8.04.2011 г., 20:47 ч.

Амулетът 5 

  Проза » Повести и романи
652 0 1
11 мин за четене

              Египет 870-та година преди Христа

 

22 Династия (либийска) в Бубастис

ок. 945 – 730 г. пр. н. е.

 

Шешонк І                   ок. 945-924

Осоркон І                   ок. 924-889

Шешонк ІІ                 ок. 890

Такелот І                    ок. 889-874

Осоркон ІІ                 ок. 874-850

Хариезе                      ок. 865

Такелот ІІ                   ок. 850-825

Шешонк ІІІ                ок. 825-773

Пами                           ок. 773-767

Шешонк V                 ок. 767-730

Осоркон ІV                ок. 730-712

 

Двете голи момчета се заливаха от смях и радостни възгласи, огласяйки гъсто обраслия с папирус и трева бряг на голямата река. Бяха нагазили до колене в мътните води и се пръскаха взаимно. Шоколадовата им кожа лъщеше под сутрешното слънце, чиито ярки лъчи се промушваха в хилядите пръски вода наоколо и се обагряха с всички цветове на дъгата. Малките плитчици коса от дясната страна на гладко обръснатите им главици се мятаха диво насам-натам, а изразът на лицата им издаваше невероятната наслада, с която ги даряваше лудешката им игра. Врявата, предизвикана от хлапетата, бе прогонила повечето птици от брега. Само два черноглави ибиса бяха застанали на почетно разстояние от игривите човешки създания и ги наблюдаваха с философско достолепие.

Изведнъж иззад върхарите на високите около 5 меха[1] папирусови стъбла долетя странен шум. С течение на времето той се засилваше все повече и повече. Накрая заприлича на дрънкане на хиляди малки камъчета в тресяща се огромна глинена делва. Момчетата се сепнаха, спряха да се пръскат и започнаха да напрягат слуха си. Наред с дрънкането отчетливо се чу пеене и звук на флейти. Децата бързо излязоха на брега и хукнаха към близката височина, откъдето можеха да видят по-голямата част от реката. Надпреварвайки се, достигнаха височината, обърнаха се и съзряха няколко лодки, изпълнени с мъже и жени, пеещи и танцуващи под звуците на флейти и тракащи систри. Тъмносините извити дървени съдове се носеха леко по течението, вятърът издуваше правоъгълните им платна, а гребците потопяваха дългите весла във водата в перфектен синхрон. Лодките плуваха една след друга, а на носа на всяка стоеше мъж, който с дълъг прът проверяваше реката за плитчини. Около танцуващите се бяха скупчили останалите пътници, които пляскаха в ритъм със систрите и флейтите.

-  Идват за големия фестивал на богинята Баст – отбеляза важно по-голямото момче, сложило ръка на челото си, за да вижда по-добре.

-  Ние ще ходим ли на празника? – попита по-малкият.

-  Не може. На децата не е разрешено да присъстват на шествието.

-  Значи трябва да чакаме, докато пораснем! – удиви се по-малкото момче.

-  Аха – промърмори приятелят му, без да отлепва поглед от шумната веселба в лодките.

-  Жалко, сигурно ще бъде много весело.

-  Така е. Но поне можем да изпратим лодките. Искаш ли?

-  Разбира се – извика радостно по-малкият и момчетата хукна покрай реката.

Щом лодките наближиха близкото село, свърнаха към брега, където се бе събрало множество от местни жители, наблюдаващо с интерес плуващите към тях съдове. Може би идваха от Мемфис[2] или дори чак от Тива[3]. Някои от танцуващите жени на лодките вдигнаха туники над главите си и изложиха на показ голите си стегнати тела, които грациозно се извиваха под все по-бързия ритъм на музикалните инструменти. От брега се разнесоха одобрителни възгласи, а част от селските жени започнаха да се смеят и да крият лица в ръцете си. От лодките долетяха срамни подвиквания и определения, адресирани най-вече към тях. Големите платна бяха смъкнати, а гребците престанаха да движат весла, отпускайки ги потопени във водата. Лодките наближиха и почти престанаха да се движат. От тях скочиха няколко мъже и жени със стомни с бира и вино, за да почерпят събралите се на брега селяни.

