Аз... не знам
Често пъти премисляме ситуации и стигаме до изводи, които ни карат да се замисляме: "Защо?". Често повтаряме грешки, не защото смятаме, че резултатът ще е различен, а защото свикваме с болката, която ни изпълва при поредния провал. И после плачем, страдаме, че отново ни се случва онова, което не веднъж ни е докарвало до тежка депресионализация или "лека психична криза". Често откриваме себе си в хора, които не познаваме. Хора, които правят това, което ние не можем. Но те да - хората на пътя, в супера, в автобуса... тези в парка или накратко хората, които уви... ние няма да бъдем. Запълваме си времето с разсейващи неща, които по принцип не правим, не четем, не гледаме телевизия и не се разхождаме.
Винаги сме унили, с празен поглед и меланхоличен вид. Ние сме хората, които носят черно и не се показват на светлина. Онези, които ту са живи, ту не. Затваряме се в бърлогата и кротко чакаме... какво – и ние не знаем. Крием се , защото ни е страх от близост, не говорим, защото ни е страх от контакти и не спим, защото не можем да преодолеем това, в което сме се превърнали.
Просто чакаме...
Често си задаваме въпроси, чиито отговори са ни пределно ясни, но ние обичаме да се самозалъгваме. Обичаме начина си на живот, но и го мразим. И мразим себе си, не защото по-малко обичаме другите, а защото не сме като тях... и най – вероятно никога няма да бъдем. Появява се и върховият момент на себеотрицанието – ние сме това, което ти никога няма да бъдеш, защото ние сме „черните овце”, онези различните...
5:45 сутринта... слънцето почти изгря! Май е време за лягане. Имам нужда от малко сън...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Опс Всички права запазени
