АНА Родена съм през 836 година от рождество Христово, което е година на Тигъра по българския календар. Българското ми име е Сирма и съм най-малкото дете на  канасубиги Персиан. Баща ми беше опитен и суров военачалник и твърдо  отстояваше българската държавна уредба, обичаи и религия срещу ромейските.  Той нямаше много време да се занимава с децата си, дори с братята ми Борис, Докс и Боян. Те все пак имаха учител по гръцки, но ние, трите дъщери, останахме само с традиционното възпитание, достатъчно, да станем добри съпруги и майки. Двете ми по-големи сестри така и сториха, но моята съдба се разви другояче. Когато баща ми загина, аз бях на десет години. След това кан стана брат ми Борис. Той беше 13 години по-възрастен от мен и съвсем не приличаше на баща ни. Отначало се опита да продължи победните му походи, но не успя. Или времената се бяха променили, или Борис не беше от същото войнствено тесто. Май че и двете. Но пък го биваше да преговаря и да печели съюзници. Така в първите години на управлението си, след като воюва срещу владетеля на източните франки, успя да се съюзи с него, а също и с ромеите сключи примирие. Християните поискаха размяна на заложници от владетелските семейства и регентката госпожа Теодора изпрати своя брат монах Теодор Куфара. Борис нямаше кого да изпрати освен мен. Набързо взех няколко урока по гръцки език и ромейски дворцов етикет, дадоха ми за свита моята дойка, три български момичета от добри семейства и десетина опитни воини от канската гвардия за телохранители. Сам брат ми дойде да ме изпрати до границата. По пътя ми разкри, че истинската причина за благоприятния мир с ромеите било неговото обещание да приеме християнската вяра като единствена и задължителна в цяла България. -

Ти трябва да ми помогнеш за това, сестро. Искам още щом отидеш в Константинопол да пожелаеш да те покръстят и да увериш ромейските управници, че аз ще удържа на думата си, но ми трябва време, за да събера достатъчно поддръжници от боилите и багаините, а ако мога, и от колобрите. Закълни ми се, че ще изпълниш заръката ми. И аз се заклех в нашите български богове, че като пристигна в Константинопол, веднага ще им изменя и ще премина в християнската вяра. Странна клетва беше това и моето българско сърце и седемнадесетгодишният ми ум бяха крайно объркани, когато на границата Борис ме предаде на ромейската делегация, изпратена да направи размяната. Ромеите ги водеше млад, хубав мъж в монашеско расо. За голяма моя изненада той ме приветства на български език и се представи като дякон Константин Философ. Качиха ме в пътническа кола, макар че ако питаха мен, бих предпочела да яздя, и потеглихме. Когато спряхме да починем, пратих един от телохранителите си да повика монаха.

- Почитаеми господине, кажи ми от кой род си и как е българското ти име? – попитах го направо. Той сякаш се смути и се поколеба какво да отговори. - Гледам лицето ти и виждам широкото чело и тъмните еленови очи на Авитохолов потомък. Слушам гласа ти и чувам древния български език, както вече малко благороднически родове го говорят даже в Плиска.

- Права си, благородна госпожо – отвърна той тогава. – Дядо ми е от рода Кюригир, но майка му, която била от Дуло, го кръстила и възпитала по християнски. Преди 60 години кан Кардам искал да го направи ичиргубоила, ако се върне към отеческите богове, но дядо ми отказал и с цялото си семейство се преселил в Тесалоники. Известно време живели бедно, но най-големият му син, моят баща, се оженил за единствената дъщеря на богат корабовладелец от славянски произход и по-късно бил назначен за друнгарий на крепостния гарнизон. Ние сме седем деца, аз съм най-малкият. Българското ми име е Църхо, а християнското Константин. Затова от дете знам и български, и славянски, и гръцки.

