Накъде да бяга една разнебитена душа, търсейки отговор само в спомени и пропуснати възможности?! Да, това е моята душа... загубила приятелството на може би единствения човек, който ме приемаше такава, каквато съм и без упреци винаги беше до мен! 2 години този човек ме обичаше, правеше всичко за мен и за това и аз да го обикна някой ден. Ала защо когато това се случи, той вече не бе същият? Аз ли го уморих, или той сам пожела така? На сбогуване си казахме думи, които не се казват, думи, които и двамата не мислехме... ала толкова сляпо водени от желанието да се нараним, изстреляхме като куршуми обидите и всеки пое по пътя си. Когато казах, че си едно НИЩО в моя живот, когато се отрекох от теб и излъгах, че съм те имала за подигравка... знаех, че ще съжалявам... но уви, не се спрях. А ти знаеше ли, че когато ми казваш как за теб съм никоя, че после ще боли? И сега боли ли те изобщо?
Колкото и да разкъсвам съзнанието си от мисли, никога не ще узная кой от нас е прав?! А може би в тази история няма виновен? И двамата се правехме на силни и горди до край, и двамата не си смекчихме характерите, скъсахме на парчета нашето приятелство!
Сега, разбира се, знаейки, че няма да се върнеш - се налага да продължа и без теб, колкото и да ми струва това. Животът е срещи и раздели, ще се срещна и разделя с още много хора в моя живот. Но една частица от мен винаги ще липсва... точно онази частица, която оставих в ръцете ти още в мига, в който ме погледна!