АЗ СЪМ НЕСКА!

Фиданите вече се оголиха от листата и тънките кло­ни свиркаха под острия пронизващ вятър. От време на време прехвръкваше "бабяно просо" и колкото и да си навле­чен в това студено време, все едно, побиват те студени тръпки. Но Симон Симонович не усети устрела, разпарян от топлината и веселата музика на брезентовия салон на "газика", той бързо прескочи през запустелия двор направо вкъщи. Скрито в колибата в това отвратително време, кучето даже не го угади.

- Въх, че ме стресна, Моньо-о - прекръсти се баба Илийца. Усмихнат, Симон Симонович оголи златните си зъби.

 - Дойдох, лельо, при вашия председател по едно важно дело, но щяло да бъде чак по пладне... Дай, викам, да видя как­во правят лелини.

 - Влизай, влизай! - Баба Илийца изтри ръце в престил­ката и покани Симон Симонович в голямата кумора: - Та- ман опалих собата и турих да опека кравайчета, че да раздам за калековата ти душа.

 - Ма какво, калеко умря ли? - попита Симон Симонович и кой знае защо пролузи няколко пъти горните зъби с езика под бърната.

- Ехе... е ... ей, две години скоро ще бъде, Бог да го прос­ти. - Баба Илийца се прекръсти. - И с него беше трудно, ама без него - още по-тежко.

 - Пеш години не съм бил 6 селото. - Симон Симонович седна на одъра. - Откакто умряха старите, няма какво да правя тука, в това село.

 - Я виж ти! Как няма какво да правиш? Нали имаш род­нини...

 - Роднини!!! - Симон Симонович многозначително изгле­да баба Илийца с бялото на очите. - Роднини!... Какво ми дадоха тези роднини, какво ми помогнаха?.. Аз сам станах човек! Чак в Измаил завърших институт и да не би наши­те да са ме учили?.. Сам be изучих! Сега, ето на, станах пр­едседател! Председател на селсъвета! Как мислиш, лесно ли е да бъдеш председател на такова голямо село?! Крадат! Крадат и все трябва да ги ловя; знайш колко грозде и паша се изкарва от къра? О..0..0, цяла нощ мотоциклети бръмчат, но откакто аз станах председател, ги конфискувах. Всички безделници ще махна от селото! Ще въведа порядък!

 - Ми що тъй бе, леляното? - замята глава баба Илийца. - Нали си завъждаш душмани, нали знайш, че като беше ощи в селото, сам ходеше в къра по нощите.

 - Тогава бях несъзнателен - втренчи се в прозореца Си­мон Симонович, - а сега съм депутат! Като трябва, ще ме докарат. Аз в района вратата я отварям с краката! От нашите партийци аз първи дигнах "жовто-блокитния" пря- порец като свалихме ГКЧПъту.

Баба Илийца подскочи: - Въх, Боже, чакай да не ми пре­горят милините - И се щурна към баджата...

Симон Симонович стана, изтегна се, взря се в огледа­лото, облиза се, поглади надутия си корем, с два пръста уда­ри под гушата и каза:

 Ас, ас съм неска!

Баба Илийца извади от собата и внесе обхваната с кър­па тава с милината и я подлюпи малко да се позадуши; на­точи едно гърне бяло вино, сипа манджа и покани гостенина да обядва. Гостенинът се намуси и пак си поглади корема:

 - Аз, лельо, понимайш, не съм научен на софра.   

- Ний пък по старешки си я караме - сконфузи се баба Илийца, прехвърли съдовете на масата и напомни на предсе- дателя да покани шофьора да си хапне малко. Симон Симоно­вич одобрително си клатна главата, като че ли се позапъти да вика шофьора, но тук точно се спря, като помисли, че леля му в присъствие на подчинения ще му казва Моньо и седна. - Ще почака!

- Ама срамота пред човека...

- Няма нищо, нека да барди машината, може да я откраднат.

И баба Илийца се смири. Сега, мислим, на всички стана ясно защо не смеем да наречем нашия герой не иначе, а са­мо Симон Симонович, защото по друг начин той може сил­но да се обиди. Към него даже жена му не се обръща само по име в присъствие на другите - още повече ние... Големи не­приятности можем да имаме иначе! И тъй!.. Симон Симо­нович "обърна" две гърненца бяло вино и си отчупи само ед­но парченце хляб...

- Заповядай бе, Симоне, хапни! - Баба Илийца подбут- на паницата с яхнията. Гостенинът накриво изгледа гозба­та и се намръщи: - Аз, когато бяхме малки, дома у нас ня­маше краве м...м... маслу. Нашите, старите, нивга не купу­ваха нито колбаси, нито масло, все парите им се свидеха!

  - Е, то парите са си пари - пробърбори баба Илийца, - а отде да ги земиш: онзи ден чух, че продават каймак, дор- де ида, вече го раззели. И кога им беше това продаване? За каквото питаш - все няма!

Симон Симонович вдигна чашата и самодоволно се из­тегна, като се облегна на стола.

 - Аз сега, в нашето село всички товари сам ги разпре­делям; на когото искам - на него отпускам...

Баба Илийца предпазливо попита:

- Ми няма ли да можеш да купиш чинии за помен на ка- леко ти? 

- Ще купя. Колкото трябва, толкова ще ти купя, ако щеш триста парчета! И масло ще докарам, аз сега у дома не съм останал без масло; щото съпругата знай: като слага, непременно трябва да има масло на масата. Аз, ле­льо, ето на, имам две дочки, като се върна, те веднага:

"Папа, та принес сгущенку?" Аз... Децата не са останали без сгушченка, конфети или ма-а-слу.

През всичкото това време Симон Симонович си сръб- ваше и като изпи още две гърнета бяло вино, отопи пани­цата с яхнията, преполови тавата с милината, взе си от пачата... от това малко, от онова - с една дума, както се говори в такъв случай, кучешка уста се разяжда. И все не забравяше да повтаря:

- Аз, лельо, - масло, масло, бяло вино, бахур, топла ка- варма и купена ракия.

-Е...е - осмели се сърдито баба Илийца. - И аз разбирам от купената ракия, ама няма. Трябва да идеш в селсъвета и ако ти даде бележка председателят, можеш да купиш една половиница за половин година.

Симон Симонович застина в многозначителна пиян­ска усмивка:

- Там е работата, лельо, че аз без купена ракия не съм останал. Ето на, сега, ако искаш, можем да идем у нас, имам два кашона "Екстра".

- Ще отида на майната ти... - избърбори баба Илийца. - Като знаеше, че ще ми дойдеш, не можеше ли да вземеш макар едно шише, щях да ти го платя. Няма да я бъди тъй!

- Цял ящик ще докарам - Симон Симонович доизцеди пе­тото гърне и продължи да петлае език.

- Всичките ме знаят. Аз в района вратите с крака от­варям, всички се страхуват от мен, аз...ми...аз... такова... аз... Квото ми трябва - ще ми докарат...

Симон Симонович си вдигна ръката, като че искаше още нещо да каже, понечи да стане, но се изхлузи от стол­чето право на одъра и захърка...

Баба Илийца му преметна краката и го зави с юргана, като мърмореше: "Монче, Монче, нали та знам, айол, какъв са- пуланко беше, а както си се захвалил, не мога да те търпя..."

И най-сетне тя взе кошничката, сложи в нея още топ­лите кравайчета, наточи една гарафа вино и се запъти към гробищата при дядо Илия - да раздаде за грешната му душа.