Когато обвиняваме някого в плагиатство, трябва първо да си изясним какво представлява то. Да го дефинираме и да си дадем сметка дали не попадаме в тая графа. Плагиатството е съзнателно (умишлено) присвояване на чужда интелектуална собственост. Иначе казано, кражба на авторска творба. Или съществени части от нея – стихове, строфи, пасажи. Тогава как да пишем, щом всички думи, идеи, теми са вече използвани преди нас в авторски творби? Отделните думи са всеобщи или ничии. Дори неологизмите. Не са обект на авторско право идеите, темите, факти, сведения новините и преводите им, народното творчество. Плагиатство е преработката, промяната на чужда творба с цел създаване на производна. Как става това? Взима се чужда творба и се правят инверсии, перифрази, заменят се думи със синоними, орязват се части от нея и се вмъкнат нови. Разместват се стихове, понякога се добавят цели строфи. Скелетът на първоизточника обаче пак прозира, въпреки тия манипулации. Личи упражнението по шев и кройка, тропосването с бели конци. Има различни случаи.  Виждал съм сглобка на творба тип Франкенщайн. Няколко стиха от Нина Чилянска, няколко от Румен Ченков, два-три мои имаше и на още няколко автори. На места се губеше логическата връзка. Личаха резките промени в метриката. Куца работа. Ненормална. Обаче сглбчикът се изтипосал като автор. Не само връзката между различните части в творбата беше нездрава. Имаше сякаш нещо нездраво и в главата на този последовател на Мери Шели. Дори цели книги тип Франкенщайн има. Присвояване на сборник се получава. Една "авторка" си беше направила книга от творби на Дамян Дамянов, Давид Овадия, Калин Донков, Георги Константинов и други наши известни автори. И беше отпечатана. Не знам дали понесе съдебна отговорност. Май не е заради психични отклонения. Нормален човек не би сторил такова нещо. Изглежда някои издатели си прибират парите и не ги интересува дали  печатат нещо стойностно, крадено или боза. Редакторката не била чела "Когато си на дъното на пъкъла..." на Д. Дамянов, "Аз вярвам в мълчаливата любов" на Д. Овадия и останалите. Странно, но сигурно не е, щом не е спряла книгата. В такива случаи отговорността не се споделя между редактор, рецензент, коректор, дизайнер, художник, издател. Тя тежи на автора.

      Научният труд на доц. Юлия Кръстева, който въвежда понятието интертекстуалност, не може да отменя закони. Може да формулира понятия. През 60-те не е имало Закон за авторското право и сродните му права (ЗАПСП). Нужен е нов прочит на старите понятия, които продължават да се развиват и надграждат, през призмата на сега действащите закони. Един от вариантите на транстекстуалността е интертекстуалност. Интертекстуалността е свързаността на текстовете, най-общо казано, съжителство на текст в текста или препратка към друг текст. Тя разглежда всички текстове като свързани. Срещнах някъде, че разглежда текстовете, като съвкупност от случайни цитати. Да, но е добре да се допълни, че понякога има и неслучайни. Интертекстуалността бива задължителна, незадължителна и случайна. В тия категории влизат каламбур, алюзия, пастиш, цитат, плагиатство, превод и пародия. Свързаността може да бъде пряка или чрез алюзия. Може да е съзнателна, умишлено създадена от автора, а може и да бъде направена от читателя без да е замисъл на автора. Задължителна е когато читателят трябва задължително да познава свързаната творба – сюжет, персонажи, описани събития, явления, факти... за да разбере настоящата. Например, пародиите обикновено се правят на популярни творби с цел да се представи иронизиран образ на герой, случка, тема, събитие, убеждение, като  се хиперборлизират или минимизират неговите характеристики. Създава се комичен образ като в криво огледало. При задължителната интертекстуалност читателите трябва да задължително да познават свързаната творба, за да разберат тази, която четат. Пример за задължителна интертекстуалност е: https://otkrovenia.com/bg/stihove/kate-mccannon
       Случайно може в творба на един автор да съвпадат думи от друга творба, която не е чел или с която не прави съзнателно връзка. Аналогия може да се направи и на база, сходни характеристики на герои, идеи, теми, сюжетна линия. Тук от значение е общата култура на читателя и до голяма степен от нея зависи способността му да прави такива връзки. Някои използват търсещи машини за откриване на буквални съвпадения. Ако пробваме със ,,златна коса", "черна съдба", "топла душа", "жива вода", "сладка песен", "златна есен"... вероятно ще намерим десетки или стотици съвпадения на тия словосъчетания, пък били те и метафори. Кой може да претендира, че са негови, че пръв ги е използвал? За да разберем трябва, да ровим из египетски папируси, надписи по плочи и колони, стени на гробници, китайски йероглифи от преди новата ера... Ама давността на авторското право е 70 г. Значи е мисия невъзможна и безпредметна. Няма да давам примери. Безброй са.  Все пак внимавайте. Ако някой пощипва оттук-оттам, за да сглобява франкенщайни, получават се едни количествени натрупвания, които изключват случайността. Също като кашлицата и любовта, клептоманията е болест, която човек не може дълго да крие. Глупостта може – с мълчание.
       Връзка между два текста може да се направи на базата на сходни характеристики и описания на герои, взаимоотношенията между тях, събития, явления, сюжетна линия... Ако разгледаме "Лорелай" на Хайне (http://www.bglibrary.net/stih-hhaine/de-bg-Lorelai.htm)

