Басня за лошото чавдарче и новоизлюпеният американец

                                                                         1.

                                         Малко история като предистория*

 „Сандинистка революция (на испански Revolución Sandinista) е поредица от събития, завършили през 1979 със свалянето от власт на диктаторското управление на клана Сомоса в Никарагуа и идването на власт на ляво управление. Симпатизантите на революцията са наречени сандинисти в чест на известния революционер от 1930-те год. Аугусто Сандино. През 1936 г. след убийството на известния революционер Аугусто Сандино, в Никарагуа на власт за дълги години идва семейство Сомоса. Режимът е подкрепян финансово и военно от САЩ и е силно репресивен, което предизвиква недоволството на народа. На 23 юли 1961 г. в столицата на съседен Хондурас се основава Сандинистски фронт за национално освобождение от група недоволни студенти. По-късно същата година се създава и първият тренировъчен лагер за партизани-сандинисти. Първоначално той е оглавен от Томас Борхе, но след това начело застава Даниел Ортега, настоящият президент на Никарагуа. На 19 юли 1979 г. сандинистите завземат властта, а дикататорът Анастасио Сомоса бяга в Парагвай, където по-късно е убит от тях. Причина за избухналото в цялата страна въстание става убийството на главния редактор на опозиционен вестник Педро Хоакин Чаморо от гвардейците на Сомоса. След революцията сандинистите провеждат аграрна реформа, водят борба с неграмотността и осигуряват безплатна медицинска помощ. Скоро обаче се сблъскват с т.нар. "контри" - военни отряди, обучени и финансирани от ЦРУ и действащи от територията на съседните Хондурас и Коста Рика. Това, заедно с икономически неадекватното управление, както и с ембаргото, наложено от САЩ, довежда Никарагуа до тежко положение.“

*Текстът е копиран от Уикипедиа.

                                                                       2.

