Глава 3
Вайс
Емили смени мястото си с човека на дървото и първоначалната им атаката беше успешна, но не и ефективна. Противникът му бързо се изправи и започна да напада. Вайс не беше като Емили. Той не обичаше да си говори с противниците си, затова точно в този момент беше доволен. Изглежда и противникът му не беше от разговорливите. Мечовете им започнаха да се удрят един в друг. Техният звук се разпростираше из отвореното поле пред моста. Никой от мъжете не отстъпваше и макар ударите да бяха силни, те все още само се тестваха един друг.
Вайс не беше маг, но беше тренирал с такива цял живот. Първо с по-големия си брат Тома и после с Емили. Знаеше как да разпознава човек, който не разчита само на своя меч и човека пред него беше точно такъв. В този момент, Вайс трябваше да намери начин да го повали. Стигнеше ли се до момента, в който опонента му разбере, че той не е маг, ситуацията ставаше опасна.
Ударите не спираха да валят към мъжът срещу него. Всеки по-силен от предходния. Краката им се движеха бързо, очите им бяха съсредоточени, бяха добре обучени войници. Но битката беше в застой. Никой от двамата мъже не отстъпваше, но и никой от тях не нападаше с пълна сила. Вайс прекрати атаките си и се отдалечи малко от противника си. Замисли се над стратегия, за да го победи, но не измисляше такава. Обикновено, когато се биеше срещу магове, първата му цел беше да запечата силите им чрез гривната на Мокой. Това е инструмент направен от специален камък, който не позволява на човек да използва магическите си сили. Но не можеше да го използва, защото знаеше че Емили трябва да се върне, а това щеше да и попречи. Единствения вариант беше да разбере какви сили има противника му и да контрира.
- Интересно е да се бия с човек като теб - за пръв път проговори опонента му - но колкото и да си интересен няма начин да ме победиш. Обикновен човек не може да победи маг. Обаче те признавам затова, преди да си умрял, ще ти кажа моето име. Все пак всеки има правото да знае името на човека, който го е победил.
- Не ми е нужно нещо подобно - Вайс стисна здраво меча си и принстъпи леко напред с единият си крак - не аз ще умра тук.
Вайс се затича към противника си и замахна с все сила, обаче атаката му беше контрирана. От силния сблъсък на мечовето им излязоха искри и тези искри бързо се възпламениха, образувайки голям пламък, който обгръщаше Вайс. Вече беше ясно. Противникът му е огнен маг.
Всички магове, които контролираха една от четирите природни сили, можеха да ползват магическите си сили само при наличието на този елемент при тях. За въздушните магове това не беше проблем, тъй като въздух имаше навсякъде. Природните магове бяха в подобна ситуация, но водните и огнените трябваше да намерят около тях самият елемент, за да могат да го използват. За огненият маг е достатъчно само да има една искра, за да може да създаде пламък, затова Вайс трябваше да елиминира източникът на искри.
Това не беше първият път, в който Вайс се биеше срещу огнен маг. Неговият по-голям брат, Тома, също беше огнен маг. От малки тренираха заедно и Вайс знаеше много добре какво е нужно да се направи, за да се справи с такъв противник. Като за начало, Вайс успя да избегне атаката му, след което смени оръжието си. За да оцелееш и да просперираш в свят управляван от магове, трябваше да си опитен и адаптивен. С това на ум, Вайс беше прекарал живота си в тренировки с различни инструменти за различни ситуации. Сега най-подходящо беше да използва своето ласо. Направено специално за него, то беше уникален инструмент, съставен от къси метални парчета със заострени ъгли и свързани с метални нишки, беше устойчиво на огън и причиняват сериозни разкъсвания по кожата. Той отпуснала ласото, навито в ръката му и бързо замахна към своя опонент. Сериозната част от битката тъкмо започваше.
Движенията на двамата мъже станаха по-бързи. Вайс замахваше със своето ласо, като се опитваше да избягва меча на своя опонент. Важното в момента беше да не причинява появата на повече искри. Опонентът му обаче не беше глупав, бързо разкри каква е неговата тактика и започна своята контраатака. Хвана меча си само с дясната си ръка, присви пръстите на лявата и щракна. Ръкавицата му беше направено от специална материя, в която бяха избродирани метални нишки в шевовете на самия плат. Когато той щракна с пръсти, се появиха искри, които после се превърнаха в огромен пламък насочил се към Вайс. Досега не беше виждал такъв начин за създаване на искри, но без да губи време избяга от пътя на огнената атака. Опонентът пред него беше наистина силен, но Вайс не отстъпваше на това. Щом опонентът му можеше да създава искри без да се нуждае от меча си това означаваше, че Вайс можеше да таргетира точно този меч. Щяха да се създадат искри, но рискът си заслужаваше. Без да мисли много замахна със своето ласо и го обгърна. Със сила го изтръгна от ръката на противника и го захвърли настрани.Сега неговият противник можеше да използва само своите магически сили.