В Константинопол ме настаниха в къща за високопоставени “гости” и ме представиха на регентката, непълнолетния василевс и ромейския двор. Философът служеше за преводач. Без да губя време, аз предадох на госпожа Теодора и патриарха думите на брат ми и заявих, че идвам с желание да стана християнка. Думите ми бяха приети със задоволство. Обясниха ми, че трябва да премина подготовка по вероучение и гръцки, за да мога да чета евангелието и да разбирам богослужението. Тогава аз помолих да ми позволят да вземам уроци по гръцки от Константин Философ, който знае български и най-лесно и бързо ще може да ме обучи. Регентката разреши, а патриархът определи един презвитер за мой наставник и изповедник. Няколко месеца ходех на всички важни църковни служби, отначало като езичница стоях в църковния двор, след това ми позволиха да влизам в притвора, а след като ме кръстиха – и в самата църква. След като се отрекох от българските богове и приех християнското име Ана, опитах се искрено да обикна новия си бог. Това не се оказа толкова трудно, след като забелязах, че Исус прилича много на Мир – и той беше божи син, роден под звезден знак и всяка година умираше и възкръсваше като българския Слънчев бог. Три пъти седмично Църхо (но така го наричах само мислено) идваше в къщата ми, аз и другарките ми сядахме до масата пред прозореца, дойката ми в ъгъла до вратата и започвахме урока. Учех усърдно и Философът ме хвалеше. Въпреки младостта си (тогава беше на двадесет и шест години) той бе високообразован. Още почти дете бил приет в Магнаурската школа. Знаеше много езици, включително еврейски, латински и арабски и вече беше се прочул като оратор, поет и дипломат. Малко преди аз да пристигна в Константинопол, той беше се върнал от мисия за размяна на пленници при сарацините, където се отличил в диспути с арабски духовници и учени, защото познавал Корана, тяхната свещена книга. Покрай уроците ставаше дума и за други неща. Веднъж аз го попитах:

- Ако станат християни, всички ли българи ще трябва да учат гръцки, за да разбират богослужението? Защо да не могат да казват молитвите си и да четат Писанието на родния си език? Нали арменците така правят? Пък и старите български християнски родове се молят на български. - И аз изрецитирах началото на една молитва: “Уке Есу Кристе, мене ки дедзеш ...- Велики Исусе Христе, който си наш баща ...”. Той ме погледна отначало учудено, после замислено и отговори:

- Да, знам тази молитва от дядо си, госпожо. Въпросът ти е основателен. Ще бъда искрен с теб. И източната, и западната църква признават за богослужебни само гръцки, еврейски и латински. За арменците си права. И други народи по света славят бога на родния си език. Но те от една страна отдавна са християни. А от друга, не са заплаха за Източната римска империя. Затова за тях нашият клир си затваря очите и не настоява за спазването на триезичието. България обаче е съседна голяма и силна държава. По военен път нашата империя не може да я надвие. Вероятно нашите управници се надяват да го постигнат чрез въвеждането на гръцкия език. Затова за България патриархът и василевсът никога няма да отстъпят от триезичната догма. Аз лично я смятам за погрешна и еретична, защото противоречи на Светото писание и обижда Бога. Нима той е завистлив, та не иска, или безсилен, та не може да даде на всеки народ да изповядва православната христова вяра на собствения си език?

След този разговор аз изпратих на брат си писмо по един ромейски търговец, който често пътуваше до България и отдавна беше вербуван от българите за таен куриер. В това писмо на още несигурен гръцки език, примесен с български думи, изписани с гръцки букви, аз описах Константин Философ и предадох думите му за богослужебните езици. Чувствах, че това ще е важно за Борис. Години по-късно разбрах колко важно наистина е било. Уроците с Философа продължиха половин година. През това време аз се привързах към него, а и на него явно му беше приятно да ме вижда и да говори български. Когато ми каза, че скоро ще замине при големия си брат в манастира Полихрон, изпитах дълбока мъка и осъзнах, че съм го обикнала с цялото си младо и самотно сърце. Няколко нощи не спах и плаках. Питах се дали брат ми Борис не може да издейства от патриарха да освободи Църхо от обета му и да ни ожени. Все пак той беше приел само малка схима, а василевсът и патриархът държаха да покръстят българите и сигурно нямаше да откажат на владетеля им... Когато дойде да се сбогува, Църхо се държеше уж спокойно, но и неговият поглед издаваше тъга. Изглежда и той като мен беше размишлявал, защото за пръв път се обърна към мен насаме, неофициално и по име.