                                                          Лошото чавдарче

   Утрото беше настъпило, лампата беше светнала и ние с брат ми вече плетяхме голи крачета насам-натам по килима в детската стая. Двамата се стягахме рано сутринта за предстоящия празник „3-ти март“, така както се изискваше от двама ученика, на които им предстояха тържествa в училище. Откога чаках този ден! Да, беше „3-ти март“, но не какъв да е ,,3-ти март”. Бях се събудил много преди да звънне досадният будилник, бях си измил зъбите с по-голямо желание, бях наресал бретона с по-изтънчен финес, бях готов преди брат ми и нямах търпение да се видя със съучениците си.  Ето, виждаш ли? Детската ми душица тръпнеше в очакване и беше изпълнена с такава възбуда, каквато може да изпълни само едно седем годишно дете, което най-сетне на този ден, също ще стане чавдарче. Точно така, днес щяха да ни вържат сините връзки и да станем чавдарчета, целият клас и аз. По него време може би единствено да си купите видео и да поканиш съученици на гости, за да гледат филм с карате, би могло да бъде нещо по-вълнуващо от това да станеш чавдарче. Аз стоях и гледах прилежно изгладените от майка бяла риза и тъмно син панталон, преметнати на облегалката на стола и си представях вече грейналата синя връзка под бялата якичка. Брат ми вече имаше червена връзка, която щеше да и си  върже за предстоящия празник и аз тайно му завиждах. Само бях чувал какво е това да си чавдарче и в главицата ми се въртяха куп идеи и въпроси за това, което ми предстоеше днес и за това, което ще ми предстои след днес. Синята връзка ми беше замаяла акъла, точно както пее  Джими Хендрикс, „от месец насам“, точно от тогава, когато другарката Костова влезе в класната стая и каза: „Деца, на 3-ти март  няма да учим, но всички трябва да сте тук с ученически униформи. Освен, че ще празнуваме Освобождаването на България от турско робство, всички ще станете чавдарчета. Пак повтарям, всички тук като за учебен ден, но с ученически униформи! После заедно с Г клас ще отидем до „Партийния клуб“, където ще се проведе церемонията. След това ще има тържество. Другарят директор също ще присъства, така че моля да…“ То пък за щастие, „Партийният клуб“ беше точно до нас, на втория етаж на супермаркета, от където всеки ден купувах хляб и други покупки, за които ме пращаше майка, а понякога купувах лакомства със спестените си парички. Интересно е, че след някои промени в България „Партийният клуб“ се преименува само в „Клуб“, барчето на бай Георги, където понякога се събирах с по-големите да гледам Джеки Чан, да пия Етър и евентуално, да ям сандвич с настърган кашкавал. В тоя клуб винаги имаше един-двама обичайни посетители, които ми заемаха завинаги десет стотинки като от по-малък, за да си купят сандвич или цигари. Също е интересно, че някои от тези, които израснаха на сандвичи и цигари пред Джеки Чан, по-късно започнаха да заемат, явно по навик, по-големи суми от други хора. А някои от тях пък стигнаха до бизнесмени, които се изучиха в университета с по-строг режим и постигнаха небивал успех. Въпреки всичко, никой от тях не успя да си оправи зъбите. Но да карам по същество, отидохме с Г клас в „Партийният клуб“. Всичко беше много хубаво, имаше само няколко родители с кутии бонбони и цветя, другарят директор Фиданчев беше там с плешивата си глава, имаше разни партизани, кметове, чичковци с вратовръзки и медали, на които подарявахме цветя. После Тошко държеше знамето чисто и неопетнено, някои деца рецитирахме правилата на чавдарчето, които  бях научил предварително, на циганчетата не им дойде ред да рецитират, но накрая на всички вратлета засияха заветните сини връзки.  И тази синьо-бяла приказка, която вятърът развя на стълбището на „Партийният клуб“, се запечата завинаги в моята малка главица и помня как въздухът стана по-сладък.  Тази синьо-бяла приказка се запечата и на една черно бяла снимка, която ни раздадоха на следващата седмица и която стои с куп други спомени в една кутия от обувки, в майка ми.  После аз си тръгнах към къщи по улица „Лерин“, тъй като бях срещу нас, а другарката Костова с другите деца се пуснаха по улица „Чонгора“, рисувайки най-красивия пейзаж на света. Помня как вървях и се усмихвах по-пътя, наблюдавайки треперещите крайчета на синия найлон и  как стигнах победоносно пред зелената врата на нашата къща. Тука искам само да  припомня: „Чавдарчето е весело дете, играе, пее, учи се, чете.“, ами това: „Чавдарчето учтиво поздравява, възрастните хора уважава.“ Всички тези закони бяха записани в „Чавдарския  дневник“, който майка красиво подреди и украси, а на корицата на всъщност подвързаната с бяла хартия тетрадка светеше една нарисувана със син молив синя връзка. Синя и прозрачна, ама досущ като тази на врата ми. Майка ми се беше постарала с натрошен графит и беше ѝ придала с пръстите си такъв живот, че имах чувството, че ако духна с уста по-силно върху дневника, връзката ще отлети от бялото като синя пеперуда от цвете. В този дневник аз отбелязвах всякакви измислени добрини към възрастни съседи, някоя насила прочетена книга и всички посещения на опитното поле в училище и агрономските успехи, постигнати от мен. На прозореца в кухнята грижливо отглеждах кълнове от боб и леща, завити в мокър памук и една  огромна глава лук, накисната до половината в буркан с вода. За тази глава лук се сещам всеки път като видя дядото от „Симпсън“. После посадих всичко в опитното поле, голям урожай падна. Така щастливият ми живот на примерно чавдарче течеше между учене, игри и добрини, докато не се случи нещо неочаквано.

 Един ден другарката Костова отново влезе в класната стая и каса: „Деца, в сряда всички трябва да донесете някакви стари дрехи и (евентуално храна, не го помня точно дали е било така), за да помогнем на децата в Никарагуа. Там сега има война и децата живеят много зле. Те имат нужда от вашата помощ, така че, моля да...“

  Сега не помня всъщност аз ли сметнах това поръчение за маловажно или моята детска памет го е изплюла като костилка, или по-скоро, май го казах на нашите, но те са го сметнали за маловажно и поредната глупост на комунизма. Почти съм сигурен, че го казах на майка, даже съм сигурен. При всички положения в крайна сметка заръката на другарката Костова остана безпредметна, сиреч не събрахме никакви стари дрехи. Като спомен ми се върти из главата как веднъж майка изкара от гардероба един стар червен анцуг  на брат ми, разпъна го и пак го върна в гардероба, но може да е било и по друг повод. Но пък със сигурност помня как веднъж  леля Донка купи най-евтините тапети от книжарницата, в която работеше и ги даде на братовчед ми Красьо, за да ги предаде като вторични суровини в училище, понеже настояваха. Моите родители в крайна сметка не бяха толкова жертвоготовни, приеха това поръчение доста несериозно, пък и за мен май нямаше голяма тежест и аз така и не приготвих нищо за братска Никарагуа. Нещо, което щеше да се окаже голяма грешка.

