16.03.2013 г., 10:23 ч.

Банкет 

  Проза » Разкази
1635 0 8
10 мин за четене

                                                           Банкет              
           

 

 

            - Хей, младеж. Може ли за минутка?
            В края на работния ден съм изморен. Прах и сажди са полепнали по дрехите. Очите са сърдити до червено и размиват гледката пред мен. Единствено мисълта за топлия душ още ме крепи.

             -  Новият колега... Антон, нали така?

             Искам да разкарам досадника, но замълчавам. Кимам на високия мъж с изпитото сухо лице, малките мустачки и зализаните прошарени коси. 
             - Здравейте, другарю... (сещам се) Стоев.

             Не се спирам. На няколко метра от мен е банята. Може би ще успея да стигна.
             Дружелюбно хващане за лакътя ме обръща обратно по коридора. Освобождава ме от захвата, едва когато сме в средата на една от стаите. Преди да влезем, успявам с крайчеца на окото си да прочета табелката на вратата. Партиен секретар.  

            В бригадата на заварчиците четирима са майсторите. Трима шлосери им помагат. Аз върша общата работа в цеха, но съм по-известен със задължението да купувам бира на колегите от кварталното магазинче. Последен в йерархичната редица на производствената ни група, наречена бригада, е бай Петко. По природа е потаен, но не само личният му живот е обгърнат в мъгла. Често гадая какво точно върши между 8 и 17 часа. Времето, през което останалите заработват дневната си надница. Отбива интереса ми с изтърканото: "Мен в тази бригада само за акъл ме държат".
           А този с поизвехтелия костюм и коцкарските мустачки, който продължава да ме гледа настойчиво и се опитва да завърже разговор с мен, е от друго тесто замесен. От началническо. Идва от време на време на работната площадка, но внимава да не изцапа лъснатите до блясък обувки. Чудя се защо се подписва на нашата работническа ведомост за заплата. Няма ли си началническа?
             - Анто, как е работата? Свикваш ли с колектива? - Бавно и отчетливо изговаря думите. Гласът му е мек, но убедителен. Аз мълча, защото притеснението е заседнало в гърлото ми. Той го приема като нежелание да общувам и променя тона.
            - Добре, ще я карам направо. Като те гледам, умно момче си, а я какви ги вършиш?
            Каквооо? Не, няма как да знае за снощи. А и беше обикновено сбиване.
            - Ха-ха! Виж се каква физиономия направи! За друго, моето момче, съм те извикал. Научих, че скоро в бригадата ще си имаме рожденик...
            - Да, така е... - Мърморя и едва скривам облекчението си - Ако говорим за  рождения ми ден, той е в петък! 
             - Петък?! Точно така! Хубав ден... Много хубав!
            Стоев мълчи няколко секунди и започва да ми обяснява за традициите в завода. Не пропуска и подробности за проведените бригадни тържества. Напомня ми, че „организационните мероприятия“ задължително са свързани с „пълна българска софра“.
            Слушам с отворена уста, но в една от паузите на дългото дърдорене успявам да хвана изплъзващото се от погледа му любопитство. След него тръгва и моето. Двете бързо се промъкват през отворения прозорец, падат на земята и скрити под сянката на високите тополи, започват да оглеждат двете дългокраки симпатяги от счетоводството. И си заслужава. Блондинките не забелязват нахалниците, заливат се в смях и несъзнателно подръпват краищата на оскъдните си поли.
        Стоев разбира, че не е бил сам при тополите и смутено бърза да ми тикне бележка в ръцете. Уговорката за рождения ден е: от мен - храната и пиенето, от бригадата - подаръка.
            Разглеждам измачкания списък. Ракия, бира, мезета,салати. Подредено до последна подробност, калкулирано. Литри, грамажи, бройки, вид. Точно и ясно.
             - Въпроси?
             - Не, нямам!
             Преди да хлопна  вратата  след себе си, чувам: "И друг път, когато се биеш, удряй по-здраво. Веднъж като удариш, че да не повториш."