- Ще ти разкажа една случка от детството си, Ано. Като бях на седем години, сънувах, че баща ми ме кара да си избера годеница сред всички солунски девойки. И аз посочих момиче на име София, което означава Мъдрост. Оттогава още се чувствах призван да търся мъдростта. И друга случка ще ти разкажа. Когато бях на двадесет години, моят покровител и далечен роднина - великият логотет Теоктист, ми предложи да ме ожени за своя богата кръщелница. Аз отказах и продължих да търся мъдростта.

Разбрах какво иска да ми каже, без да ме обиди. Църхо не беше безразличен към мен. Но той беше мъж с голям ум и дарби и неутолима жажда за знания, интересуваше се от всякакви науки и изкуства и беше искрено посветен на вярата си. За да бъде учен, писател и мъдрец, той беше станал монах. Като мирянин би могъл да заеме административна длъжност и дори много да се издигне, но това не му беше по сърце. Жена и деца биха били като вериги на краката и ръцете му. Аз не исках да съм за него окови. Така се разбрахме – без думи, само с поглед. Но преди да тръгне, той говори с мен и по един друг важен въпрос, като намекна, че трябва да уведомя за това брат си.

- Василевсът води преговори с моравския княз Ростислав и блатненския княз Коцел да им изпрати мисионери, които да кръщават народите им и да проповядват на славянски език. Защото сега там ходят папски духовници и служат на латински, който е неразбираем за хората и те не могат да усвоят истински христовата вяра. Затова патриархът ми възложи да преведа Евангелието на славянски език. Василевсът иска моравяните и блатненците за съюзници не само срещу франките, но и срещу българите. Славянското евангелие трябва да стане оръжие за тази цел, кинжал в гърба както на папството, така и на България. Но кинжалът има две остриета. В България също има славяни и повечето българи знаят славянски. Така че ако кан Борис не може да използва българското острие срещу погърчването на народа си, то би могъл да обърне славянското.

Видях Църхо отново след три години. Тогава той и брат му дойдоха в Константинопол по заповед на василевса и получиха поръчение да заминат чак в хазарската земя. Както всички езически владетели в тези времена, хазарският каган се чудеше към коя от големите религии да обърне народа си. В земята му шетаха юдаистки и мюсюлмански проповедници и той беше поискал да чуе и християнски учени мъже, преди да реши към коя вяра да се присъедини. По препоръка на патриарха василевсът изпрати Църхо заедно с брат му Страхота (с монашеско име Методий). Страхота беше 15 години по-възрастен от Философа и преди да стане монах, беше служил 10 години като архонт на Стримон, та беше опитен в организирането и управлението на хора. Тъй като често ме канеха в двора, аз срещах там Църхо и се запознах с брат му. Но не можехме да разговаряме насаме. И докато се чудех как да направя това незабелязано, Църхо си уреди “случайна” среща с мен у моя изповедник. Срещата беше кратка и той успя само да ми предаде неголям свитък.