  Така, лека отметка: През онези години баща  ми беше антикомунист, особено на думи. Това трябва да е било доста абсурдно, при обстоятелството, че  един гол таксиметров шофьор се е ползвал от безплатни социални блага като яхта, безлихвен заем от спомагателна каса, безплатен лекар, безплатно училище и учебници, безплатни семейни бази при моето дълго лечение, къде ли не и прочие. В днешни дни баща ми видимо съжалява за това, че е крещял на висок глас като пийне: „С черни букви ще го пише този строй  в историята!“, „Гоше, пиши в автобиографията „родители БЕЗПАРТИЙНИ!“. Причините за това разкаяние може би  са всички преимущества на капитализма, който се разви по странен начин у нас. А дали само у нас? Сега баща ми има  две замразени фирми, една потънала яхта и една недостроена вила, и нестигащ за пенсия стаж, все детайли, които всеки един българин познава до болка. Понякога се питам защо ние по онова време приемахме всичко, което се случваше в държавата ни за глупост. Хм, комунистическо ли е да се помага на бедни хора и държави и защо това ни изглеждаше смешно и глупаво тогава? Ха сега де! Днес в Испания през половин  час гледам реклами със сърцераздирателна музика на фона на сополиви циганчета, ранени мюсюлманчета, недохранени негърчета, накацани от мухи, бременни негърки,  болни от СПИН и следващи ги номера на банкови сметки, хуманитарни организации и протегната ръка.  Аз лично, не обичам да ме карат да се чувствам виновен за това, че работя, мисля, нямам седем деца, умиращи от глад, не съм лепнал СПИН и че съм ял два пъти днес.  Но въпроса ми е, защо тогава ни се струваше  глупаво да помагаме и да се грижим? Защо след двадесет години зад желязната завеса, в люлката на капитализма, не беше глупава доброволната работна ръка, която поддържаше изцяло безплатно олимпийските игри в Солт Лейк Сити? Кой беше глупав, комунизма или ние? Кой кого не разбра и кой на кого се присмя? Отговорът може би е някъде в миналото, но се надявам да го  открием и в бъдещето.

  Та отивам аз на училище с пълна лекота  и липса на всякакви угризения  и влизам в коридора на малкото „Васил Левски“. Опа, дете, дете ама ми запари под лъжичката. Всички деца с торби, някои с чували със стари дрехи, а Диляна с две кръгли консерви копърка. Ясно помня, едната син, другата жълт етикет, съответно гръцки и лют сос. До ден днешен се чудя, дали родителите на Диляна са били глупави, или са искали да се отърват по-лесно, или са набирали и храна като помощ, или са нямали стари дрехи наистина, а са искали да помогнат? Няма да забравя тия две консерви, които най-вероятно са отишли в нечия чанта, червените панделки на Диляна и гласчето ѝ: „Ами то и храна може, нали е помощ!?“.  В коридора на малкото „Васил Левски“ офанзивата беше пълна.  Всичко се сортираше в съответните кашони, интензивна хуманитарна дейност по комунистическо направление отвсякъде, другарките там действат усърдно и организирано под зоркото наблюдение на плешивата  глава на другаря  Фиданчев, който посреща с поглед всяко дете, прекрачило прага на училището. Вапцах я. Ще карам направо:

   Седем годишната ми душа беше изпълнена с вина, срам, страх и унижение. Изтръпналите ми вече крака като рудиментарен орган поддържаха тялото ми изправено до чина. Едната ръчичка търсеше опора и помощ, милвайки тръбата на чина с потни пръстчета. Бузите ми горяха. Не плачех, но главата беше отдавна натежала и забила поглед в паркета. Очите ми не вярваха на реалността и търсеха бягство между цепнатините на лъснатия паркет, но ушите ми нямаше как да избягат и поемаха ударите на съдбата. През два чина на другият ред, същото е правил и Гошо Костов, другото лошо чавдарче, което не беше донесло помощ на своите другарчета в нужда във воюваща, братска Никарагуа. Добре, че поне бяхме две лоши чавдарчета, че инак не ща и да си го помислям…