 

 

Всички жреци на Озирис[4] и първенците на столицата влязоха в новия и невиждан досега по разкош и прелест храм. Масивните кедрови врати се затвориха зад тях, но никой от гологлавите мъже не обърна внимание на това. Очите им бяха широко отворени и заслепени от среброто и златото, с което щедро беше обсипана главната зала. Във въздуха се носеха редки благоухания и аромати, а тежките трапези бяха обсипани с всевъзможен екзотичен дивеч, плодове и хлябове. Виночерпците тръпнеха в очакване, за да напълнят бокалите на видните гости. Наметнатите с леопардови кожи жреци бяха смаяни от невижданото великолепие, а тяхната повелителка – владетелката на Кеми[5] – Нитокрис, бе по-красива от всякога и с ледена усмивка и величествено спокойствие приемаше настаналата възбуда сред гостите си.

Гръмна музика. Около масите се появиха най-красивите и грациозни нубийски танцьорки, които можеха да се намерят в страната. Всички се втурнаха към отрупаните с храна маси, докато полуголи красавици извиваха похотливо тела. Виното се лееше щедро, чашите се пълнеха моментално още преди да бъдат изпразнени, а всички присъстващи бяха обхванати от бурно веселие, неусетно преминало в разгулна оргия.

Никой не забеляза изчезването на царицата от залата. Както и малцина обърнаха внимание на тежкия кръгъл камък, който запречи входа, избутан от няколко мускулести роби. Нитокрис натисна камък, който леко хлътна в стената и влезе в отворилия се таен подземен проход, водещ извън храма.

Изведнъж в банкетната зала нахлу вода, която започна да изпълва помещението. Стъписани, всички се втурнаха към изхода, но той бе затворен. Обезумели от ужас, хората започнаха да се мятат неистово, отчаяно търсейки път за спасение. Бяха попаднали в капан. Навсякъде се чуваха викове за помощ, но нито те можеха да помогнат, нито пък горещите молитви към боговете. Разпенената и шуртяща стихия бързо изпълваше залата и с охота поглъщаше изпадналите в безумен транс човешки тела, които потъваха надолу към гранитните плочи на пода. Устните на нещастниците се отваряха широко, но в тях не попадаше въздух, а само вода.

 

Изведнъж клепачите на широко отворените очи на жрицата трепнаха и тя осъзна, че лежи на студения каменен под. Нечий топли длани нежно галеха изопнатото ù, до болка изпотено лице. Тялото ù бе престанало да се тресе. С всеки изминал миг очите ù започваха да свикват с полумрака и да разпознават очертанията на огромните лотосовидни колони на храма.

-  Господарке Шепенвепе, какво е станало с вас? – нареждаше уплашено приседналата на пода млада девойка, която внимателно повдигна главата на великата жрица на Баст и я постави в скута си.

-  Тети, ти ли си? – промълви с отпаднал глас Шепенвепе. – Винаги се появяваш наоколо, когато имам нужда.

-  Пак ли сте припаднали, господарке?

-  Да, Тети, моя вярна служителко. Понякога боговете избират причудливи начини, когато искат да ни покажат или съобщят нещо.

-  Отново онези странни сънища...

-  Да, пак сънувах Нитокрис и нейното отмъщение. Напоследък виждам повтаряща се сцена, в която жреците на Озирис се издавиха в храма. Чувствам, че духът на Нитокрис витае някъде тук и се опитва да ми каже нещо – рече Шепенвепе, надигна се с усилие и седна, държейки се за раменете на доверената си прислужница.

-  Господарке, трябва да се приготвим за даровете на фараона. Ще започнат да пристигат всеки момент.

-  Права си, Тети, направи необходимото, а аз ще отида да се оправя. Сигурно изглеждам ужасно.

-  Да ви помогна ли, господарке?

-  Не, Тети. Мога и сама да стана – рече жрицата, изправи се бавно на крака и затърси с поглед коритото с благовонията.

Видя го обърнато до близката колона и с неуверени стъпки се насочи към него. Приклекна и го повдигна. Тети също се бе изправила и наблюдаваше със състрадание действията на господарката си. Бе готова всеки момент да се втурне, за да ù помогне, ако се наложи.

-  Добре съм. Върви да си вършиш работата.