          Оставям водата от душа дълго да пада отгоре ми. Тъжен съм, а трябва да е обратното. Това е денят, в който навършвам 18 години.
         Пак е бай Петко. Леко е сърдит. Ръкомаха пред една врата в коридора. Отвътре се чува човешка глъч.
          - Къде се губиш? Уж рожденик, пък последен. Само теб чакаме... Къде отиваш сега... Какво?  Забравил си якето в съблекалнята?! Не, не се връщай, не е на хубаво. После ще го вземеш. Хайде бързо, че напират бачкаторите! Гладни са.
          Прав е. Дълга маса се е проснала по средата на стаята за почивка. В центъра на разноцветната мушама има рози. Навярно са откъснати от алеята на завода. Напъхани са в празно бурканче от кисело мляко. Наоколо върху дървени столове седят здрави мъже с уморени и нетърпеливи  физиономии. Никой не посяга към пълните чашки с ракия. Салатките също са непобутнати.
             Начело на масата е партийният секретар. До него са заварчиците. Чувстват се по-важни от другите, обсъждат работния ден. Подмазват се на Стоев и постоянно клатят глави в знак на съгласие. 
            Мяркам и единствената ни колежка. Цецка. Тази, груба за своите 28 години, жена е чистачката на бригадата. Не че тук е много чисто.  Има странно държание. Оглежда се нервно и на мургавото ù лице радост и тъга често си сменят местата. Скоро се разведе. Неотдавна бай Петко ме предупреди: "Внимавай какво говориш пред нея, защото зад назначението ù стои партийният. А тия двамата са..." Последната дума беше толкова тиха, че не я чух. "Дръж си устата затворена, защото секретарят си има жена и дечица..."

           Влизам в стаята, а повечето от присъстващите започват да клатят самодоволно глава. Чува се и музика - от новичкия японски касетофон, поставен високо върху едно шкафче.
           - Моля! Другари!
            Почукването с вилица по чашата струпва смирени погледи в Стоев. Човекът с мустачките започва реч и размахва бял хартиен плик. Дирижира ритъма на говоренето и внимава да не разлее чашата в другата си ръка. 
            Все пак речта е кратка. Присъствието ми в нея е съкратено до няколко думи, останалото е за производствения план. Партийният има опит и знае, че на гладен стомах работниците запомнят повече миризмата на пàрата, носеща се от тавата с кюфтетата.
             Накрая белият плик попада в ръцете ми и след бурното "Наздраве за рожденика" всички жадно отпиват. Впечатлен съм от дружното изпълнение. Искам да добавя и аз няколко думи, но едва успявам да изтръгна от гърлото си едно "благодаря". Бай Петко ме дърпа на стола. Бута ми чаша с ракия в ръцете и докато аз тайно надничам в пликчето (100 лева?! Толкова много!) ме осведомява, че "подаръкът" е събран от всички по равно.

            Трябва да съм емоционално възвишен, но на мен ми е скучно. Дамата срещу мен често посяга към пакета с цигари и не отделя очи от старо петно на мушамата. Храната ù стои непокътната. Накрая не издържа и поглежда към Стоев. Не получава отговор. Огънче за нова цигара осветява ядосаното ù лице.
            Партийният и Дочко си говорят за производствения цикъл на ракията при домашни условия. Дочко е най-едрият от заварчиците. Няма начин, това е деликатна тема, пред която всички са равни и неизбежно настава спор. Бай Петко използва случая и се провиква: "Началство, я, като толкова хубава ракия майсториш, вземи донеси. И ние да я опитаме. Тогава ще видим коя е по-хубавата."  Стоев не приема предизвикателството и млъква. Това слага край на темата.
            Цецка не може да преглътне факта, че никой не ù обръща внимание. От касетофона се разнася популярна мелодия. Помня хита от баба си. Пееше Лили... Момент да се сетя. Да, точно така. Лили Иванова.
            С ужас виждам протегната към мен ръка.
            - Един танц с рожденика... може ли?
            Черните очи на жената ме изпиват с лека ирония. Червенината, която се разгаря по лицето ми, се увеличава, след като улавям с гърба си прекъсване в монотонния секретарски глас. Бай Петко ожесточено ме блъска в ребрата. Ставай, ставай, на дама не се отказва.

 

            Трудно ми е. Геройски следвам такта на музиката. Не съм от схванатите танцьори, но от време на време губя стъпките. Омаян съм от женската топлота и мирис. Спирам да дишам, когато напиращите от дълбокото деколте големи гърди забиват зърната си в мен. Горещи спазми заливат слабините ми. Цецка е усетила промяна в първоначално скования темерутин. Нарочно ме притиска още по-силно към себе си, но това не ù пречи да върти очи към отпуснатия на стола сконфузен секретар.

