Арабски дни и нощи ....( Хабиби а нур и ла ен ...)

Един мой приятел казва следното "Нямаш право да казваш "Обичам те" при положение, че си отиваш..."
Не знам какво ме подтикна точно днес ( петък, 13-ти) да пиша за двете най-щастливи и спокойни години от моя живот... и за моя Хабиби... моят арабски принц, който няма да забравя... Може би обществената ни нагласа е още твърде негативно настроена към тази връзка - християнка-мюсюлманин... но, както се убедих, всичко в този живот се свежда до едно - до самите хора и тяхната любов... Една от причините да се разделим, беше точно това - негативната обществена нагласа, въпросът "какво ще си кажат хората"... въпреки че хората не живеят моя живот и нямат отношение към моето щастие... Истината за мен тогава беше, че срещнах просто мъж, с мироглед и отношение към живота, каквито дотогава не познавах, с отношение към жените (в частност към мен), което ме караше да се чувствам принцесата, която винаги ми се е искало да бъда...
Попаднах в неговия дом случайно - може би като всички останали - вратите му бяха широко отворени за всички... всички бяха добре дошли - като драги и дългоочаквани гости, които очакваш с нетърпение да видиш... Още тогава се изненадах от топлината, която цареше там, всички се чувстваха у дома си (в буквалния смисъл), веселието беше съпътстваща част и никога не го напускаше... Внимание се оказваше на всички - без значение от пол, възраст или раса... наистина останах много и приятно изненадана... Домът на принца нямаше принцеса... Аз станах неговата принцеса... Не знам какво породи любовта му към мен, нито моята към него... сега осъзнавам само горчивия факт, че тази негова любов към мен го тласна в онази бездна на разочарованието, която го накара да напусне България завинаги... Знам, че никога няма да си спомни с лошо за мен... но...вината за разрушеното щастие е моя... А може би ако не бях толкова глупава тогава, сега щях да съм щастлива... кой знае... а може би беше за добро... кой знае...
Това, което знам и сега разказвам, са спомените за онези 2 години, когато бях най-красивата, най-желаната, най-обичаната, най-единствената принцеса (Хабиби а нур и ла ен - любов моя, светлина в очите ми). Това, което започна случайно, се превърна за мен в красива приказка, която си струва поне веднъж в живота да изживееш... Аз също го обичах... но... предразсъдъците ми пречеха на моменти да му дам всичко с онази сила и страст, с която той ми отдаваше всичко свое... Излишно е да разказвам как аз - неговата принцеса, бях глезена, галена с перце, всяко мое желание се осъществяваше още в момента на казването му... не ми прави чест да се сравнявам с момичета, на които това е основната цел в живота...  Естествено, виждах как за да ме направи щастлива, доволна и спокойна, той харчи немислими суми, които се чудех откъде и как набавя... докато не установих, че дори взема на заем... заради  мен... Реших, че това трябва да спре - и като всяка българка, се опитах  да го накарам да живеем по български - тоест строго икономично... оказа се, че съм нанесла удар  по самочувствието му на мъж... а един мъж е длъжен - на всяка цена и със всички възможни средства да осигури на любимата си приказен живот... Много неща ми допадаха - като отношението и начина на разсъждения... но и много отричах - все пак бях възпитана в свободолюбивия дух на еманципирана българска жена... (която, честно да си говорим, се чувства даже неудобно, ако любимия и се държи с нея като принцеса...) Харесах и обикнах арабската кухня, арабската музика... научих се на някои тънкости и ми правеше удоволствие да готвя и да посрещам купищата от приятели, познати... всичките желани гости в този дом... Харесваха ми манталитета, начина на мислене, самия им живот... На празниците празнувахме и Коледа, и Байрям, и Великден и... всички празници бяха общи... а всеки малък повод беше повод за празник... Много пъти той се замисляше дали ще мога да живея там с него... и да, и не...  Не харесваше това, че пуша... че съм нервна на моменти... че съм предизвикателна, независима  и критикувам открито, но въпреки това ме обичаше... Всички негови приятели ни възприемаха като едно цяло... едно цяло, което обаче си имаше и своите тъмни страни... притеснявах се да се отпусна, да не ни види някой, какво ще си каже - "тая е... ", притесняваше ме факта, че бях чела, че тук са едни, а там - съвсем други... (а между другото една позната се омъжи за своя приятел арабин, заминаха си да живеят там... сега имат три деца, не работи, задоволени са с всичко и ако не се поддържаше, както казва тя, щеше да е 100 кг. от спокойния живот, който води там... Идва всяко лято с трите си деца, понякога и мъжа и идва... И винаги носят новини от моя Хабиби...) Та аз, незнайно защо реших, че живота ни заедно е немислим, нямаме общо бъдеще и използвах повода, когато една приятелка ме запозна с друг, да престана да бъда принцесата за моя принц... Някак си сърце не ми даваше да го напусна изведнъж и продължавах да го посещавам... от време на време... Той знаеше, че го напускам... за кратко време отслабна драстично... нямаше вече приятели и веселби - всички знаеха какво му се случва... няколко пъти говорихме за нашия живот... и той плака... но нито веднъж не ме обвини, за нищо... разпродаде всичко... и замина... Обади ми се от аерогарата... за последно... каза ми, че ме обича и... сбогом... Може би тогава, за първи път осъзнах, че всичко е свършило... няма да съм повече ничия принцеса... и едва ли някой ще ме обича вече по този начин... че нещо много хубаво си е отишло безвъзвратно... и никога повече няма да се върне... осъзнах какво всъщност съм загубила... и за какво...? Разплаках се... и продължих напред...
Глупаво, нали?
Сега си давам сметка, че съм го наранила заради възпитанието, което насаждат в нас с годините - че да си християнин е добро, а мюсюлманин - лошо, заради установените традиции да не се смесват двете религии, въпреки че човекът си е човек... където и да е, какъвто и да е...и човешките му качества се определят от постъпките му... Накарала съм го да се чувства виновен заради това, какъв се е родил и да страда, че не го приемат за равнопоставен, а един вид като второ качество... арабин...
Много глупаво, нали???