-  Да, господарке – каза прислужницата и бързо се насочи към изхода на залата.

 

Пред главната порта на храма започнаха да пристигат теглени от волове коли. Бяха натоварени със съдове, пълни с храна, вино и бира. За колите бяха вързани овце и кози – бъдещите жертви на празника на Баст. Сред животните имаше и много домашни птици, затворени в дървени клетки. Не бяха забравени и свещените обитатели на храма – котките. За тях бе предвидено огромно количество риба, мляко и хляб, които щяха да им стигнат за месеци напред.

Колите бяха охранявани от войници от личната стража на фараона на двете земи Осоркон ІІ. Всяка година, в началото на горещините, той изпращаше даровете на храма от столицата Танис. Това бе традиция от най-стари времена и Осоркон бе принуден да я спазва през четиригодишното си управление досега. Така, както я бе спазвал баща му Такелот, въпреки краткото си пребиваване на престола. Така, както бе правил и великият му прадядо Шешонк, принудил жреците на Тива да признаят властта му и да му се подчинят. Тогава либийската военна аристокрация осъществи дълго лелеяната си мечта – завладяване на египетския престол. Шешонк го стори и седна на трона на най-силния владетел на тази земя.

Ала той също така съзнаваше, че ако иска да запази властта, трябва да се съюзи с тиванското жречество, да спазва древните египетски традиции и да почита египетските богове. Дори стигна по-далеч, успявайки да се сроди с членове на бившите фараонски фамилии. По този начин опитваше да узакони властта си и да я направи сигурна за своите наследници.

Шешонк бе умен и предвидлив владетел. Затова ожени сина си Осоркон І за Маткаре - дъщерята на предишния египетски фараон Псусенес ІІ. С този ход пък целеше да спечели великите жреци на Амон[6] от Тива, които на практика управляваха горен Египет. На четвъртата година от царуването си Шешонк получи това признание и реши богато да възнагради духовенството на Амон. Първият фараон – либиец организира военна кампания сред земите на израилтяните, с която им напомни на кого трябваше да плащат данъци. Обра до шушка храма на Соломон, а голяма част от заграбените ценности изпрати в Тива.

Сегашният фараон Осоркон ІІ се стремеше по всичко да подражава на великия си прадядо. Разшири храма на Амон в Танис, където премести и столицата на държавата, а там властваха жреците на Амон. Освен това изгони брат си Лувелот – първия жрец на Амон в Тива, който бе дръзнал да се опълчи на баща им. На негово място постави братовчед си Хариезе. Той от своя страна се ползваше с одобрението на жреците, които дълго време преди това бяха управлявани от баща му Шешонк ІІ.

Но с това назначение Осоркон предвидливо отстрани основния си претендент за престола. Защото той, както и Хариезе, бяха внуци на първия Осоркон и имаха еднакви права за наследяване на престола. Просто Осоркон имаше късмет, че чичо му Шешонк ІІ изненадващо умря. Година по-късно го последва и дядо му. По този начин баща му Такелот се възкачи на трона. В противен случай сега фараон щеше да бъде братовчед му Хариезе.

Порталът на храма се отвори и волските коли започнаха да влизат една по една в обширния двор. Към тях с радостни възгласи се спуснаха чакащите ги служители, които трябваше да разтоварят храните и да ги приберат в складовете на храма. На стълбището бяха застанали двама писари. Те внимателно брояха даровете и чинно ги записваха на дълги рула папируси.

Около външните стени вече започнаха да се събират хора. Прииждаха в бившия център на 18-ия ном[7], наричан още “Принцът на юга” от всички страни на държавата. Веселяха се, пееха и танцуваха, а изнесените пред стените делви с вино и бира даваха допълнителен тласък на празнуващите. Тълпата ставаше все по-голяма и по-шумна и всички очакваха с нетърпение пристигането на фараона. Тогава щеше да бъде изнесена и статуята на свещената богиня Баст.

 


[1] Царски лакът = 0.523 м

[2] Столица на Старото царство

[3] Столица на Новото царство и бастион на жречеството на Амон

[4] Древен египетски бог на мъртвите

[5] Египет

[6] Общодържавно божество в древен Египет

[7] Административна единица в древен Египет

© Пламен Андреев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??