- Това е преводът на Евангелието на славянски език. Написах го с нова азбука, която сам съставих, та да подхожда на звуковете в славянската реч. И тя е тук. Ако бог даде да се върна жив и здрав от хазарите, ще преведа цялата Библия, а и богослужебните книги. Прати сега това на кан Борис за всеки случай и му кажи да го пази в тайна, защото времето не е дошло – нито българите са още покръстени, нито славянското Евангелие е канонично. И понеже го гледах слисана както от постъпката му, така и от развълнуваното му и смутено лице, бързо добави: - Какво да правя, дядо ми така ме научи – да милея за рода си. Той най скърбеше, че като дошъл при ромеите, загубил българската си чест. Иска ми се да успея да възвърна малко от нея на семейството си. Нали знаеш, че тук казват: “Горд като българин”. Гордостта е грях, но се утешавам, че не го правя само за себе си, а за спасението на българския народ. А това е добро и по българския, и по християнския обичай. Църхо и Страхота се върнаха от хазарите чак след една година. Мисията бе обявена за успешна и много ги хвалиха. Наистина по-късно хазарите се отказаха от Христа и приеха юдаизма, но братята се върнаха с откупени ромеи-пленници и с мощите на светия папа Климент Римски, които бяха извадили от морето при Херсонес. После двамата отново се оттеглиха в своя манастир за книжовни занимания. Но в края на лето 862 от Христа дойде официално пратеничество от Моравия и василевсът отново ги повика в Константинопол. Патриархът благослови славянското евангелие, написано с новите букви, василевсът отпусна пари, Страхота подбра монаси, нае прислуга и охрана и рано през следващата пролет мисията замина. За трети път се сбогувах с Църхо само с поглед, без да знам ще го видя ли пак. Когато след четири години се прибрах в България, научих, че като минавали през Долната земя Охридска към тях (по тайна заръка на кана) се присъединили Наум, Климент и Ангеларий, млади български монаси от благородни християнски родове. В лето 865 кан Борис се покръсти заедно с благородниците и народа. После имаше неуспешен опит за бунт срещу него, а когато нещата утихнаха, той ме прибра от Константинопол. Малко преди моето заминаване мисията на братята се върна от Моравия след като успешно бе създала там православен диоцез и обучила на славянско писмо и богослужение много моравянски младежи. Църхо и Страхота се озоваха в Константинопол малко след поредния дворцов преврат. Василевсът Михаил беше убит, а на трона се настани началникът на неговите конюшни Василий, наречен Македонец. По същото време дойдоха и пратеници на папа Адриан да водят преговори за църковно помирение и обединение (и да поискат кораби и войска, за да отблъснат арабите, които опустошаваха южна Италия). Василий, който не беше много сигурен за трона и главата си, реши да се съюзи с папата, свали патриарх Фотий и сложи на негово място послушния старец Игнатий. А за преговори изпрати пак Философа заедно с брат му Методий в Рим. Преди да тръгнат, видях Църхо за кратко на служба в патриаршеската катедрала. Беше отслабнал и блед, а кестенявата му коса силно прошарена.

- Не знам дали пак ще се видим, Ано. Не съм добре, а ме чака дълъг път, но такъв е дългът ми. Кажи на брат си, че ще направя всичко възможно папата също да канонизира славянското писмо и книги. Кажи му, че тогава славянското острие на кинжала ще бъде добре наточено. Нека го използва не само за своя народ, а и за други народи, които говорят славянски, та да бъдат спасени повече езически души. Ти скоро ще се върнеш в България, помогни му, доколкото можеш, за това. Бог да те пази.

