„Залез слънце. Градът се огрява в цвят синьо. Чашата със следи на алкохол и червило, полата на гърба на стола, светлината, шепотът на колите, съблазнителният поглед на голата жена, всичко това композира една балада за саксофон, бавна и топла”.

- Харесва ли ти?

- Да, много е красиво.

- И ти си много красива.

   Приближава се, сяда зад нея в леглото и почва да я целува по шията, раменете, ръцете. Гали гърдите ù. Дърпа я леко и тя ляга. Почва да я целува по тялото. После спира.

- Не участваш... Искаш ли да играем една игра?

- Каква игра?

- Можем да я наречем играта на истината.

- Детски глупости.

- Айде. Ти си първа.

- Ти си този, дето иска да играе. Ти си първи.

- Добре, но трябва да отговаряш само истината. Наистина ли ти харесват нещата, които пиша?

- Нали току-що ти го казах?

- Добре. Твой ред сега.

- Как върви работата ти?

- Няма да говорим за това. Разбрахме се, че няма да говорим за работата. Питай ме по-интересни неща.

- Ти си този, дето искаше да играем тази тъпа игра. Отговорих на въпроса ти, сега ти отговори на моя.

- Отвращава ме. Не мога да стоя цял ден затворен в едно малко магазинче. Ето, доволна ли си?

- Не мога повече с тебе. Не мога да го търпя. Не живееш в реалността.

- Коя реалност. Единствената реалност за мене е, че трябва да пиша. Не мога да си губя времето зад касата на някакъв квартален денонощен магазин. Как можеш да го разбираш това. Как можеш да не разбираш мене?

- Въпреки това, единствената реалност е, че никой не ти плаща за нещата, които пишеш.

   Става от леглото и отива до прозореца. Отказва се да го погледа в очите. Гледа града от прозореца.

- Реалността е, че съвсем ми писна вече от този нелеп театър: да се обличам като курва, когато съм тука, да си слагам червило, да стоя полугола в апартамента ти, за да се чувстваш ти героя на този роман, който няма край. Реалността е, че не живеем през 30-те, без значение колко използваш тази стара пишеща машина. Реалността е, че когато гледам от този прозорец, не виждам синия цвят на града, а мръсни улици и сиви блокове... и няма никакъв шепот от колите, само един силен ужасно проникващ шум... и това не е съблазнителен поглед, а скучен поглед. Нали искаше играта на истината? Няма алкохол, нито балада за саксофон, тука не е Ню Йорк... и ти не си велик писател... нито аз твоето вдъхновение.

   В леглото се очертава силуетът на едно тяло. До него празна опаковка успокоителни и празни бутилки от алкохол. Стаята е студена. Изгрев слънце.