Авторът винаги има право

              (6)

Неделното училище

 Искра изпи последната глътка от изстиналия вече чай и размърда схванатите си рамене. Искаше ѝ се да отиде в кухнята и да си приготви нов, но нямаше сила да се мръдне от леглото от умора. Три поредни дни трябваше не само да чисти и готви, но и да гледа болното внуче на шефката. „Дано не съм пипнала и аз вируса от малката, че  мен няма кой да ме гушка и да ми пее песнички на български! Ама и тя се кокорчи като ѝ пея, сякаш повече от мен разбира...“

 Взе лаптопа в ръце, отвори електронната поща и видя, че има мейл от редакторката в София. За миг се поколеба дали да го отвори. Главата ѝ бучеше, лошо ѝ беше, а знаеше, че като види поредния редактиран стих, ще се изкуши да отговори и отново ще си легне  късно, късно. Имаше нужда от почивка тази нощ...

 Кликна на „отвори“ и прочете бодрото:

 За какво неделно училище става въпрос, Искре?Аз не знаех, че си била учителка в Испания. Браво на теб!... А сивият пясък в градината опит за метафора ли е, мила?

  Искра въздъхна и наведе горещото си чело над клавишите:

 Мила Мария,

Остров Тенерифе, най-големият от Канарските острови, испанска територия в Атлантика,  намираща се на два часа път със самолет и един час разлика във времето от Мадрид (тук измерват разстоянието до там в часове), е един угаснал вулкан. Пясъкът и на плажовете, и в парковете там е сив като гълъбите, които се ровят в него и като престилките на децата, които играят сред гълъбите. Има и плажове със златен пясък, като на картичките, но той е докаран от Сахара.   

 Първата ми работа в Испания беше там, в екзотичното кътче от Рая, мила. Да ми завиди човек, нали? И да се чуди как е възможно на него, под листата на една красива палма, да прекарам едни от най-черните часове в живота си.

 А ученичка си имах, истинска, една четиридесет годишна жена от Мароко на име Айша. Ще ти разкажа за нея, мила, тя заслужава. Ще започна малко по-отдалеч, за да ме разбереш.

 Пристигнах в Мадрид през февруари 2000 година. Оставих България под лед и сняг, намерих тук пролет в буквалния и преносния смисъл на думата. Няма да измъчвам майчиното ти сърце, като ти обяснявам с подробности как ме посрещнаха чужди (до тогава!) хора и ме спасиха физически и психически. Как четиридесет дни обикалях и търсих работа. Как се качих на самолета с билет само за една посока, купен от една фирма за наемане на домашни помощнички, без разрешително, без да зная и десет думи на испански език, с две хиляди песети (12 евро) в джоба. Не знаех къде отивам, наеха ме „задочно“, само след един телефонен разговор на английски език с бъдещата моя сеньора, да гледам две деца и да чистя една къща.

  Много страшно ми беше, Мария, но не за това искам да ти пиша. Искам само да ти разкажа за Айша, мароканската жена, с която гледахме децата в парка всеки следобед, след като ги вземахме заедно от училище.

   Запознахме се  случайно.Аз първите дни си седях в едно ъгълче на парка, под една палма, гледах сивия като пепел пясък и сивите гълъби, които се ровеха в него заедно с децата  и не разменях думичка с  никого по простата причина, че не можех да кажа и едно правилно изречение на испански език. Изведнъж(о щастие!) чух до себе си френска реч и ушите ми сякаш се отпушиха. Обърнах зачервените си от плач очи/аз тогава плачех винаги, когато никой не можеше да ме види/ и срещнах погледа на две усмихнати черни очи под пъстра мароканска забрадка .

   -Здравей!-усмихнах се  в отговор, забравила навика си да не заговарям първа непознати.-Аз съм Искра от България.

   -Аллах чу молбите ми!-гласеше бързият, пламенен отговор.-Аз съм Айша от Мароко.

   Не се хвърлихме в прегръдките си, но си пролича, че и двете изпитахме почти непреодолимо желание да го направим.Бедната Айша говореше испански език по-зле и от мен и месеци наред бе молила нейният Бог да и изпрати поне една душица, с която да може да общува на френски език.

   Двата часа в парка минаха като две минути.Не помня какво си говорехме, но помня мекия говор и галещия поглед на черните очи под забрадката, които странно ми напомняха на тези на моята баба, която ме отгледа.

   На раздяла Айша протегна ръка и плъзна пръсти по клепачите ми.

   -Възпалиха ми се тук очите.-а ха-да заплача в ръцете и, размекната от „бабината „ милувка.-Виждам от няколко дни нещо бяло под клепачите , едва ги отварям сутрин.Ще трябва да отида на лекар.

   -Трябва да вярваш в Аллах, а не в лекарите.-поклати глава Айша.-Да спреш да плачеш и да започнеш да се молиш.

   Поклатих отрицателно глава, стиснала зъби, да не ревна с глас пред децата.

   -Не очите ти са болни, дъще.Болна е душата ти.За това ти казвам да се уповаваш на Бога...