Повече не видях Църхо. По-късно в България научих, че той, Страхота и няколко техни ученици отишли с кораб първо във Венеция, където имало църковен събор и там той произнесъл реч срещу триезичната догма. Славата му на оратор се разнесла надалеч и като пристигнали в Рим, папата, клирът и много народ отишли да ги посрещнат още на градските порти. Мисията подарила на папата благодатните мощи на свети Климент. След това папата осветил славянските книги и разпоредил да се извърши богослужение на латински, гръцки и славянски език. Методий бил ръкоположен лично от Адриан за епископ на Панония, а Климент, Наум и Ангеларий – за свещеници. Но скоро след това Философът се разболял сериозно. Пожелал да приеме велика монашеска схима и под името Кирил починал на 14 февруари 869 година. Методий искал да го отнесе и погребе в родния им град, но папа Адриан решил да го положат в римската църква “Свети Климент”, та да прибави още благодат на Вечния град. Ако съм плакала при вестта за смъртта му, никой не видя и не разбра. Той остана далечен сън в един непознат за мен далечен град, но аз бях жива и реших да помагам на брат си, както Църхо ми беше заръчал. Още същата година се замонаших, Борис ми отпусна средства и аз наех майстори и построих в Плиска малък женски манастир. В него устроих школа, в която обучавах на гръцки език и християнско вероучение дъщерите на благородните родове. Страната започна да се умиротворява, навсякъде никнеха църкви и манастири, народът живееше добре. Така изтекоха 16 години. Единственото по-особено събитие през това време беше, че Методий ходи в Константинопол и на минаване през България се срещна тайно с Борис. Какво са си говорили, никой не знаеше, но след това канът взе всяка година да купува за държавни нужди безброй агнета и ярета и нае многобройни майстори да обработват кожите им на пергаментови листа. През лето 886 боритарканът на Белград извести Борис, че епископ Методий починал във Велеград, а учениците му били хвърлени в тъмница от швабските свещеници, които отдавна ги тормозели, задето служат на славянски език. Канът веднага прати искане до Лудвик Немски да освободи и му предаде Климент, Наум и Ангеларий, които бяха български поданици. След два месеца, уморени и измъчени, те пристигнаха в Плиска. В главите и в дисагите си носеха цялото си богатство – славянската писменост и книгите, преведени от двамата им учители. Ангеларий почина скоро след това, Наум остана в Плиска, а Климент канът изпрати в Кутмичевица с комит Домета, на когото заръча изцяло да се подчинява на отеца. Борис му отпусна големи суми за строеж и издръжка на църкви, манастири, скриптории и училища. През лето 889 Борис свали от раменете си бремето на държавното управление, като го предаде на сина си Хръсате и се оттегли в манастир да се грижи заедно с Наум за книжовната дейност и да се моли за спасението на грешната си душа. Но само 4 години по-късно му се наложи да хвърли расото, да запаше бойния колан и да свали Хръсате, който се опита да върне старите богове. След това той постави на трона третия си син Симеон, когото дотогава беше готвил за глава на българската църква. При възшествието си Симеон беше на двадесет и седем години и с проницателните си тъмни очи, острия ум, образоваността и непрестанната си любознателност ми напомняше за един друг скъп за мен човек, отдавна преселил се в небесата. Скоро след като Симеон пое скиптъра, разбрахме защо Борис беше трупал запаси от пергамент и защо Климент и Наум бяха организирали такива огромни скриптории. За няколко години стотици млади монаси в тях бяха преписали богослужебните книги, нужни за хилядите църкви в голямата българска земя. И един хубав ден, преди ромейските попове да се усетят, по заповед на Симеон всички те бяха изловени и изгонени от страната, а в България започна да се служи само на славянски. Той не беше роден език на по-голямата част от народа, но беше за предпочитане пред гръцкия. Така кинжалът на Философа се обърна срещу Ромейската империя. Василевсът Лъв Философ, разярен, че България му се изплъзва, предизвика война, като премести нашата митница от Константинопол в Солун. Но Симеон разби армията на Лъв, а пленените му гвардейци върна позорно в Константинопол с отрязани носове. Тогава Лъв прибягна до изпитаното средство на империята: престори се, че започва мирни преговори, а плати прескъпо на угрите, изпрати им кораби, с които ги прехвърли през Истъра в тила на българската армия и те оплячкосаха