   Докато пиша това, наистина пак чувам другарката Костова: „Не ви ли е срам! Там децата страдат, има война, ХОРАТА УМИРАТ! Какви чавдарчета сте? Как не ви е срам! Всички успяха да донесат нещо, само вие… Ето, Диляна донесе поне две консерви. Храна за гладуващите деца! Толкова  ли е трудно? Там децата гладуват! Не  ви ли е срам! Вие сте лоши чавдарчета! И вашите родители какви са…!? Това ще се запише като лош рапорт за вас в една специална книга. Какво си мислите, другарят директор беше тук! Сега може и да не ви приемат пионерчета….“    Иххх, край! Не стига, че бях лошо чавдарче, ами можеше и да не стана изобщо пионерче. Тука детската ми психика беше  тотално срината, а сърцето ми поддържаше пулс, по-слаб от този на спяща зимен сън мечка. Помня, че исках да съм мъртъв.

   Сега, аз не знам дали другарят Фиданчев  (същият, който ни записваше имената на Великден пред църквата) е насмел учителките за неизпълнителността ни или другарката Костова си беше една овца, за да трови така едно детско съзнание или това е било част от възпитателната дейност на учителите. В крайна сметка резултата беше на лице, бях абсолютно съкрушен. За щастие детската ми психика реанимира всичко не след дълго и аз отново заживях живота на нормално чавдарче. Минаха години, сменихме училището, целият клас ходихме до Ястребино. Тошко пак държа знамето чисто и неопетнено, пак имаше чичковци с вратовръзки и медали, на вратлетата ни грейнаха червени връзки, всички станахме пионери, а аз дори се издигнах до отряден председател. Справях се с отговорната организаторска дейност на целия клас, изнасях речи, понасях някоя обида от двойкаджия, с Арто подвързвахме книги в кварталната библиотека, друг път, пак двамата ковяхме табла и рисувахме плакати, които красяха класната стая и прочие.  След учебните часове всяка седмица ми се налагаше да оставам  в дружинната стая при дружинния съвет, начело с дружинната председателка. Изслушвах и гласувах важни партийни и обществени въпроси и дела, без да разбирам дори думичка от това, което се обсъждаше. Помня, че с ужас отварях тапицираната врата на тая стая, а вътре изпадах в пълен вакуум и страхопочитание, дори веднъж си забравих флумастрите, които брат ми беше донесъл от Германия. После ме досрамя да си ги поискам. За да давам пример на останалите ученици, аз винаги преизпълнявах  нормите при събиране на вторични суровини. То не бе хартия, то не бяха бутилки и буркани, та за капак  и един  капак от бяла Жигула, който с Мартин дотътрихме от гаража на чичо Благой, тенекеджията. Не мога да не се изсмея на глас при спомена за смаяния вид на  директора в основното училище, когато блесна капака на Жигулата: „Ъъъ, какво е това?!!“, „Ами, старо желязо, другарю директор.“, „Добре, добре, много добре.“ Образцовата ми изпълнителност в този случай се оказа леко безполезна, защото тоя капак от Жигула вися запокитен до контейнера за боклук в училищния двор поне две години. Тогава нямаше цигани, събирачи на отпадъци. Всичко беше идеално, животът ми на примерен пионер и отличник просперираше, а под бялата ми якичка гордо се вееше червената връзка.

  Не щеш ли обаче, един ден в час по физическо по радиоточката чух  с пълна изненада, че другарят Тодор Живков е лош чичко. Много набързо след това заветната синя и още по-гордата червена връзка станаха срамна развръзка, по-мръсна и опетнена от дамска превръзка. Това сложи край на моите щастливи дни като добро чавдарче и примерно пионерче, аз набързо запокитих всички връзки в дъното на гардероба и станах хеви метъл. От всичко това, което ви разказах, детската ми глава беше научила едно нещо завинаги в този живот. Не, не е нищо идеалистическо, още по-малко житейско или философско, все пак бях дете. Научих, че столицата на Никарагуа е Манагуа.

