17.01.2023 г., 15:18 ч.  

 Анто кооперанто или българи на гурбет 1 

  Проза » Други
736 1 6
Произведение от няколко части
7 мин за четене

    АНТО КООПЕРАНТО

     или българи на гурбет.

 

    Изминали са почти 45 години от събитията за които най-после реших да пиша. 45 години са достатъчни за отлежаване на събитията, за да се превърнат в история. Положението в България показва, че характера на българина е много устойчив, много стабилен и за такъв кратък период от време, той не може да се промени. За хубаво или за лошо народо-психологията ни е много постоянна величина. Вероятно са необходими много векове и големи исторически и социални трусове, за да се промени нещо от ДНК-то на българина. Четейки тези редове, сигурен съм, че ще свържете написаното от мен с разказите на Алеко Константинов и неговият “вечен” Бай Ганьо. Не, не, не мислете, че аз искам да се сравнявам с този гениален Творец, далеч съм от такава мисъл, много далеч. Но в моето писание, често ще  виждате  “байганьовщината” гениално описана от Щастливеца. 

Но да преминем към същността на моите малки историйки.

  Годината е 1976-та. Целокупният български народ строи “развития комунизъм” под ръководството на славната БКП и нейния Генерален секретар др. Тодор Живков.

Моята скромна личност също се развива. От учител по трудово обучение, отскоро  съм станал външнотърговски деятел и внасям машини за трикотажната, шевната, кожарската и обувната промишленост на страната. Както и комунално битова техника.

Вървя си аз по Раковска и пред сградата на НТС (научно-технически съюз) или познато на “старите” софиянци като БИАД, срещам една моя бивша ученичка от 5-то СПУ “Иван Вазов”, квартал Павлово.

Емилия работи в НТС и се занимава с курсовете за “чужди езици”. Знаейки, че съм завършил френска филология ми предлага да водя курс по френски език в “Минпроект” след работно време. Защо да откажа, хем ще си подържам френския, хем някой и друг лев над заплатата са винаги добре дошли.

В групата, състояща се от около 15-20 човека, предимно минни инжинери, има една симпатична дама, която ми е почти съседка и след занятията се прибираме заедно. 

Един хубав, слънчев ден в началото на септември, Ани ми се обажда по телефона и казва, че заминава за Мароко, като преподавател по математика.

- Ани,  каква математика, нали си минен инжинер,- питам аз.

Мароканците взимали инжинери за учители по математика.

- Това добре, Ани, а на какъв език ще преподаваш тази математика се чудя аз, знаейки нивото на нейния френски.(нали аз съм й учителя).

- На френски,- смело заявява Ани и аз започвам да се смея.

- В училище за глухонеми ли?- питам, шегувайки се.

- В събота има интервю, дошла е мароканска делегация за подбор на учители. Ела там сутринта и ще видиш всичко.

Минават няколко дни и в събота сутринта се сещам за поканата на Ани. Любопитството надделява и отивам на ул. Граф Игнатиев 10, сградата на бившата  “Търговска банка” на Атанас Буров, където се помещава ДТП “Техноимпекс” износител на кадри. Оградата ми е добре позната, от 1966 до 1969 съм работил в нея. Тогава седалище на външнотърговската организация ДСП “Булет.”

       В “мраморното фоайе заварвам около 200 човека, които са дошли от цяла България за да се цанят даскали в Мароко. Освен Ани, там виждам и двама мои настоящи колеги, които ме питат дали и аз съм кандидат  за Мароко. Казвам им, че   съм дошъл на зейпайзар. Те ме  убеждават  да се явя на интервюто,  знаейки, че  владея много добре  френският език. Оказва се, че мароканците ще взимат учители не само по математика, но и за физика и химия, за естествени науки и за технически специалности-машинни и електро инжинери. Аз съм завършил механотехникум, бил съм учител по трудово обучение, по стругарство и шлосерство, но не съм инжинер. Все пак моите колеги ме убеждават да кандидатствам и решавам да опитам. Трябва да си напиша автобиография на френски език и кратки данни за семейно положение е отделна справка. Добре запознат с обстановката и сградата, отивам при кореспондентките , взимам една машина на латиница и написвам на френски кратка автобиография, както и справката за семейно положение. Връщам се при тълпата и ми казват да намеря списъка с кандидатите и за се запиша, за да знам реда на влизането. Намирам списъка, поглеждам и ме затриса сериозна треска. Има записани 184 или 187 души и аз ще бъда след тях. Абсурд, трябва да чакам до сред нощите. Не е за мен, си казвам и списъка потъва в джоба ми.(ще кажете, че не съм постъпил честно, знам но не мога да чакам 10 часа, най-мразя чакането). След 10-15 минути поканват да влязат първите трима. Търсят списъка, но него го няма! И се прави нов списък и вече съм 5-ти по ред. Абсолютен мошеник, но…!