 

            Настроението ми удря горната граница на щастието. Държа жена от плът и кръв. Усещам привличането ù, пия от алкохола, който нежната ù ръка постоянно ми налива. Шепна в ухото ù. Настоявам да поиска нещо друго от мен. Тя не спира да се смее.  
             Във въздуха първоначалната приятна атмосфера се е смесила с алкохолни изпарения и тютюнев дим. Пияните гласове на колегите ми се преплитат. Идва ред  на гръмките надвиквания. Отдавна никой никого не слуша. Отдавна всички са забравили защо е цялата тази дандания.
             Самият аз съм облян от изгаряща топлина. Лошо ми е и не мога да изговарям правилно думите. Езикът ми е надут като ужилен. Бай Петко със сълзи на очи разказва историята на третия си брак. Толкова съм се увлякъл в хленченето, че когато отново се сещам за жената до мен, мястото е вече празно. И Стоев не се вижда в стаята. Вдигам рамене, а в този момент се чува глух удар от стената срещу мен. Всички стреснато спират разговорите и проследяват с поглед търкулналия се по пода часовник.
         — Какво ми се перчиш с това евтино часовниче! Моят не само е водоустойчив, но и противоударен.
              Предполагам, че ръчният часовник на Дочко е издържал теста с удара в стената. По бляскавия механизъм няма и драскотина. Поклащам глава. Скъп и хубав часовник. От „Кореком“.    
           — А ти какво?! Мислиш, че този тук е по-малко здрав от твоя?
             Метката е шлосер. Има голяма татуировка на ръката и къса щръкнала коса.  Говори се, че на млади години е бил в затвора. И двамата скоро се върнаха от  командировка в чужбина. Дочух, че от гурбета в Ирак Дочко е спестил повече долари. 
             — Само че... аз няма да го хвърля като баба ми. – Замахва.
            Познатият шум е по-силен и нещо издрънква. Стъклото се е пукнало и малката стрелка за секундите несигурно продължава да обикаля в кръг.
        — Ха-ха-ха! Какво е това менте?! Гледай сега и умирай от яд.
         Големият Дочко се засилва. Ръката му не знае мярка и след поредното хвърляне политат парчета стъкло и лъскава сплав. Часовникът е разбит до неузнаваемост. Сред пияните се възцарява тишина. Само от шкафчето с касетофона се лее дивна ръченица.
           

            Дочко продължава да стои прав. Огромното му тяло се олюлява . Пълният му с кръв поглед ококорено се мести от човек на човек. За момент среща лукавото изражение на Метката. Това го вбесява още повече и той взема празна бутилка. Касетофонът подскача от удара. Не пада. Има голяма пукнатина, но музиката продължава. Дочко хапе устни. Изведнъж проумява. Вдига ръка за извинение и се сгромолясва на стола.
           Късно е. Собственикът на касетофона, дребничък шлосер, сноб по душа и превзети маниери, е изпаднал в нервна криза. Започва да крещи:
        — Е сега какво...  Доволен ли си... 
         "Тря-с-с" Нещастникът млъква. Гледа зловещо. Втора бутилка, този път хвърлена от Метката, удря отново злополучния касетофон. Той отчасти придобива формата ù. Пада от шкафчето. Музиката секва. 
           Настава истинска врява. Пияни гласове започват да се надвикват. Закани за саморазправа хвърчат между двата лагера – заварчици и шлосери. Всички са прави в исканията и ръкомахат с ръце във въздуха. На мен ми се гади и се измъквам в суматохата.
           Виковете започват да отслабват зад гърба ми. Едва се сдържам да не повърна и единствената ми цел е по-скоро да се прибера вкъщи. Ускорявам ход.
            Нощният хлад леко ме успокоява. Изведнъж се заковавам на място. Сещам се, че в съблекалнята е подаръкът ми от тази сутрин. Черното кожено яке. И досега си нямам идея как майка ми, пенсионирана по болест жена, е купила този подарък. Не, връщам се за якето!
           Натискам дръжката на вратата. Не се отваря. Странно, тук никога не се е заключвало. Тръгвам обратно към изхода.  Отвън полуотвореният  прозорец на тоалетните е висок, но аз съм пъргав. Тупвам на пода в мрак.
            Якето си е там, където го оставих. На закачалката в съблекалнята. Грабвам го с облекчение и застивам на място. Чувам лек шум. Пак някой е забравил да спре водата в банята и да изгаси осветлението. Тънка светла ивица под вратата ме води. Нахълтвам и зениците на очите ми се разширяват.
            — Олеле, майчице! – викам и се дърпам уплашен назад.
            — Олеле, майчице! – викат и две голи тела, като се притискат още повече едно в друго.
            Когато сърцето ми заработи с нормалния си ритъм и мозъкът успя да обобщи случилото се, бях на три пресечки от завода. Смях се дълго, дори и след като малко се ядосах. Поне да бях зърнал някоя от прелестите на дамата, а аз в мустака на дългуча се бях вторачил.

            — Хей, младеж! Може ли за минутка?
         

            Към края на работния ден съм изморен... И отново имам рожден ден. За година време обаче много неща се промениха. Вече не съм общ работник. Даже и за бира не ходя. Имаме си ново момче... Събчо. Свестен е. Само от време на време пита какво работя между 8 и 17 часа. Тук, момче, само за акъл ме държат.  

 

© Валентин Митев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??