   Мургавите „бабини“ пръсти на моята връстница, с изпъкнали по тях вени отново помилваха клепачите ми:

  - Това по очите ти е... сол, дъще! Кристалчета сол от сълзите, които си изплакала...

   Започнах да броя часовете на деня и да чакам срещите с милата си „баба”, с която бяхме връстници и с двете руси момченца, които бяха сврени все в ръцете и, като агънца.

   Един след обяд Айща ми подаде една бележка, написана с почерка на Госпожата  по френски език.

   -Прочети ми какво пише, моля те! Трябва да купим няколко неща за часа по изобразително изкуство и утре да ги занесем в училище..Госпожата учителка ми прочете бележката, но аз не можах да запомня всичко.

   -Искаш да ти я преведа на испански ли-хвърлих аз поглед към текста.-Не зная дали ще се справя без речник.

   -Не.-каза тихо Айша.-Просто ми я прочети .Аз не мога.

   -Не виждаш без очила ли?

   -Не познавам буквите.Никога не съм ходила на училище.

   Протегнах ръце, Мария, и тя се хвърли в прегръдките ми.Сега беше мой ред да бъда бабата и да милвам ожуленото колянце на малкото момиченце.Сълзите, които замъглиха погледа ми/за кой ли път през онези страшни дни/,този път бяха за нея.Аз нямах моралното  право да хленча! На шестнадесет годишна възраст  за мен беше без значение дали ще пиша литературна тема на български, на руски, на френски или ще правя тест по английски език.На същата тази възраст, на същата тази планета една сродна душа е нямала правото да може да  напише една буква!За сметка на това беше изучила до съвършенство езика на тялото и душата и знаеше за  моите сълзи повече, отколкото аз самата.

   -Ще те науча да пишеш, Айша!Шестнадесет години съм писала букви на черната дъска!Ще ги напишем и на сивия пясък!

  В двадесет и първи век „отворихме“ килийно училище насред океана. Пишех буквите от испанската азбука на пясъка, след това държах треперещата „бабина“ ръка и пишех с нея. Пишехме, подсмърчахме, бършехме очи(от океанския вятър сигурно). Десетки години преди това бях прекарала в класни стаи, мила, първо като ученик, след това-като учител, такъв ученик не бях виждала и знам, че няма да видя!

 След четири недели Айша знаеше всички букви „насън да я вдигнеш“. Милата, от срам не искаше да внася  тетрадки и учебници в къщата, където работеше. Желанието ѝ да продължи обаче надделя и една събота купихме букварче. Ферари да бяхме взели, едва ли щяха така да греят очите ѝ!

 –Знаеш ли как се чувствувам сега, дъще?-повтаряше тя, притиснала първата си книжка до гърдите До вчера бях изсъхнало дърво, сега...сега криле ми поникнаха и станах птица! Аллах да те благослови!

 Сигурно сме били доста живописна гледка дори за свикналия на всякакви „птици“ туристически град, защото двама младежи, с които се разминахме, се обърнаха и ни разгледаха с любопитство

 –Интересна метаморфоза-измърморих уж сърдито, да накарам новоизлюпената птица да „кацне“, за да не ставаме за смях -Аз пък от дърво в моята градина станах тук на ...добиче. Ръцете ми са заприличали на копита от работа...Срам ме беше от продавачката в книжарницата...

 Тогава Айша сграбчи ръката ми и... я целуна на тротоара, сред пъстрата тълпа туристи на екзотичния град Санта Крус де Тенерифе. Прегърнах я  както само децата си съм прегръщала! Поседяхме така, свити една в друга, същински животинчета (или същински човеци, кой знае?), след това си намерих благовиден повод и избягах, за да се наплача спокойно в моята стаичка...

 Месец по късно се измъкнах като крадец от острова и се върнах в Мадрид, мила Мария. Не можах да издържа изолацията в този земен Рай. Тогава нямах дори мобилен телефон, за интернетна връзка не смеех и да мечтая. От моята мила пъстропера мароканска птица Айша ми остана само милият спомен и стихчето, които ти изпратих:

Неделно училище

                          На Айша от Мароко

Побеляло момиче,

днес на пясъка сив

ще те уча да пишеш.

Първокласничка си.

Не преглъщай на сухо

със пламтящо лице-

виж как немите букви

ще запеят за теб!

Но коя да е твойта

първа дума?..Не знам.

Мама? Тя е покойник.

От години е там,

дето дружно живеят

и Христос, и Аллах

и съвсем не виреят

женско робство и страх.

Дом? Семейство? Родина?

Все далеч- прах и дим.

В тази чужда градина

сам-сами днес седим.

Но Бог в всички езици

е любов (не затвор!)

С нея имаме всичко!

Дума първа: amor*

------------------------

Amor- любов (исп)

 Сега ще свърша мейла, мила. Няма да чакам отговора ти, извини ме, но вече е тъмна нощ а на мен нещо не ми е добре, ще си легна.

  Авторът винаги има право, нали? Ех, да можех поне веднъж да го видя на някой остров и да го попитам защо, защо, прави това с нас, учениците в Неговото Училище?...