                                                                          3.

                                                Новоизлюпеният американец

  Бяха изминали точно двадесет години от срамната случка с помощта за братска Никарагуа. Тази история беше зарината в паметта ми от купища нови случки и занимания, едно от които ми предостави възможността да работя във вече братска Америка. Мда… щях да чистя тоалетните на един голям лайнер. Оказа се, че в Америка има много големи лайнери. Тогава аз бях изпаднал в незавидно финансово и духовно лишение и най-радушно яхнах мечтата за земята на неограничените възможности. Стъпих на обетованата земя и се залових здраво за работа, бях ентусиаст.  Впоследствие установих, че сред толкова колеги от втори и трети свят, нямаше смисъл да работя толкова здраво. Керванът си вървеше и аз нямаше кого да впечатля. Колкото и да беше смешно и интересно, точно двадесет години по-късно на обратния край на земята, изпълнен с идеи, противоположни на тези от моето детство, аз отново се чувствах като първокласник. Отнасяха се с мен като с такъв, говореха ми като на такъв, търпях  лекции, на които не вярва и лектора, критикувахме се, четяха ми  морал, но най-ми харесваха дългите увещания как всичко около мен е най-хубавото на този свят. Абе точно първи клас, даже и панталона ми беше подобен. Местата на другарката Костова, другаря Фиданчев и дружинната председателка бяха заети съответно от мистър Накарин от Тайланд, мистър Саджу от Индия и една словачка, която след четенето на морал,  спеше пияна на масата в барчето. Разбира се, голямата Америка имаше своите преимущества и положителни страни и аз обичам американския народ и порядки по свой собствен начин. Думите ми не бива да се приемат напълно негативно, освен това, няма нищо лошо да те върнат отново в първи клас.

   Та прекарах едно определено време в Америка и аз също пожелах да получа втора работа като „хелпър“ и да заработвам екстра доходи, което беше основната идея на цялото това мое занимание. За целта отидох при баш-началника си, мистър Саджу.

- Мистър Саджу, аз също искам да давам екстри като „хелпър“. Ако чуете някой  стюард да се нуждае от помощник, моля уведомете ме.

- Ммм, а ти готов ли си Джорджи? Ще можеш ли да се справяш, това е трудна работа - индийският му акцент беше поизбелял.

- Смятам, че съм готов, мистър Саджу.

- Защо не отидеш няколко сутрини да сгъваш хавлии при някого без пари? Така ще се научиш да сгъваш хавлии. Не е лоша идея.

- Смятам, че знам как се сгъват хавлии, мистър Саджу. Благодаря!

- О.К., ще видим…

  След около седмица минавах пред офиса на департамента и видях мистър Саджу да говори с някакъв негър. Изведнъж той прекъсна разговора си и се провикна:

- Джорджи, искаш ли все още да работиш като помощник?

- Да, мистър Саджу.

 Саджу погледна негъра, с когото говореше, посочи ме с поглед и му каза:

-Ами взимай този. Готов е.

  Негърът започна да ме оглежда от глава до пети, а Саджу се обърна отново към мен.

- Джорджи, това е Джери, запознайте се. Той си търси помощник, ти нали си готов?

- Така мисля.

- Добре тогава, после се уговорете помежду си. О.К?

- О.К.

 След работа потърсих Джери  и го намерих в барчето. Нямаше как да го сбъркаш. Беше едър негър с прав нос и леко по-светла кожа, като тия в  Судан. Но най-отличителното в него беше онзи абсурден тънък мустак, тип курвенска вежда, който си беше засякъл под големия нос. Не знам дали това му стоеше чаровно или смешно, но определено му придаваше идентичност. Тука някой може да сметне употребата на думата негър за обидна, но аз лично смятам, че ако някой се срамува от своя цвят и произход си е негов проблем. Стига сме казвали на черното небяло. На този свят нещата си имат собствени имена, а името не прави човека. Аз лично не се срамувам от балканските си корени, колкото и лоша слава да имат те на запад.

- Здравей, Джери, аз съм Джордж. Как си? - подадох ръка.