Ако действаше бързо, можеше да нанесе много щети с няколко бързи атаки. Затова и не се поколеба. Замахна няколко пъти много бързо към опонента си, като таргетираше ръцете и краката му, но се опитваше да избегне металните части от неговата броня. Той имаше пълен контрол над своето ласо и таргетирането на точно определена част от крайник не беше нещо сложно. Поради тази причина, той допусна фатална грешка. Беше вглъбен да завърши комбинацията от атаки и не видя, че местата, които таргетираше също бяха покрити от тази странна материя. Самата материята не подпомагаше само магическите сили на опонента му, но и допринасяше за неговата защита. В нормални обстоятелсва, така извършената атака на Вайс, трябваше да разкъса плътта му и дори да засегне важни артерии, но щетите по войникът бяха минимални.
Без да се осъзнае, Вайс беше помогнал на противника му да създаде огромна огнена атака. Той не можеше да избяга от нея. Инстинктивно сложи лявата си ръка пред лицето си, но това не беше достатъчно да го защити. По цялото му тяло имаше изгаряния. Не беше фатално, но болката беше огромна. Вайс дори нямаше сили да се изправи. В този момент той усети силна болка в корема си, заради атаката беше изпуснал от очи опонента си и той беше успял да се добере до своят меч, с който след това го намушка. Раната беше сериозна и в комбинация с изгарянията, Вайс нямаше шанс за победа. Неговият противник заобиколи, така че да са лице в лице, сложи меча си на неговият врат и се усмихна.
- Моето име е Кенто, лейтенант на принц Азийл. Запомни го и го занеси със себе си в отвъдното.
Вайс усети как мечът се отдръпва от врата му. Знаеше къде е меча и каква беше неговата цел, нямаше какво да направи. Това беше края за него. В последните си мигове, мислеше само за Емили. Дали ѝ беше казал всичко, дали ѝ беше показал неговите чувства, дали я беше направил щастлива макар и само като приятел. Единственото нещо, за което съжаляваше, беше, че няма да я види повече. Затвори очи и зачака, но удара така и не дойде. Чу нежният глас на Емили да вика неговото име и отвори очите си, за да види любимата си пред него. Тя си беше сменила мястото с Кенто в последния момент.
Емили беше успяла да се намеси в най-критичният момент и да спаси живота на Вайс, но когато го погледна осъзна че раните му са много сериозни. Нямаше никакво време за губене. Бръкна в чантичката си, където държеше своите ками, и изкара една димка. Бързо я удари в земята и така димът се разпростря около тях, като по този начин ограничаваше видимостта на техните врагове. Имаше много кратък период от време, в който Емили трябваше да изпълни своята техника, но тя не беше обикновена техника. За постигането ѝ, Емили трябваше да изразходи огромно количество от силите си. Никога досега не беше опитвала да постигне тази техника на такова разстояние, но от момента, в който попаднаха в тази засада, нямаше друг начин. Сега само трябваше да се концентрира, да събере всичката си сила и да мисли за онова място.
Отмина около минута и принцът вече можеше да диша безпроблемно. Притича към своят бодигард и замахна с меча си, създавайки лека вихрушка, която отблъсна целият дим, но нямаше следа от двамата противници. Някак си те бяха успели да се измъкнат. Нямаше какво друго да се направи, нямаше следа от тях, но срещата не беше провал. Той успя да разберем много за тайнствената жена, успя да тества някои от теориите си за нейната сила, но най-важното, успя да разбере точно за кой работи тя.
***
В замъкът Чамбра имаше специална стая. В центърът и имаше един огромен камък. Този камък беше специален. На него беше гравиран гербът на Каталия и беше специално място за Емили. Пред вратата на стаята, от вътрешната ѝ страна, винаги имаше поне един войник, когато тя беше извън замъка. Пред неговите очи се появиха Емили и Вайс. От изтощение Емили беше припаднала, а Вайс кървеше обилно. Войникът не се забави и включи алармата. Тази аларма сигнализира на всички в замъка, че има спешна медицинска ситуация и медицинският екип знаеше да се запъти натам. Те не се забавиха, много бързо се притичаха на помощ на двамата ранени войници. Изнесоха ги на носилки и се запътиха към медицинския отдел в замъка. Вайс беше в критично състояние, докато Емили беше припаднала просто от умора, затова решиха да я оставят в стаята й да може да си почине.
Емили лежеше в леглото си. Все още спеше. Опитваше се да отвори очи, но умората беше огромна. Най-накрая след почти цяла нощ сън тя се събуди. Погледът ѝ беше премрежен. Беше много изтощена, но знаеше че Вайс е в беда. Искаше да стигне до него. С много сили, успя да се изправи и леко закуца към медицинското отделение. Надяваше се той да е добре. Беше видяла раните му и знаеше, че ще е много трудно да се върне от това, но не искаше да губи надежда. С мисълта за Вайс, докато се подпираше по стените на замъка, тя някак си успя да стигне до медицинското отделение. Човек от персонала и я видя. Знаеше точно защо тя е там и знаеше, че няма начин да я накара да се върне в леглото си. Показа ѝ къде е стаята, в която третират Вайс и я заведе до там. Тя седна срещу вратата и зачака.
