АНТО КООПЕРАНТО 2

                                                                 Първият ден.

Свежо северо-африканско утро. Небе синьо, безоблачно. Край пътя палми и боклуци. Автобусите се движат тържествено по тясно шосе без дупки. В автобусите са се настанили бъдещи учители на марокански гимназисти.  Всички недоспали, но  с ококорени очи съзерцават гледката през неособено чистите стъкла на автобуса. Е, все пак тука е Африка, малко встрани от европейската цивилизация, пък нямат и стимули като например “благородно социалистически съревнование”.  Малко ли съм се возил на автобус 306 до Младост 2, а прозорците мити от ланския дъжд на 24 Май. И не докоснати от човешка ръка до късна есен, когато розите вече са прецъфтели. Но това е друга тема. Да не си отвличаме вниманието.

Автобусите спират пред големи метални порти и ние, с ръчен багаж в ръце,  бавно се насочваме към широко отворените врати на Педагогическия институт в Рабат. Около мене ухае на джанковица, та малкото мароканци около нас ме поглеждат с интерес и подозрителност. Аджаба какъв е този парфюм, се питат те. Нещо ново на “Коко Шанел” или на “Ив сен Лоран”. Не познаха, ухая на джанковица, двойно препечена от Реброво. Ама те като не знаят къде е Искърското дефиле си мислят, че пристигам директно от Париж. 

Сградата на Педагогическия институт е разположена в голям парк с пейки за да седят студентите през почивките. Самата сграда е голяма и само на два етажа. Парка е с хубави, асфалтирани алеи и за най- голямо наше учудване никъде не виждаме, фасове, празни цигарени кутии, нито пък изпозвали трамвайни билети. По -късно разбрахме, че в Рабат няма трамваи, а и нямат навика да хвърлят фасовете на земята. Всеки с табиетите си!

Разполагаме се по пейките, който успя да се добере до свободни.  Другите седнаха направо на тревата. Изморени и възбудени от новата околна среда, не можехме да си представил какво ни очаква в този първи ден.

На софийското летище, жена ми ме запозна със своя пациентка, която също щеше да даскалува в Мароко, само че в Казабланка и щеше да предава физика и химия. В Мароко тези предмети се преподават от един и същи учител. Същото нещо е и с историята и географията. Нели беше завършила ХТИ в София, но беше варненка омъжена за софиянец. Давам малко подробности за нея, защото по-късно в Мароко и след това в България станахме много близки приятели. Но това в бъдеще. За сега сме почти непознати. Вярно, че в самолета седеше до мен, но аз спах през целия полет, и тя не могла да си поприказва с мене. И  дълги години след това се оплакваше, че не съм й обърнал никакво внимание.

По едно време започнаха да викат поименно за оформяне на документите. Това ставаше в едно огромна зала вътре. Докато чакаме да дойде нашият ред (тук нямаше списък за да го скрия в джоба), седнали на една пейка под палмите, извадих кекса, който мама беше изпекла за мен, за из път, и хапнахме добре. Нели, много пъти казваше, че не може да забрави вкуса на този кекс. Наистина беше много вкусен, пък и ние бяхме доста гладни, та ни се е сторил божествен.

Когато влязох в залата, ми се зави свят. Зад десетки маси седяха чиновници на мароканското Министерство на образованието и ние трябваше да минем при всеки един от тях, за да ни оформят документите, да подпишем договорите, да получим заповедите за назначение, както  пари за обзавеждане и първа заплата. 

В Мароко бюрокрацията е силно развита и много бавна. Поради климатичните условия, високи температури, хората не са свикнали да бързат. Както казват турците всичко става “агаля,  агаля, т.е много бавно. Слизането и качваното в автобуса също е много бавно. Не бързат хората, не са като нас припряни.

В 12 и 30, обявиха почивка за обяд. Поканиха ни в една обширна столова, супер чиста и подредена. Голяма кръгли маси за 6 до 8 човека, покрити с чисти, колосани бели покривки и салфетки асорти. Сякаш е първокласен ресторант, а не студентски стол. Влязохме седнахме леко смутени, помнейки заръките на доктора да не ядем салата, която не е кисната в калиев перманганат, да ядем сладолед само ако познаваме кравата. Иначе ни чакат амеби, разни паразити, тропически болести и бавна смърт.  Ами сега! Гладни, а ни е страх. На всяка маса огромна купа салата с домати, краставици, авокадо и други познати и непознати зеленчуци, и никъде няма записано дали са киснати в калиев перманганат. А и кравата не познаваме, ако случайно за десерт поднесат сладолед. Сервитьорите, доколкото си спомням само мъже, започнаха да носят огромни плата с печено агнешко (мишуи) и купи със златисти пържени картофи (фрит) ухаещи вкусно от 2 километра.  Всичко е сервирано на масата, всичко е само “на една ръка” разстояние. Взимаш и хапваш супер вкусно. Но “шубето е голям страх”, казва се на софийски жаргон.

Не искам да се пиша герой, но първи посегнах да си сервирам аз. Просто всичко беше чисто, подредено и сервирано прекрасно и заслужаваше моето доверие. А бях и гладен, та смело започнах да ям. Всички около мен ме наблюдаваха, навярно очаквайки всеки момент да падна мъртва с пяна на устата от отравяне. Да ама не!

Вместо отровна пяна на лицето ми цъфна доволна усмивка и апетит. Брат ми казва, че се храня  така, че даже да е преял, пак му се иска да яде с мене. Хранел съм се много апетитно. Не знам, така са ми казвали и други. В резултат,  на нашата маса всички започнаха да се хранят и много скоро всичко беше ометено. За пиене имаше кани с домашна лимонада(превъзходна) и вода с лед( не осебено приятна за пиене). Ние софиянци сме свикнали да пием вода от Витоша, каквато няма никъде по света.