- Здравей Джордж, добре съм - подаде черната си лапа новият ми колега.

- Е, как е, търсиш ли помощник?

- Да, за другата седмица. Ти готов ли си?

- Да Джери, смятам, че съм готов.

- Ха-ха! О.К., „мен“ - засмя се  Джери с характерния негърски тембър и заклати глава продължително - Ти от къде си, „мен“?

- От България.

- О, България…

- Ами ти, откъде си, Джери? - попитах на свой ред.

- Никарагуа.

- Никарагуа. Столицата е Манагуа.

- Да, Манагуа. Много знаеш, ха-ха - отново се засмя Джери - О.К. „мен“, понеделник започваме заедно. Пак ще говорим.

- О.К.

 Това беше краят на нашия разговор и ние се разделихме в барчето. В неделя отново го потърсих.

- Е, Джери, за утре какво се уговаряме?

- Джорджжжж маняна… - заклати глава той - Ти готов ли си, Джорджжжж?

- Да бе човек, готов съм.

- Маняна в седем тука. Маняна започваме, О.К. Джорджжж? - пак заклати по същият начин глава негъра с абсурден мустак и тихият му смях отекна по коридора.

  В поведението на новия си колега започнах да усещам лека ирония и недоверие към себе си, но сметнах това за нормално, все пак бях нов в занаята. Може и да беше заради малкия ми ръст и сини очи, нещо което автоматически кара хората да ме приемат за лековат. Това нямаше значение, важното беше, че имах втора работа и щях да печеля повече пари.  Разбира се, като всеки човек преди нова работа, изпитвах леко притеснение и страх.  

  В понеделник бях точен и изряден, набързо усвоих обясненото от Джери и го превърнах в практика. Когато клиентите излизаха от кабините си, чевръсто сменях хавлии, сушах бани, пусках прахосмукачка и всичко останало, каквото изисква този занаят. Джери оправяше леглата и чистеше прозорците и огледалата, прибираше бакшиша и четеше мненията на клиентите, запечатани в плик. В една от кабините чаршафите бяха омотани на топка, Джери ги повдигна и изскимтя изненадан.

-Шет! - каза го точно на място. Гледам, онзи с отвратен поглед, ръцете му оклепани, държат  чаршафите, а от тях продължават да капят изпражнения. Жената от кабината, която чистихме,  мълчаливо стоеше с гръб на терасата. Явно е била нещо болна или неразположена, а то и да се наакаш в Америка не е нещо фрапантно - редовно се налагаше да източваме басейна. Покрихме случая с много хавлии и ароматизатор, и продължихме напред по коридора. Така, малко по малко с Джери станахме тандем, добър или лош, не мога да кажа. Вършехме си работата, приключвахме все последни и между другото си говорехме за разни неща, докато работим или чакаме клиентите да излязат от кабините. Точно тези разговори с този нов колега ме накараха да разбера, че съм на абсолютно чужда земя и да се запитам, аджеба, заслужава ли си да си там?

  Джери работеше най-бавно от всичките си колеги и този факт го изнервяше, а това рефлектираше върху мен. Вече бях свикнал с променливото му настроение и видимото му отношение към мен като към нещо по-малко. Многозначителното клатене на глава, иронични намеци и небрежни погледи не ме обиждаха отдавна по никой начин. Не и от Джери. Джери си беше един прост негър от Никарагуа, който живееше със семейството си в САЩ от десетина години. Разбира се, имаше жена, деца, къща, кредити за всичко това и беше поел по коловоза на тамошния живот. Интелектът му беше доста посредствен, речникът също. Беше заучил всички типични фрази и жестикулации, които човек може да  види в първия американски комедиен сериал. Съзнанието му беше евтино и изпълнено с жажда за пари, а това, че беше негър от Никарагуа, за мен го правеше още по-евтино, факт. Танцуваше в кабините и правеше ония чернокожи стойки, които правеха чистачите в клиповете на Брус Спрингстийн. Не пропускаше да изкаже поучително остроумие при удобен случай и да покаже някак превъзходство. Беше лигав и двуличен с клиентите и колегите. Винаги беше прав за всичко. Всеки път, когато акостирахме в Маями, той купуваше едни много популярни карти за отстъпка при разговор по телефона, затъкваше слушалката в ухото си и плещеше на испански с жена си с часове. Първият път си помислих, че е луд и си говори сам, тогава „ хендс фри“ не беше навлязло още у нас. Всеки път, когато се поглеждах в огледалото, за да си оправя косата, Джери заклащаше присмехулно глава и казваше:

-Джордж, ти си голям марикон - сиреч  педераст на испански.