В залата има две маси на които се провежда интервюто. На първата, на която ме поканват, седи красив, представителен мароканец, а от двете му страни представители на Техноимпекс.  Казвам “добър ден. Сядам след покана. Давам автобиографията на мароканеца. Той я чете. Усмихва се и пита къде е буквата “Р” след  “А”-то  на Асланян, би трябвало да е Арсланян, ми казва мароканецът и аз зяпват от учудване. “Откъде знаете, че трябва да има Р в името ми? Той се смее и казва своята фамилия Арсланян, т.е арабски вариант на същото фамилно име, и добавя “значи ние сме роднини, братовчеди.” “ Ами добре тогава, ще се видим в Рабат”. “Момент , момент,”-казвам аз.  Аз не съм инжинер, само среден техник, но съм преподавал стругарство, шлосерство, машинно чертане. Имам 8 години стаж като учител. Господин Мохамед Арслан, началник “Управление кадри” в Министерство на образованието на Кралство Мароко ми се усмихва дружелюбно и казва: “ Да. Видях, но за сметка на това знаете добре френски и ще предадете на учениците  всички  си знания.( много от българските учители в Мароко не знаеха френски добре).  След два дена обявиха списъците на одобрените учители, и аз бях разпределен в голямо училище в Рабат, столицата на Кралството.

Едва след това си подадох документите в “Техноимпекс”, за да ме съгласуват по реда практикуван от българските институции. Изкарахме  подготвителен курс - 3-4 дни. Лектори ни запознаха със страната, със болестите в Африка, наплашиха ни хубавичко с амеби, жълти и пембени трески, посъветваха ни да киснем салатите в калиев перманганат( мнозина от тези които спазваха тези инструкции, не хванаха амеби , но се разболяха от язва на стомаха или дванадесетопръстника”.

    • А може ли да ядем сладолед?- попитах доктора специалист по африкански болести. Отговорът беше: “Да, ако познавате добре кравата”. Оставям без коментар този научен отговор.

Нов шок получих при подписването на договора с ДСП “Техноимпекс”. Там имаше клауза, по силата на която, Техноимпекс имаше право да тегли средства от личните ни валутни и левови сметки без наше разрешение. “От 10-12 години работя в системата на “външна търговия”,- казах. С какво право ще теглите от нашите лични банкови сметки? - попитах аз. Съвсем спокойно ми поговориха, че не съм длъжен да подпиша договора и да  замина на работа в чужбина. Македонски ултиматум: “Или ке ми даеш, или ке те.  е….!

         Както и да е, нещата се уредиха и на 13 ноември, дойде самолета на  “Royal Air Maroc”,  чартиран специално за нас, 80 български учители, вечерта на същата дата в 12 часа през нощта ни извикаха на аерогарата.

Заминаващи 80 и още 800 изпращачи, роднини семейства, деца, съседи и комшийки, с букети и подаръци бяха задръстили аерогарата. Тогава още Терминал 2 не съществуваше. Чичо ми ми подари шише ракия, собствено производство, та там в далечна Африка да си пийвам и спомням за Родината и роднините. Но случи се беда, изпуснах бутилката и цялата аерогара замириса на домашна джанковица. Едва, някъде към 4 часа ни отведоха до самолета, настанихме се удобно, и аз веднага заспах уморен.

       Самолета придружаваше един от тези които проведоха интервюто през септември, пъргав, мургавичък чичко с плешива глава. Оказа се н-к транспорта на Министерство на образованието.  Рано сутринта, към 7 часа кацнахме на летището в Рабат. Натовариха ни на  два автобуса и тръгнахме към центъра на града. 

          Естествено първите ни впечатления от покрайнините на града бяха шокиращи за нас. Бидонвили от картон, употребяван талашит, шперплат от разковани сандъци  и ръждясала ламарина, нищета и мръсотия, дечица които играят в прахоляка и локвите. Направо ужас! Колегите започнаха да се питат “тези ли деца ще обучаваме”? Тези ами, беше отговорът. Не бяхме в Швеция или Норвегия, а в Мароко, в Африка където има много загорели от африканското слънце, даже и много черни, каквито ние българите рядко бяхме виждали в нашата татковина. 

     След не дълго пътуване пристигнахме в Педагогическия център на Мароко, където щяха да ни оформят като учители в средните училища на Кралството, чийто крал  тогава беше Хасан 2-ри.  Беше 14 ноември 1976 година. Слънчево време с разкъсана  купеста облачност. Температурата  на въздух беше 25-26 градуса по Целзий. Влажност над 90%. Вятър нямаше и водите на океана бяха спокойни като  тези на езерото “Ариана”. /следва/

» следваща част...

© Крикор Асланян Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??