя от Паркинсон.

-  Явно не съм чула началото на разказа, но изобщо е чудно, че чувам нещо в тази сауна – промърмори Сали, чийто бели като мляко крака контрастираха силно на късите ú тъмнозелени панталони. – Поне да бях си взела една ледена кола от фришопа, ама кой ти знае, че ще висим като гламави на този ад. Знаех си, че не трябва да идвам, ама на. Така става, щом се водя по акъла на побърканата ти стопанка. Нали Матилда? – продължи да нарежда ядовито Сали, клекна до клетката и я потупа отгоре.

-  Е, добре. А знае ли някой от какъв произход е Мохамед Али? – попита Коен и отново се обърна към студентите.

-  Арабин – подвикна едно момче.

-  Турчин – последва го друго.

-  Нито едното, нито другото. Само двама македонци освен Птоломеите са управлявали тази страна и другият е....

-  Александър Велики – изреваха в един глас всички студенти и весело се засмяха.

-  Освен това Али е дал разрешение за изнасяне на два древноегипетски обелиска, но страната е напуснал само един и той сега се намира...

-  На площад Конкорд в Париж – почти извикаха задружно две от момичетата.

-  Точно така, не сте си губили времето – отвърна доволно Коен и лицето му се разтегли в широка усмивка.

След близо половинчасово чакане на пътя се появиха четири еднакви новички микробуса, които спряха един зад друг. От първия скочи среден на ръст мъж в обикновен панталон и светла риза с къси ръкави, който започна енергично да маха с ръка към американската група.

-  Професор Коен, тук съм – провикна се той на сравнително добър английски и се спусна по стъпалата нагоре, прескачайки ги по две, по три.

-  А, Амал. Добре, че дойде, иначе още малко и щяхме да се опържим на това жарко слънце – отвърна усмихнато Коен и двамата стиснаха силно ръцете си.

-  Готови ли сте да тръгваме за Заази? – попита Амал.

-  Май по-скоро ще вървим на зиг-заг – промърмори Сали и избърса челото си с ръка.

-  Иска ли питане. Хайде всички към бусовете – провикна се високо професорът, запъти се към първия, продължавайки да разговаря разпалено със съпровождащия го арабин.

Слабоват шофьор със слънчеви очила отдели бавно гръб от таксито, на което се подпираше, и се вмъкна в него. Щом седна зад волана, извади клетъчен телефон, набра номер и долепи апарата до ухото си.

-  Пиленцата са тук и всеки момент ще отпътуват от летището – рече шофьорът и млъкна за известно време. – Да, да, свещеникът е тук. Съвпада идеално със снимката – добави мъжът и чукна с пръст закачената на арматурното табло цветна фотография, преди да затвори телефона.

[1] Висш жрец при Птоломеите, който написва история на египетските фараони на гръцки език.