  В свободното си време новият ми колега се събираше със своите земляци в барчето, пиеха бира, смееха се и залагаха на разни мачове. Една сутрин забелязах, че  беше във видимо весело настроение.

- О, Джери, днес изглеждаш щастлив - отбелязах аз.

- Да, „мен“, снощи спечелих сто долара на залагане от един колега. Лейкърс биха.

- И ти взе ли ги?

- Разбира се, „мен“, това са сто долара!

- Е, аз не бих лишил свой колега от сто долара. Нали все пак сте приятели?

- Кого го е грижа? Не знам, „мен“. Знам, че имам сто долара - засмя се Джери.

 В разговорите ни понякога му обяснявах за моя предишен живот и за живота в България. При това той винаги клатеше скептично глава и се смееше типично по-своему, провлачвайки тембъра си, докато въздухът в белите му дробове свърши. Разказах му как с баща ми имаме яхта и лятото разхождаме туристи на „Златни пясъци“, а зимата ходим за акули в Черно море. Разказах му как майка ми е работила бродеристка и е бродирала всички национални носии. Разказах му как свиря на барабани с моята група и  как сме правили записи и концерти. Разказах му и разни други подробности и факти  от моя живот, но това не успя да събуди интерес у него. След това го попитах дали обича да ходи за риба, при което той отговори:

-Ти знаеш ли с кого говориш? „Мен“, баща ми има лодка в Никарагуа, не можеш си представи какви риби съм вадил. Освен това, майка ми има ресторант на морето. Пълно е с туристи. Какво мохито правят там, какви коктейли! Какво знаеш ти?...

  Веднъж с един клиент се заговорихме в коридора, правехме го за повече бакшиш, а и американците са приказливи хора и общуват много с чужденците. Този човек ми каза, че си е купил нов, голям мотор и аз му отговорих, че също съм имал мотор, но малък и че бих желал един ден да имам голям като неговия. Това събуди симпатия у американеца, поговорихме още малко, след което се разделихме. После се обърнах към Джери:

- Джери, този човек го излъгах, за да се почувства поласкан. Никога не съм нямал мотор, беше на един приятел, аз само правих кръгчета в гората.

- Ти нямаш нищо бе. Не ти вярвам, ни за яхта, ни за нищо, нито една твоя дума за България. Ти не можеш да си никакъв музикант, щом не обичаш Лайънъл Ричи. Ти си един голям марикон, ха-ха-ха-отекваше кикота му по традиционния начин, докато главата все още се клатеше.

Тогава не се стърпях.

- Джери ти знаеш ли, че като бях дете в България събирахме помощи за Никарагуа?

- Няма начин, „мен“! Няма начин!

- Да бе, човек. Кълна се! Вие имахте война и ние ви пращахме храна и стари дрехи. Нямахте какво да ядете. Ама аз не дадох нищо! - беше мой ред да се усмихна.

Този път главата на Джери остана неподвижна и след малко отговори:

- Да, комунистите искахте на ни унищожите и всички да живеем зле като вас.  Всички да сме еднакви и никой да няма нищо. Ето това искахте вие!

- Е, не е точно така, но няма да споря. Джери, тука има три рула тоалетна хартия, смятам че са достатъчно за днес.

- Ето, ти си точно комунист! Искаш хората да нямат нищо и да живеят бедно. Личи си, че си живял в комунистическа държава и са ти промили мозъка. Още броиш  тоалетната хартия, толкова души, толкова рула. Абе сложи още хартия и сапун на хората, не си в България. Ха-ха-ха...