и "Тамара" на  Лермонтов (https://otkrovenia.com/bg/prevodi/tamara-mihail-yu-lermontov), ще видим общи неща. Красавица омайва с магичен глас преминаващи странници и ги погубва. Това се случва и в двете творби. Има река и в двете. Рейн – Терек. Едната творба може да бъде разбрана и без читателят да е чел другата. Не знаем дали Лермонтов е чел "Лорелай". Не е подсказал за свързаност с нея. Такава връзка може да направи читателят, но тя да не е замислена от автора. Могат да се дадат още много примери за незадължителна и случайна интертекстуалност.

      Вид интертекстуалност е и плагиатството. То е престъпление, съществуващо още преди да има закон, който го определя като такова. Плагиатство е да вземеш два стиха от някой класик (или четири строфи, като Р. Ралин) и да си ги вмъкнеш в твоя творба, ако забравиш да ги обозначиш с кавички или по някакъв графичен начин. Ако нищо не подсказва, че са чужди. Ама нали всеки знае на кого са, няма нужда от цитиране, ще каже някой. Подразбира се интертекстуалноста. Не, не така. Интертекстуалноста е пряка в тоя случай, и се обозначава, че има такава. Чл. 24 ал. 2 от ЗАПСП не прави разлика дали цитатът е от популярен автор, изучаван в училище или не. Утре, след 50 г. след век кои автори ще се учат?  Вапцаров, Георги Господинов или някой още нероден? Кой знае? В програмите по литература стават промени. (Справка в линк №8) Слагайки името си, авторът заявява, че всичко в творбата е негово, щом не е обозначил цитати в нея. В дипломната работа на дъщеря ми имаше 18 страници бележки, уточняващи всички цитати, от къде са, на кого са, преводите също (библиографско цитиране). Въпреки че някои от тях бяха нейни, пак се уточняваше. Когато се цитира чуждоезичен автор на български език, очевидно някой го е превел. Редно е да се спомене кой. Над литературните преводи има авторски права. На преводачите дължим удоволствието да се насладим на световната литература. Заслужават уважение, а често получават пренебрежение. Веднъж в статия за плагиатство попаднах на цитиран превод. Не пишеше името на преводача. Заклеймяваше се плагиатството и редом с това се погазваше авторско право.

      Да разгледаме някои примери.
 

Гъбарче
автор: Веса Паспалеева

Зайченцето бяло

гъбички набрало

в близката горица

за своите дечица.

Вече се стъмнило,

слънцето се скрило.

Зайчето разбрало,

че е закъсняло.

Седнало да плаче

горкото юначе.

Що на Бог не каже,

път да му покаже?

1934 г.

      Сигурно ви се струва познато. През 1940г. е публикувано с друго заглавие и друг автор. Редакцията на Леда Милева е добра. "Гъбарче" стои незавършено с тоя въпросителен накрая. Тя го дописва, изглажда аритмии, добавя нови персонажи и щастлив край. Но тя е създала производна творба от "Гъбарче".  "Гъбарче" с някои малки промени се съдържа изцяло в "Зайченцето бяло". Не го е преразказала. И нищо не подсказва, че има текст на друг автор в текста. Редакторът не бива да се превръща в съавтор. Нито в плагиат. С други думи, не бива да се гъбарка така с чужд текст.