Минаха часове, никой не излизаше от стаята. Операцията беше много тежка и отнемаше много време. Емили не успяваше да сдържи мрачните си мисли. Започваше да се обвинява и да се съмнява в своите действия. В този момент главният доктор излезе. Тя го погледна и бързо се изправи, но всичко се четеше по лицето му. Той не трябваше да обели нито дума. Беше ясно какво е станало. С колеблива крачка, тя влезе в стаята. Там, на леглото, покрит с бял чаршаф лежеше Вайс, безжизнен. Емили се доближи до леглото му, стисна в юмрук част от чаршафа и се опита с всички сили да сдържи сълзите в очите си. Вайс беше най-старият и приятел. Той беше човека, който и помагаше в трудни моменти. От години тя знаеше неговите чувства към нея, но знаеше, че и не може да му отвърне, макар да изпитваше същото. Цял живот бяха прекарали ръка за ръка, правиха почти всичко заедно. Бяха най-добри приятели. Имаха огромни чувства един към друг, но никога не можеха да бъдат заедно. Тя съжали за това, свали белият чаршаф от лицето му и го целуна по челото. Чуха се стъпки зад нея. Тома, братът на Вайс, беше влязъл в стаята. При вода на мъртвото тяло на брат си, той изстена. Очите му се напълниха със сълзи, но погледът му не беше тъжен, беше гневен. Започна веднага да задава въпроси на Емили, но тя не можеше да отговори на нито един от тях. В този момент тя не можеше да направи нищо, нямаше сили за нищо, но не трябваше да показва и слабост, затова сълзите, които така напираха в нейните очи, никога не трябваше да паднат. Тома не успяваше да се успокои. Крещеше, ругаеше, дори замахна с юмрук към стената. Това предизвика лека суматоха и няколко хора от медицинският екип влязоха в стаята.
- Кой го направи? Кой уби брат ми? Емили! - той се доближи до нея, хвана я за ръка и я обърна, за да я погледне в очите. Сълзите се стичаха по неговото лице, но това на Емили беше сухо. Той мразеше тази част от нейния характер. Искаше тя да покаже емоция. Разгневи се още повече. - Кажи кой го направи? Искам да знам кой трябва да убия за да отмъстя за малкия ти брат.
Тома ставаше все по-груб. Хората от медицинският екип видяха силата, с която стискаше ръката на Емили. Накараха го да я пусне и ги отдалечиха малко един от друг, но той продължаваше да вика. Беше обсебен от тъга и гняв. Искаше да си отмъсти. Той нямаше друго семейство. Само един брат, който вече не беше сред живите.
Емили не помръдваше, не поглеждаше към Тома. Не искаше да срещне неговия поглед. Беше сигурна, че няма да може да сдържи емоциите си ако го погледне. Беше навела глава и гледаше в пода. Тома не преставаше, искаше отговори, искаше отмъщение, искаше да убие убиецът. Неговите викове отекваха и стените на замъка. Емили не издържа.
- Престани вече! - изкрещя тя и го погледна в очите - Така ли искаш да уважиш брат ти? С убийство? С отмъщение? - очите ѝ бяха изпълнени с гняв. Тези очи, които до преди малко искаха само да оплачат скъпият за нея човек, сега бяха гневни. - Това е война. Войници умират, майки губят синовете си, дъщери губят бащите си, съпруги губят съпрузи. Загубата е неизбежна. Важното е да продължим напред, не обгърнати от гняв и омраза, а от достойнство и любов към нашата родина. Нека не забравяме, за какво се бием. Не сме голяма сила, не се бием за нови територии, не се бием за повече власт. Бием се за нашата родина, за нашите сънародници и за нашата свобода. Вайс живя и се би с това на ум. Не опорочавай неговият живот с елементарни мисли за отмъщение. Ако искаш справедливост продължи да се биеш. Това е единственият начин да уважиш паметта му и тази на всички паднали другари.
- Принцесата е права. - чу се дрезгав глас от входа на стаята. Това беше генерал Игор. - Починете си всички, кралят ще пристигне привечер. Изглежда има мисия за нас.
Генералът беше един от двамата генерали в цялата армия на Каталия. Той беше много силен маг и много уважаван от своите войници, но имаше нещо в погледа му. Нито Емили нито Тома, му имаха доверие и знаеха от опит, че неговата поява вещае нещо лошо. Но все пак, той беше генерал и заповедите си бяха заповеди. Всички се разпуснаха. Тома остана при брат си, а Емили с бавна крачка се запъти към своята стая. Не искаше да е около никого, искаше само да е сама.
Когато влезе в стаята си, тя можеше да изрази своите емоции. Там нямаше никой, който да я осъди. Сгромоляса се на пода. Сълзите започнаха неконтролируемо да текат по нейните бузи. Гледката на мъртвото тяло на Вайс беше пред очите ѝ. Остана така с часове, свита на кълбо на студения под.
© Мария Желязкова Всички права запазени