каквото можаха от селата в Карвуна. На следващата година Симеон заповяда да преградят голямата река с железни вериги, но угрите ги разкъсаха и нахлуха отново. Симеон се затвори в Дръстър, а населението – в най-близките крепости, докато те се награбят и оттеглят. Тогава младият български владетел доказа, че в Магнаура е изучил внимателно не само елинската литература и науки, но и ромейската дипломация и военно изкуство. Той също се престори, че иска мир и проточи преговорите, докато успя да се съюзи с печенегите и да бие угрите на тяхна територия и то така, че те вече не посмяха да припарят до България. След това вече можеше да се обърне срещу ромеите. При Булгарофигон разби поголовно ромейската войска и сключи мир, който продължи десетина благословени години. През тези безценни години Симеон прибра сабята и отново хвана перото. В чертога си той събра богата библиотека с книги на разни езици, в която работеше заедно с неколцина млади образовани черноризци. Те бяха ученици на преподобния Наум и превеждаха на славянски, а и сами съчиняваха прекрасни похвални слова, жития и поеми. Сам Симеон написа няколко книги на славянски език прославяйки делото на блажените учители Кирил и Методий. (Мили мой Църхо, видя ли от небето как стократно си върна някогашната дядовска българска чест?) По негово нареждане всички държавни служители и синовете на всички благородници, а и на повечето обикновени българи посещаваха училища, за да усвоят писмеността и книжовния славянски език. Затова в България грамотните хора се намножиха толкова, колкото в никоя друга страна – не само духовниците и благородниците, но и доста от обикновените търговци, занаятчии и земеделци знаеха да четат и пишат. Друго голямо дело на Симеон по това време беше изграждането на нова столица, която той нарече с величественото име Преслав. Градът беше тъй голям, укрепен и великолепен, че съперничеше на Константинопол по красота. Белееха се мощните му крепостни стени, блестяха златокуполни църкви с многоцветна керамика по външните стени и прекрасни дърворезби и мозайки вътре. Улиците бяха павирани, по площадите имаше чешми, а дворецът беше подреден и украсен с невиждан дотогава в България разкош. Отначало доста от българите (аз също) не одобряваха този разкош, непривичен за старите езически времена. Но Симеон искаше новата столица да показва величието на новата християнска българска държава. Но не беше съдено на Симеон да управлява в мир. В лето 912 малолетният Константин Багренородни наследи баща си Лъв, а регентът му Александър не пожела да поднови договора с нас и за втори път от времето на Крум многобройна българска войска обсади Константинопол. Патриархът Николай излезе да моли Симеон за мир, увенча го със собствената си корона и го провъзгласи за цар на българите. След това цар Симеон подчини сърбите и направи част от печенегите български поданици. След поредния ромейски преврат регентка стана Зоя, майката на малкия Константин, която събра всички ромейски войски срещу нас. През лятото на 917 година от Христа двете армии се срещнаха при река Ахелой. Тази битка ромеите после нарекоха “втора Кана”, защото им напомнила за друго прочуто сражение, което някакъв африкански цар водил преди хиляда години в Италия. Българите бяха по-малко на брой, но погубиха цялата ромейска войска и вдъхнаха ужас на константинополските управници. Сега, когато пиша тези редове, в Преслав още се пеят победни песни. Но аз си мисля друго. Какво ли ни предстои още на нас, българите? През живота си видях как Борис смени вярата, а Симеон – езика на народа, за да запазят държавата ни. Дали това е за добро, или не? Вече съм на преклонна възраст и не ще доживея да разбера. Но мисля, че ще имаме завинаги едно непобедимо оръжие срещу враговете си – буквите на Философа. Защото, както сам той написа в прогласа към славянското евангелие: “Мъртви са безкнижните души, голи са без книги всички народи.”

Бележки за АНА

Авитохол – легендарен прародител на българите, според мита бил захвърлен в гората и откърмен от сърна Тесалоники = Солун

Уке Есу Кристе, мене ки дедзеш – преводът е на Петър Добрев

схима – монашески обет

боритаркан – началник на крепост

угри = маджари – унгарци

Карвуна – област около Варна и Балчик

Дръстър – Силистра

африкански цар – картагенският военачалник Ханибал

Кана – град в Италия, където Ханибал разбил римляните

Кутмичевица – област в днешна Македония

Стримон – Струмска област

архонт - управител