 Тука искам само да вмъкна, че като работих в една швейцарска фирма, шефа питаше всеки работник колко пъти ходи по голяма нужда и колко хартия иска за седмицата, но да продължим с Америка. За щастие, на Джери един ден му се отдаде възможност, да работи на друг лайнер, където с по-малко работа можел да печели повече пари и той тутакси прие. Аз се бях приготвил за сбогуване и мислех, че ще пием по една бира като колеги, все пак бяхме работили два месеца заедно, а и въпреки нашите различия, към този човек изпитвах доза симпатия. Очакванията ми се развенчаха с едно кратко стискане на ръка, подаване на парите, които ми дължи и думите „Късмет, мен!“, след което видях едрото тяло на Джери да се отдалечава по коридора. Аз също се надявам живота да е донесъл късмет и здраве на този мой колега и неговото семейство, но се надявам никога повече да не го срещна. Не тая в себе си злоба или расистки предубеждения към този негър, но просто  простотията и самочувствието в този нов американец ми иде прекалена или поне нежелана. След раздялата ми с него започнах да работя с Андрея. Едно момиче от Румъния, което аз много  харесвах и което беше събудило моето внимание и уважение от доста време. Беше  малко по-млада от мен, имаше дребен ръст, кафяво-зелени очи, дълга чуплива коса, която връзваше на кок и неустоими плътни устни, които  приличаха на две узрели череши . Докато работихме заедно, аз тайничко впивах в тези череши своите устни и пиех от вкуса им на ум. След работа тя ходеше с един пепитен каскет с огромен помпон, който аз винаги търсех с очи  между останалите колеги и всеки път, когато го мернех, стомахът ми ставаше на топка. В Букурещ Андрея беше работила като журналистка в едно радио и няколко вестника, но постепенно животът я беше принудил да стигне до тук. Беше израснала без баща, което и беше придало нещо особено.  Разговорите с нея по време на работа бяха доста различни от разговорите, които провеждах с Джери. Даряваха ми онази утеха и душевна потребност от която определено имах нужда на това място. Да разговаряш с умно и красиво момиче, докато чистиш тоалетна няма цена. Клечиш до цокалото и търкаш мръсното, но някак знаеш, че не си там и че не си за там. Подобно чувство може да те изпълни само когато ти връзват синята връзка или си купите видео и поканиш съученици на гости да гледат филм с карате. Никога няма да забравя как в един диалог Андрея даде за пример „Чужденецът“ на Албер Камю, а аз бях чел от Камю единствено и точно това. Благодарение на късмета успях да продължа диалога достойно. Това щастливо съвпадение ме избави от неприятно падение в тези кафяво-зелени очи, които аз тайно бленувах и целувах в своята кабина след работа. За съжаление, чувствата ми към това красиво и умно момиче от Румъния, не бяха споделени и ние си останахме само колеги до край. Не след дълго във фирмата, към която работих настъпиха глобални реформи към системата на работа и заплащането и моето присъствие на този лайнер беше лишено от смисъл. Успях да изляза в болничен и се прибрах у дома.

                                                                       4.

                                                         Извод и  поуката

 В извод първо искам да кажа, че аз не съм нито твърд расист, нито заклет комунист, нито антихуманист, а по малко от всичко, като всеки нормален човек. Ако някой каже, че не е псувал някого заради различията му и му е все едно кой е до него, лъже. Аз не обичам глупостта и наглостта, а на някои индивиди с лопата да я ринеш. Те това е. Работил съм с куп националности и не смятам, че негрите или циганите трябва да стоят в задната част на автобуса, стига да си плащат билета. От години живея в Испания и самият аз  съм чужденец. Ако някой ми е сърдит, моля за извинение. В гореспоменатото излагам единствено истината по начина, по който съм я видял  преди десет години и се надявам да не разбуди омраза у някого.  Хм, сега си давам сметка, че в цялата история съм бил точно на 7, после на 27, а сега съм на 37. Да видим на 47…

   Що се отнася за поуката, трябва да има някаква, защото иначе няма да е басня. Е, тя за мен не е голяма, освен че научих за столицата Манагуа, научих и че понякога като не помогнеш на някого, помагаш на себе си. Научих, че това, което ме е натъжило като малък, като голям може да ме развесели. Научих, че това на което ме научиха като дете у нас, тепърва го учат големите на другият край на Земята. Научих, че нещо което за нашият народ е срамно, за друг народ е гордо. Но стига толкова поуки за днес, че става сериозно. Аз отивам да си налея нещо. Шишето каза пук, приказката е до тук.