Отдъхнахме си, когато поднесоха десерта. Не беше сладолед. Иначе, както не познавахме нито една мароканска крава, щяхме да се лишим от десерт. За плодове нищо не беше казано в лекцията на доктора и хапнахме с удоволствие грозде, мандарини и портокали. Силно впечатление ни направиха мандарините без семки, които носят името клемантини. Сега и България ги има, ама през онази далечна 1976 год. ги нямаше ни в “показните” магазини, нито пък  ги “пускаха” за Нова година.  Тук ще направя едно малко лексикологическо отклонение от темата. Интересно как в тълковните речници се обясняват словосъчетания от типа “показен магазин”? Изложба ли е или търговски обект?  А изразите “пуснаха” банани или “дават” олио, дали бяха разбираеми за хора извън страните от соцлагер?

      Един куриозен случай в семейството на мой близък приятел. Имат гостенка от Англия, съпругата на Емил се прибира с пакет ориз и казва на гостенката: “Днес дават ориз по един килограм, когато Емил се прибере ще го изпратя и той да вземе”.

Гостенката не запозната със социалистическата терминология в търговията, мислейки, че “дават” значи раздават безплатно, предлага и тя да отиде да вземе един пакет ориз. В нормалните страни оризът, захарта, брашното и въобще всичко се продаваше. Само в нашите соц. страни всичко се “даваше”, “пускаше”. Колко се радвахме когато в ЦУМ пускаха   дамски найлонови гащи   или цветни телевизори “Рубин”. Даже някой беше измислил виц. В тезисите на 7-ия конгрес на БКП, се казвало, че през следващата петилетка всяко семейство ще има хеликоптер, та като “пуснат” макарони в Нова Загора, софиянци бързо да се придвижат до този град и да успеят да се снабдят с мечтаните тестени изделия.

Не ми се сърдете за това малко отклонение, но аз съм възрастен човек и ме гони носталгията по социалистическата търговия,  при която всичко се “даваше”, “пускаше” и подобни.

Но да се върнем в Педагогическия център в Рабат.  Както вече споменах по-горе, в залата имаше десетина-дванадесет маси, а може и повече да са били, не помня. И всеки трябваше да мине по веригата. Зад масите седяха по един или по двама. Болшинството бяха млади мъже. Мисля, че имаше и жени, но бяха много малко, та не съм ги запомни.

На първата маса ти намираха името в списъка и ти даваха листче с “инвентарния” ти номер, та на следващите маси лесно да те намерят в техните списъци.

Последователно се подписваше двугодишен договор за работа с всички условия. Град, училище, предмет на преподаване, заплата, срок за получаването й, ваканции, права и задължение и т.н и т.н. Естествено в договора имаше “права и задължения” на страните по договора. Заплатите бяха значителни, но ние знаехме предварително, че ние няма да получаваме тези суми, а много по-малки. Останалото прибираше “Техноимпекс”-държавния “робовладелец”. Може би тук е най-подходящият момент да разкажа за нещо което беше оскърбило един известен наш учен. 

П.Е. беше от нашата група пристигнала на 14 Ноември 1976г. Преподаваше химия в известен девически лицей в столицата. Бяхме близки приятели. Близо година след пристигането ни, тя дойде  у нас с едно писмо от Бюрото на Техноимпекс в Рабат, и със сълзи в очите. Изглеждаше крайно разстроена. Показа ми писмото. Другаря “Х”, който отговаряше  за учителите в Бюрото, й съобщаваше нещо съвсем тривиално. Прочетох писмото и я погледнах учудено. Попитах защо е толкова силно разстроена. Нищо лошо не пишеше там.

- Кики, кажи ми аз стока ли съм?

Погледнах я недоумяващ.  Тя пак повтори.

-Кики, кажи ми честно аз стока ли съм?-  разтърсвана от ридания каза П. И ми показа подписа на другарят И.Б. Под  името и подписа му в скоби пишеше “стоковед”.

Засмях се съчувствено, прегърнах я през рамо и казах да се успокои. Седнахме на двора, пихме кафе и й обясних, че това е терминологията във “външна търговските дружества” според йерархията отдолу нагоре- стоковед, завеждащ сектор, директор кантора, търговски директор, заместник генерален директор и генерален директор. 

В действителност, ние наистина бяхме стока, жива стока, която Техоимпекс и други подобни държавни организации, продаваха в чужбина. Да, ние бяхме стока. За една потомка на сътрудник на великата Мария Кюри, това беше жесток удар. Но ние доброволно бяхме се съгласили да бъдем такива, мнозина от нас бяха търсили връзки, давали рушвети за да станат “стока”, която ще им носи валута, та да могат да купуват от Кореком банани за децата си.

След този кратък епизод, нека се върнем в Педагогическия институт в Рабат и продължим да ходим от маса на маса.

Подписали всички договори, заповеди за назначение и други хартийки, и сложили солидна сума в чантите си, изтощени и недоспали, си събрахме багажа, готови да тръгнем към центъра на града, където трябваше да си намерим хотел  за нощуване. 

Часът вече беше след 4 след обяд. Бяхме гроги. Около нас се въртяха няколко души българи, учители дошли година преди нас, агрономи и землемери на работа в Мароко, които щяха да ни помогнат да си намерим място за нощуване и да ни дадат практически съвети как да си организираме живота в Мароко. 

      Тези наши колеги”стара служба” заслужават да им благодарим  най-сърдечно, за безкористната помощ в този най- труден ден от живота ни в тази прекрасна страна. Още тогава те ни казаха, че в Мароко се плаче  “първият” и “последният” ден.