      Радой Ралин взима "Безглаголно стихотворение" на Фома Фомич /Тома Измирлиев/, променя три думи и няколко препинателни знака, добавя му четири строфи и го публикува като "Обикновена история" от свое име. Не споменава и не обозначава заемката. Подробности тук:

https://krisstinaivanova.wixsite.com/sandoraphotography/single-post/2017/06/15/%D0%B1%D0%B5%D0%B7%D0%B3%D0%BB%D0%B0%D0%B3%D0%BE%D0%BB%D0%BD%D0%BE-%D1%81%D1%82%D0%B8%D1%85%D0%BE%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%80%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5-%D0%B8%D0%BB%D0%B8-%D0%BE%D0%B1%D0%B8%D0%BA%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%B0-%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F-%D1%80%D0%B0%D0%B4%D0%BE%D0%B9-%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%BD-%D0%B8%D0%BB%D0%B8-%D1%82%D0%BE%D0%BC%D0%B0-%D0%B8%D0%B7%D0%BC%D0%B8%D1%80%D0%BB%D0%B8%D0%B5%D0%B2
 

      Ивайло Балабанов завършва своето "Българско стихотворение" с: "Къде си, вярна ти, любов народна?". Има кавички, макар всички да знаем, на кого е този стих. И не са излишни. Ще каже някой: "То е обидно за читателите да се слагат кавички на такива стихове." Не е обидно. Даже е редно да се напише името на автора, ако е известно, както е в случая – Добри Чинтулов. Такива са изискванията. Между другото, това стихотворение на Чинтулов беше извадено от програмата по литература за VI клас. (Справка в линк №8)

       Според един автор тук, когато си копне нещо от класик е интртекстуалност (и то е пряка – цитат, един текст се съдържа в друг, но необозначен е плагиатство), а когато открие съвпадение на две-три думи от друга творба с негова е плагиатство. Когато пък от негова творба съвпаднат три думи в същия порядък с по-ранна творба на друг автор, тогава е нищо. Безмълвие. Най-честите причини за плагиатство са неосведоменост, пренебрежително отношение към изисквания, правила, норми, закони или психични разстройства /клептомания/.
      При претенции за съвпадение (стават и случайни) може да се направи редакция за разграничаване, позоваване чрез мото, обозначаване на заемката или да се оспори претенцията. Спорове за авторство се решават в съд. На база представени доказателства – публикации в печата, в електронен вид, писма, свидетелски показания. Преди да има ЗАПЗП наши изпълнители често взимаха песни на свои западни колеги и ги пееха на концерти. Сега може да имат проблем, ако получават хонорар или събират входна такса при изпълнението им или продават записи, щом не са уредили въпроса с авторското право. То се урежда с писмен договор.

      Скъпи творци, уважавайте своите братята и сестри по перо. Като кършите съчки за нечия клада, внимавайте, някоя тресчица може да ви влезе в окото.

Използвани източници:
1.Сайт "Откровения" https://otkrovenia.com/bg/,

2.Двуезична библиотека http://www.bglibrary.net/ ,

3. ЗАПСП https://lex.bg/laws/ldoc/2133094401 ,

4.https://filternews.bg/%D0%B2%D0%B5%D1%81%D0%B0-%D0%BF%D0%B0%D1%81%D0%BF%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D0%B5%D0%B2%D0%B0-%D0%B5-%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B0%D0%B2%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%BA%D0%B0/

5. https://educareforma.com.br/bg/intertekstualnost-opredelenie-znachenie-i-primeri?fbclid=IwZXh0bgNhZW0CMTEAAR3hT_S8qd1pt8M9pmEApO4Jx9yXoAz5JSv1T

6. http://pencho.my.contact.bg/start/iv_bal/index9f92.html

7. https://copyrights.bg/2013/05/%D1%86%D0%B8%D1%82%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D1%81%D1%8A%D1%89%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82-%D0%B8-%D0%BD%D0%B0%D1%87%D0%B8%D0%BD-%D0%BD%D0%B0-%D1%83%D0%BF%D0%BE%D1%82%D1%80%D0%B5%D0%B1/

8.https://old.bnews.bg/article/201787